Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il pendolo di Foucault, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Бояна Петрова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Конспиративен трилър
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
-
- XX век
- Линеен сюжет с отклонения
- Студената война
- Тайни и загадки
- Теория на игрите
- Теория на конспирацията
- Оценка
- 5,3 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- waterjess (2015 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2015 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2015 г.)
- Източник
- sfbg.us
Издание:
Умберто Еко. Махалото на Фуко
Френска. Първо издание
Народна култура, София, 1992
Редактор: Силвия Вагенщайн
Художник: Николай Пекарев
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954-04-0027-9
Umberto Eco
Il pendolo di Foucault
© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988
Встъпителна студия © Ивайло Знеполски
Превод © Бояна Петрова
Ч 830–3
Литературна група — ХЛ
Излязла от печат: юни 1992 г.
Формат 60×90/16
Печатни коли 34. Издателски коли 34
Набор ДФ „Народна култура“
Печат ДФ „София-принт“ — София
История
- — Корекция
- — Сканиране на още картинки от NomaD
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
| Махалото на Фуко | |
| Il pendolo di Foucault | |
| Автор | Умберто Еко |
|---|---|
| Създаване | 1988 г. Италия |
| Първо издание | 1988 г. Италия |
| Издателство | Бомпиани |
| Оригинален език | италиански |
| Жанр | роман |
| Вид | Спекулативна фантастика |
Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.
Външни препратки
- „Махалото на Фуко“ на сайта
„Моята библиотека“ - List of Eco's fiction with short introductions на сайта The Modern Word
- Foucaultspendulum.org: Цифрови илюстрации, базирани на книгата
|
80
Когато надделява Бялото в материята на Великото Творение, Животът е победил Смъртта, техните Царе възкръсват, Земята и Водата са се превърнали във Въздух, това е властта на Луната, тяхната Рожба се е появила… Тогава Материята се е сдобила с такава якост, че Огънят няма да успее да я разруши… Когато творецът съзре съвършената Белота, Философите казват, че е дошло време книгите да се разкъсат, защото са станали ненужни.
Измърморих някакво набързо скалъпено извинение. Мисля, че казах: „Моето момиче утре трябва да ражда“, Салон изрази благопожеланията си, но с вид, сякаш не бе разбрал кой е бащата. Затичах се към къщи, за да вдъхна по-здравословен въздух.
Лия не си беше у дома. На масата в кухнята намерих бележка: „Скъпи, водите ми изтекоха. Не успях да те открия в офиса. Взимам такси и отивам в болницата. Ела и ти, чувствувам се самотна.“
В първия момент ме обзе паника, трябваше да бъда там, с Лия, за да броим заедно, трябваше да си стоя в офиса, трябваше да бъда на разположение. Аз щях да съм виновен, ако „нещото“ се родеше мъртво, Лия щеше да умре заедно с него, Салон щеше да ги препарира и двамата.
Влязох в болницата и като че ли се озовах в лабиринт, помолих да ме ориентира точно този, който не знаеше нищо, на два пъти сбърках отделенията. На всички казвах, че би трябвало да им е известно къде ражда Лия, а те ме съветваха да се успокоя, защото на това място всички раждали.
Най-накрая, не разбрах точно как, се намерих в една стая. Лия беше бледа, но лицето й светеше със седефен блясък, и се усмихваше. Някой й беше вдигнал косите с бяла лента. За първи път виждах челото на Лия в цялата му прелест. До нея лежеше „нещото“.
— Джулио — представи ми го тя.
Моят Ребис. И аз бях участвувал в създаването му, и то не с късове от мъртви тела и не с арсенов сапун. Беше цяло, всичките му пръстчета си бяха на мястото.
Поисках да го видя голичко.
— Ох, какво пишленце, какви топченца! — После целунах Лия по откритото чело. — Но е твоя заслугата, скъпа. Зависи от съсъда.
— Разбира се, че е моя заслугата, безсрамник такъв. Самичка трябваше да броя.