Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Étranger, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 82 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (27.11.2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (27.11.2009)

Издание:

Албер Камю. Чужденецът

ИК „Фама“, София, 1995

Трето преработено издание с приложения

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова


По-долу е показана статията за Чужденецът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Чужденецът
L’Étranger
Корица на първото издание
Корица на първото издание
Автор Албер Камю
Първо издание 1942 г.
Франция
Издателство Libraire Gallimard
Оригинален език френски
Вид роман

Преводач Георги Панов / 1982

Чужденецът (на френски: L’Étranger) е първият роман на Албер Камю, публикуван през 1942 година. Заедно с есеистичния сборник Митът за Сизиф, издаден в същата година[1], и с пиесите Калигула и Недоразумението, появили се две години по-късно, книгата е реализация в един "цикъл за абсурда", замислен и осъществен от Камю. Романът има безспорен успех не само пред съвременниците на издаването, а остава и една от най-популярните книги в съвременната френска литература[2]. В годините след Втората световна война успехът на Чужденецът се смесва с възхода на екзистенциализма, при все че между Камю и екзистенциалисткия кръг около Сартр има дистанция, която прераства в разрив след публикуването в 1951 г. на Разбунтуваният човек (1951).

Чужденецът е литературно произведение, макар че остротата на поставените от него проблеми често скриват писателското майсторство, демонстрирано в него.

Бележки

  1. В превод на български език тези произведения на Камю са издадени през 1982 г., вж, Камю А., Чужденецът, Митът за Сизиф, Падането, София:Народна култура, 1982
  2. Тя е на челно място в едно допитване за 100-те книги на 20 век според Монд

Вижте също

Външни препратки

Първа част

I

Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам. Получих телеграма от приюта: „Майка почина. Утре погребението. С най-добри чувства.“ Това нищо не говори. Може да е било вчера.

Приютът за старци е в Маренго, на осемдесет километра от Алжир. Ще взема автобуса в два часа и ще пристигна следобед. Така ще мога да участвувам в бдението и да се върна утре вечер. Поисках два дни отпуск от работодателя си и той не можеше да ми откаже при такава извинителна причина. Но не беше доволен. Аз дори му казах: „Не е по моя вина.“ Той не отговори. Тогава си помислих, че не трябваше да му казвам това. Всъщност нямаше за какво да се извинявам. По-скоро той трябваше да ми изрази съболезнованията си. Но сигурно ще го стори вдругиден, когато ме види в траур. В момента като че ли мама не е умряла. Напротив, след погребението нещата ще бъдат приключени и всичко ще придобие по-официален вид.

Взех автобуса в два часа. Беше много горещо. Ядох в ресторанта на Селест както обикновено. Всички много ми съчувствуваха и Селест ми рече: „Човек си има само една майка.“ Когато си тръгнах, изпратиха ме до вратата. Бях малко объркан, защото трябваше да се изкача до Еманюел и да заема от него черна вратовръзка и траурна лента. Той загуби чичо си преди няколко месеца.

Тичах, за да не изпусна автобуса. Бързането, тичането, прибавени към друсането, миризмата на бензин, отраженията по шосето и небето — всичко това без съмнение стана причина да заспя. Спах почти през целия път. И когато се събудих, видях, че се бях облегнал на един военен, който ми се усмихна и ме попита дали идвам отдалече. Казах „да“, за да не говоря повече.

Приютът е на два километра от селото. Извървях пътя пешком. Исках веднага да видя мама. Но портиерът ми каза, че трябва да се срещна с директора. Тъй като той беше зает, почаках малко. През цялото време портиерът приказваше нещо, а после видях директора: прие ме в кабинета си. Той е дребно старче с лентата на Почетния легион. Погледна ме със светлите си очи. Стисна ми ръката и я държа толкова дълго, че вече не знаех как да я измъкна. Прегледа едно досие и ми каза: „Госпожа Мьорсо постъпи тук преди три години. Вие бяхте единствената й опора.“ Помислих, че ме укорява за нещо, и започнах да му обяснявам. Но той ме прекъсна: „Няма за какво да се оправдавате, млади човече. Прочетох досието на вашата майка. Вие не сте можели да посрещате нейните нужди. Необходима й е била гледачка. А заплатата ви е скромна. И в крайна сметка тук тя беше по-щастлива.“ Казах: „Да, господин директоре.“ Той добави: „Знаете ли, тя имаше тук приятели, хора на нейната възраст. С тях можеше да споделя неща, които са от друго време. Вие сте млад и тя сигурно се е отегчавала с вас.“

Беше истина. Когато си беше вкъщи, мама прекарваше дните си да ме следи мълчаливо с поглед. В началото, когато постъпи в Приюта, тя често плачеше. Но това се дължеше просто на навика. Няколко месеца по-късно би плакала, ако човек я прибереше от приюта. Пак поради навика. Отчасти и затова през последната година почти не ходех там. А също и защото ми отнемаше неделята — без да смятаме усилието да отидеш до автобуса, да вземеш билети, да пътуваш два часа.

