Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

77

Тази трева е наречена от философите гонидяволка. Доказано е чрез опит, че само нейното семе пропъжда дяволите и халюцинациите, които те причиняват… Била е дадена веднъж на едно момиче, което бивало измъчвано нощем от дявола, и тази трева го е прогонила.

(Йоханес Рупешиса, „Трактат за квинтесенцията“ / Johannes Rupescissa. Tractatus de quinta essentia, II)

През следващите дни поизоставих Плана. Лия беше към края на бременността си и щом можех, прекарвах времето си с нея. Тя ме успокояваше, като казваше, че моментът още не е настъпил. Посещаваше някакъв курс за безболезнено раждане и аз присъствувах на нейните упражнения. Беше отхвърлила възможностите, които й предлагаше науката, за да узнае предварително пола на нероденото. Искаше да бъдем изненадани и аз приех този неин каприз. Опипвах корема й, но не се питах какво ще изскочи от него. Бяхме решили да го наричаме „нещото“.

Питах се само как бих могъл да взема участие в раждането.

— „Нещото“ е и мое — казвах. — Не искам да играя ролята на бащата от филмите, който се разхожда нагоре-надолу по коридора, палейки цигара от цигара.

— Пум, нищо друго не можеш да направиш. Ще дойде един момент, когато аз ще трябва да се справям сама. И после ти не пушиш и надявам се, няма да използуваш повода, за да се научиш на този порок.

— Тогава какво ще правя?

— Ще участвуваш преди и след това. След раждането, ако е момче, ще го възпитаваш, ще го извайваш, ще му създадеш един хубав Едипов комплекс, както си му е редът, ще се подложиш с усмивка и без да се съпротивляваш на ритуалното отцеубийство, когато му дойде времето, и после един ден ще му покажеш своето мизерно бюро, фишовете, коректурите на чудесната история на металите и ще му заявиш: сине мой, всичко това един ден ще стане твое.

— А ако е момиче?

— Ще му кажеш, дъще моя, всичко това един ден ще бъде на мързеливеца, за когото ще се омъжиш.

— А преди раждането?

— По време на контракциите между напъните минава време и трябва да се брои, защото колкото са по-начесто, толкова повече се приближава моментът. Ще броим заедно и ти ще ми отмерваш ритъма като на гребците от галерите. Ще бъде, сякаш ще караш и ти „нещото“ да се измъкне полека-лека от тъмната си пещера. Горкичкият или горкичката… Представяш ли си, сега си стои така добре на тъмното, смуче си сокове като октоподче, гратис, и после изведнъж, пуф, ще изскочи на бял свят, ще почне да мига и ще си каже: къде, по дяволите, съм попаднал или попаднала.

— Горкичкият или горкичката… И няма още да познава господин Гарамонд. Ела, дай да опитаме как ще броим.

Брояхме в тъмното, като се държахме за ръце. Отдадох се на фантазията си. „Нещото“ беше нещо истинско, което с появата си щеше да даде смисъл на всички приказки на диаболистите. Нещастници, които си пропиляваха нощите в мними химически бракосъчетания, питайки се дали от тях ще се роди осемнадесеткаратовото злато и дали философският камък е този Lapis exillis, нещастен свещен Граал от печена глина. А пък моят свещен Граал беше тук, в корема на Лия.

— Точно така — казваше Лия, като галеше с длан кръглия си и опнат съсъд.

— Тука втасва ценната ти суровина. Онези хора в замъка какво мислеха, че се извършва в колбата.

— Ами смятаха, че в нея клокочат черножлъчието, сярната земя, сивото олово, сатурновото масло, че вътре ври цяла адска река от размеквания, втечнявания, примесвания, овлажнявания, омесвания и примесвания, потапяния и затапяния, усмърдявания и увонявания…

— Че да не са били импотентни? Не са ли знаели, че в колбата зрее нашето „нещо“, едно такова нещичко, беличко и розово.

— Разбира се, че го знаеха. Но за тях и твоето тумбаче е една метафора, пълна с тайни…

— Няма никакви тайни, Пум. Ние отлично знаем как се образува „нещото“ със своите нервчета, мускулчета, оченца, със своите далачета и с малките си панкреасчета.

— О, господи, колко далачета? Да не е бебето на Розмари[335]?

— Казах го ей така. Но трябва да сме готови да го приемем и с две глави.

— Разбира се. Ще го науча да изпълнява дуети за тромпет и кларинет… Но не. Защото тогава би трябвало да има и четири ръце, а това би било малко прекалено, макар че представи си какъв пианист би могъл да се получи. А те ще ми измислят концерти за лява ръка. Бррр… Но освен това и моите диаболисти знаят, че на този ден в клиниката ще се роди и Беловата, Ребисът[336], Хермафродитът…

— Само това ни липсваше. Я чувай, ще го наречем Джулио или Джулия, като дядо ми. Искаш ли?

— Не е лошо. Добре звучи.

 

 

Трябваше да спра търсенето на истината дотук. Да напиша една бяла книга, един добър мистичен наръчник за всички привърженици на „Разбулената Изида“, за да им обясня, че няма защо да търсят друга тайна на тайните, че прочитът на живота не крие никакъв втори смисъл, че всичко е там, в лоното на хилядите бременни Лии по света, в белите стаи на родилните домове, върху сламениците, в речните корита, и че камъните, които се връщат от изгнание, и свещеният Граал не са нищо друго освен тези малки маймунчета, които крещят, докато пъпната им връв се мотае наоколо, а докторът ги пляска по дупенцата. И че за „нещото“ Неизвестните Управници бяхме ние двамата с Лия и че то щеше да ни познае веднага, без да пита оня глупак Дьо Местр.

Но не. Ние, умниците, сардонично усмихнати, искахме да играем на жмичка с диаболистите и да им покажем, че ако трябва да има някакъв световен заговор, ние можехме да им измислим един такъв световен, че свят да им се завие.

Пада ти се, казвах си онзи ден. Сега си тук и чакаш какво ще се случи под Махалото на Фуко.

Бележки

[335] „Бебето на Розмари“ — филм на американския режисьор Роман Полански, в който героинята зачева от дявола бебе-сатана.

[336] Ребис — за алхимиците Ребисът е символ на Двуполовото същество, първата отвара на минералния дух, смесен с неговото вещество, чиято двойна природа удовлетворява сама себе си, раждайки царската рожба, по-съвършена от своите родители.