Съмърсет Моъм
Луна и грош (58)

LVIII

Дойде време да напусна Хаити. Според добрия обичай на острова всички, е които се бях срещнал тук, ми поднесоха подаръци: кошнички, направени от листата на кокосова палма, рогозки от панданус, Тиаре ми даде три малки перли и три бурканчета желе от гуава, което беше варила със собствените си пълнички ръце. Когато пощенският параход от Уелингтън^[1] към Сан Франциско, който спираше тук за двадесет и четири часа, наду сирената си, за да призове пътниците да се качат на борда, Тиаре ме притисна към обилната си пазва, тъй че ми се стори, че потъвам в развълнувано море, и долепи червените си устни до моите.

В очите й заблестяха сълзи. И когато корабът бавно излизаше от лагуната, внимателно опипвайки пътя си през подводния процеп на рифа, а носле се насочи към открито море, странна печал обзе сърцето ми. Бризът все още донасяше до нас приятните аромати на острова. Таити е много далеч и аз знаех, че повече няма да го видя. Още една страница от моя живот бе завършена и аз се почувствувах по-близо до неизбежната смърт.

След не повече от месец бях в Лондон. След като уредих някои работи, които не търпяха отлагане, си помислих, че мисис Стрикланд сигурно би желала да чуе това, което бях научил за последните години от живота на съпруга й, и й написах кратко писмо. Не я бях виждал отпреди войната и трябваше да намеря адреса и в телефонния указател. Тя ми определи ден и час да я посетя и аз отидох в малката спретната къща в Камдън Хил, която обитаваше сега. По това време тя наближаваше шейсетте, но годините не й личаха и никой не би и дал повече от петдесет. Лицето й — слабо и без много бръчки — бе от ония лица, които възрастта облагородява, и човек можеше да помисли, че на младини е била много по-красива, отколкото всъщност бе. Косата й, все още пе съвсем бяла, имаше подходяща прическа, а черната й рокля бе модерна. Спомних си, че бях чул как сестра и, която надживяла мъжа си само с няколко години, завещала пари на мисис Стрикланд, и по вида на къщата и спретнатата слугиня, която ми отвори вратата, можех да съдя, че сумата е била достатъчна за една вдовица да поддържа прилично съществуване.

Когато бях въведен в гостната, видях, че мисис Стрикланд има и друг посетител, и щом узнах кой беше той, разбрах, че не случайно ме е поканила тъкмо в този час. Гостът се казваше Ван Буш Тейлър, беше американец и мисис Стрикланд ми го представи с чаровна усмивка за извинение пред него:

— Видите ли, ние, англичаните, сме тъй ужасно невежи. Простете ми, че ще се наложи да обясня кой сте. — Тогава тя се обърна към мен. — Мистър Ван Буш Тейлър е изтъкнатият американски критик. Ако не сте чели неговата книга, образованието ви непростимо е било занемарено и вие трябва незабавно да поправите грешката. Сега пише нещо за скъпия Чарли и е дошъл при мен да му помогна.

Мистър Ван Буш Тейлър бе много слаб, с голяма плешива глава, а под огромния купол на черепа жълтеникавото му лице с дълбоки бръчки изглеждаше съвсем дребно. Беше тих и извънредно любезен. Говореше с акцент, типичен за Нова Англия, и в маниера му имаше такава безкръвна студенина, която ме накара да се запитам защо, за бога, той се бе заел с Чарлс Стрикланд. Очевидната нежност, с която мисис Стрикланд произнасяше името на съпруга си, ме развесели и докато двамата разговаряха, аз разгледах стаята. Мисис Стрикланд не изоставаше от времето. Нямаше ги вече някогашните тапети и строгите кретони, нямаше ги репродукциите на Ейрандъл, които украсяваха стените на гостната в Ашли Гардънс. Стаята пламтеше в ярки цветове и аз се питах дали мисис Стрикланд знаеше, че тези богати багри, които й бе наложила модата, бяха дошли от виденията на един беден художник от остров в Южното море. Тя сама ми отговори на този въпрос.

— Какви чудесни възглавници имате — каза й Ван Буш Тейлър.

— Харесват ли ви? — попита тя с усмивка. — Това е Бакст^[2].

На стените висяха цветни репродукции на няколко от най-хубавите картини на Стрикланд, направени от един предприемчив берлински издател.

— Картините ли гледате? — проследи погледа ми тя. — Разбира се, оригиналите са недостъпни за мен и се утешавам поне с това. Издателят сам ми ги изпрати. За мен те са голяма утеха.

— Сигурно е много приятно да се живее покрай тях — каза мистър Ван Буш Тейлър.

— Да, те са тъй декоративни.

— Това е едно от моите най-дълбоки убеждения — каза мистър Ван Буш Тейлър. — Голямото изкуство е винаги декоративно.