Директорът ми говори още, но аз вече почти не го слушах. После той ми каза: „Предполагам, че искате да видите майка си.“ Станах, без да продумам, и той тръгна пред мен към вратата. На стълбището ми обясни: „Отнесохме я в нашата малка морга. За да не разстройва другите. Всеки път, когато някой пансионер умре, останалите са нервни в продължение на два-три дни. Това утежнява работата.“ Пресякохме някакъв двор, в който имаше много старци, разговарящи на групички. Когато минавахме край тях, те се умълчаваха. А зад нас разговорите пак се подхващаха. Човек би казал — приглушено бърборене на папагали. Пред входа на една малка постройка директорът се раздели с мен: „Оставям ви, господин Мьорсо. На ваше разположение съм в кабинета си. По принцип погребението е определено за десет часа сутринта. Мислехме, че по този начин ще можете да прекарате нощта в бдение край покойната. Една последна дума: майка ви, изглежда, често е изразявала пред приятелите си желанието да й се устрои религиозно погребение. Аз поех задължението да сторя необходимото. Но исках да ви осведомя.“ Поблагодарих му. Без да бъде атеистка, мама, докато беше жива, никога не бе мислила за религията.

Влязох. Залата беше много светла, варосана и със стъклен покрив. Беше мебелирана със столове и стойки във формата на X. В средата върху две от тях беше поставен ковчег, покрит с капака си. Само едва завинтените лъскави бурми се открояваха върху минатите с орехов байц дъски на ковчега. До него седеше арабка болногледачка в бяла престилка и с яркоцветна кърпа на главата.

В този момент портиерът влезе зад мен. Сигурно бе тичал. Позаекна: „Покрихме я, но ще отвинтя капака, за да можете да я видите.“ Приближи се до ковчега, но аз го спрях. Рече: „Не искате ли?“ Отговорих: „Не.“ Той се спря и аз се смутих, защото почувствувах, че не е трябвало да казвам това. Погледна ме за миг и ме попита: „Защо?“, но без укор, като че ли се осведомяваше. Отвърнах: „Не знам.“ Тогава, като сучеше белия си мустак, той заяви, без да ме погледне: „Разбирам.“ Имаше хубави, ясносини очи и червеникав цвят на лицето. Даде ми стол, а самият той седна малко зад мен. Сестрата стана и се отправи към изхода. В този миг портиерът се обади: „Тя има сифилис.“ Тъй като не разбрах, погледнах сестрата и видях, че под очите си има бинт, който обвива главата й. На мястото на носа бинтът беше плосък. Само белотата на превръзката се открояваше на лицето й.

Когато тя излезе, портиерът каза: „Ще ви оставя сам.“ Не знам какъв жест съм направил, но той застина прав зад мен. Това присъствие зад гърба ми ме смущаваше. Помещението беше изпълнено с хубавата светлина на късния следобед. Два стършела жужаха, удряха се в стъклата. И аз усещах, че ме наляга сън. Запитах портиера, без да се обръщам към него: „Отдавна ли сте тук?“ Той ми отговори веднага: „От пет години“ — като че ли от самото начало бе очаквал моя въпрос.

После той взе да дърдори. Щял много да се учуди, ако навремето му кажели, че ще свърши дните си като портиер на приюта в Маренго. Навършил шестдесет и четири години и бил парижанин. В този миг го прекъснах: „А, не сте ли тукашен?“ После си спомних, че преди да ме заведе при директора, той ми беше говорил за мама. Беше ми споменал, че се налага бързо да я погребем, защото в равнината е горещо, особено в тази област. Тогава именно ми беше казал, че е живял в Париж и че не можел да го забрави. В Париж понякога човек остава с мъртвеца три-четири дни. Тук човек няма време, още несвикнал с мисълта, и трябва да тича след катафалката. Тогава жена му го прекъсна: „Млъкни, такива неща не бива да се говорят на господина.“ Старецът се изчерви и се извини. Аз се намесих: „Няма нищо. Няма нищо.“ Смятах това, което казва, за вярно и интересно.

В малката морга той ме осведоми, че е постъпил в приюта по бедност. Тъй като се чувствувал годен да работи, поискал службата на портиер. Рекох му, че всъщност той е питомец. Отвърна ми, че не е. Бях вече учуден от начина, по който казваше: „те“, „другите“ и по-рядко „старците“, когато говореше за питомците, някои от които не бяха по-възрастни от него. Естествено той не беше като тях. Той беше портиер и в известна степен имаше права над тях.