Очите ми се спряха на голата жена, която кърми своето бебе, а до нея е коленичило малко момиче и държи цветенце пред безразличното дете. Отгоре ги гледаше една мършава, сбръчкана вещица. Това бе представата на Стрикланд за Светото семейство. Подозирах, че му бяха позирали онези, които живееха около него в къщата над Таравао, а жената с бебето бе Ата с първия му син. Дали мисис Стрикланд имаше някаква представа за всичко това?

Разговорът продължаваше и аз се удивлявах на тактичността, с която мистър Ван Буш Тейлър избягваше всички въпроси, които можеха да се окажат неудобни, и на умението на мисис Стрикланд, която, без да каже нито една лъжлива дума, даваше да се разбере, че отношенията й с нейния съпруг винаги са били отлични. Най-сетне мистър Ван Буш Тейлър стана да си върви. Като взе ръката на домакинята, той я обсипа с изискани и твърде претенциозни думи на благодарност и ни остави.

— Надявам се, че не ви е отегчил — каза тя, щом вратата се затвори след него. — Понякога всичко това ми дотяга, но аз чувствувам, че съм длъжна да разкажа на хората каквото мога за Чарли. Има известна отговорност в това да си била съпруга на гений.

Тя ме погледна с онези свои добри очи, които си бяха останали все тъй предразполагащи и искрени както някога, преди повече от двайсет години. Запитах се дали не ми се подиграва.

— Вие, разбира се, сте престанали да работите? — попитах я аз.

— О, да — небрежно отвърна тя. — Аз работех повече като хоби, отколкото по други причини, и децата ме убедиха да продам всичко. Те смятаха, че се претоварвам.

Явно мисис Стрикланд беше забравила как някога бе изпаднала дотам, че да работи, за да си изкарва прехраната. В нея бе заложен безпогрешният инстинкт на всяка красива жена, че за нея е прилично да живее само за чужда сметка.

— Те са тук сега — каза тя. — Мислех, че ще се радват да чуят това, което имате да ни разкажете за баща им. Спомняте си Робърт, нали? Щастлива съм да ви съобщя, че той е предложен за Военния кръст.

Тя отиде до вратата и ги повика. Влезе висок мъж в костюм с цвят каки и със свещеническа яка, хубав и с известна тежест, но гледаше тъй откровено и чисто, както си спомням, че гледаше и като дете. Следваше го сестра му. Тя трябва да бе на същата възраст, на която беше майка й, когато я видях за първи път, и много приличаше на нея. И тя създаваше впечатлението, че като малко момиченце е била по-хубава, отколкото всъщност бе.

— Предполагам, че няма да ги познаете — каза мисис Стрикланд с гордост и се усмихна. — Дъщеря ми сега е мисис Роналдсън. Нейният съпруг е майор от артилерията.

— Той е нещо като вечния войник — каза весело мисис Роналдсън, — затова е само майор.

Спомних си как много отдавна бях уверен, че тя ще се омъжи за офицер. Беше неизбежно. Тя имаше всички добродетели за офицерска съпруга. Любезна и приветлива, мисис Роналдсън вее пак не можеше да скрие дълбокото си вътрешно убеждение, че не е като другите. Робърт бе много оживен:

— Какъв късмет, че се оказах в Лондон при вашето завръщане — каза той. — Имам само три дни отпуск.

— Той едва чака да се върне — вметна майка му.

— Е, какво пък, ще си призная, че на фронта си живеем чудесно. Сприятелих се с отлични момчета. Това се казва живот… Войната, разбира се, е ужасно нещо и така нататък, но тя изважда на бял свят най-добрите качества на мъжа, в това няма съмнение.

Разказах им всичко, което бях научил за Чарлс Стрикланд на Таити. За Ата и момчето не сметнах за необходимо да спомена, но останалото предадох много точно. Като описах печалната смърт, млъкнах. Минута-две всички мълчахме. Робърт Стрикланд драсна клечка кибрит и си запали цигара.

— Бог забавя, ала не забравя — изрече той някак внушително.

Мисис Стрикланд и мисис Роналдсън набожно сведоха глави, което показваше, че според тях този цитат бе от Светото писание. Всъщност не бях убеден, че Робърт Стрикланд не храни същата илюзия. Не знам защо, внезапно си помислих за сина на Стрикланд и Ата. Бяха ми казали, че е весел, безгрижен юноша. И аз го видях във въображението си на шхуната, където работеше, облечен само в дочен комбинезон; привечер, когато корабът се плъзга леко под гальовния бриз и моряците се събират на горната палуба, а капитанът и помощникът му се излягат в шезлонги и запушват лулите си, представих си го как танцува, танцува лудо заедно с още едно момче под скърцащите звуци на концертината. Над него — звездите и синьото небе, а наоколо пустинята на Тихия океан.

Дойде ми наум един цитат от Библията, но си замълчах, защото зная, че за свещениците е кощунство, когато миряните навлязат в техните владения. Моят чичо Хенри, който двайсет и седем години бе викарий на Уитстейбъл, казваше в такива случаи, че дяволът винаги ще намери свещен цитат в своя полза. Той помнеше дните, когато само за един шилинг можеха да се купят тринайсет туземци от колониите.