В този момент влезе болногледачката. Нощта беше настъпила изведнъж. Над стъкления покрив мракът се бе сгъстил много бързо. Портиерът завъртя електрическия ключ и плисналата внезапно светлина ме заслепи. Покани ме да отида в трапезарията да вечерям. Но не бях гладен. Тогава ми предложи да ми донесе чаша кафе с мляко. Тъй като много обичам кафе с мляко, приех и след малко той се върна с поднос. Тогава ми се допуши. Но се въздържах, защото не знаех дали е допустимо да правя такова нещо пред мама. После реших, че това няма никакво значение. Предложих цигара на портиера и ние запушихме.

По едно време той ми каза: „Знаете ли, приятелите на госпожа майка ви ще дойдат също да бдят. Такъв е обичаят. Трябва да отида да донеса столове и кафе.“ Попитах го дали не може да се загаси една от лампите. Блясъкът на светлината върху белите стени ме уморяваше. Обясни ми, че е невъзможно. Така била направена инсталацията: светели или всички лампи, или нито една. Взех да не му обръщам много внимание. Той излезе, върна се, нареди столове. Върху един от тях постави няколко чаши около кана с кафе. После седна срещу мен, от другата страна на мама. Болногледачката беше също в дъното, гърбом към мен. Не виждах какво прави. Но по движението на ръцете й можех да предположа, че плете. Беше тихо, кафето ме беше стоплило и през отворената врата влизаше дъх на нощ и на цветя. Струва ми се, че позадрямах.

Събуди ме леко шумолене. Тъй като бяха затворил очи, сега помещението ми се стори още по-ослепително бяло. Пред мен нямаше никаква сянка и всеки предмет, всеки ъгъл, всички криви се открояваха с нараняваща очите чистота. В този именно миг влязоха приятелите на мама. Бяха всичко на всичко десетина души и се плъзгаха мълчаливо в тази ослепителна светлина. Насядаха, без нито един стол да скръцне. Гледах ги, както никога никого не съм гледал, и нито една подробност от лицата или дрехите им не ми убягваше. При това не ги чувах и трудно можех да повярвам в тяхната реалност. Почти всички жени носеха престилки и поради шнура, с който се бяха пристегнали през кръста, издутите им кореми изпъкваха още повече. Никога досега не бях забелязвал колко големи кореми могат да имат старите жени. Кажи-речи всички мъже бяха слаби и държаха бастуни. Онова, което ми направи впечатление в техните лица, беше, че не виждах очите им, а само слаба светлина без блясък сред гнездо от бръчки. Когато седнаха, повечето от тях ме загледаха и кимнаха стеснително, устните им бяха погълнати от беззъбите уста и не разбирах дали ме поздравяват, или това си е някакъв техен тик. Мисля си по-скоро, че ме поздравяваха. В този именно момент забелязах, че всички те седяха срещу мен, около портиера, като поклащаха глави. За миг изпитах смешното чувство, че са дошли да ме съдят.

След малко една жена започна да плаче. Беше на втория ред, скрита зад една от приятелките си, и не я виждах добре. Плачеше и на равни интервали слабо изпискваше: струваше ми се, че никога няма да спре. Другите като че ли не я чуваха. Бяха се свили мрачни и мълчаливи. Взираха се в ковчега или в бастуните си, или в кой знае какво друго, но все в една точка. Жената все тъй плачеше. Бях много учуден, защото не я познавах. Искаше ми се да не я чувам повече. Но не смеех да й го кажа. Портиерът се наведе към нея, зашепна й, но тя поклати глава, измърмори нещо и продължи да плаче със същата равномерност. Тогава портиерът дойде откъм моята страна. Седна до мен. Мина доста време, преди да ме осведоми, без да ме гледа: „Беше много привързана към госпожа майка ви. Казва, че тя била единствената й приятелка тук и че сега си няма никого.“

Останахме доста дълго така. Въздишките и плачът на жената ставаха все по-редки. Тя подсмърчаше силно. Най-сетне притихна. Не ми се спеше вече, но бях уморен и ме болеше кръстът. Сега мълчанието на всички тези хора ми беше мъчително. Само от време на време чувах някакъв странен шум, но не можех да разбера от какво беше. Постепенно отгатнах най-после, че някои от старците смучеха вътрешната страна на бузите си и така пораждаха странния шум. Бяха така вглъбени, че не забелязваха. Струваше ми се даже, че тази мъртва жена, легнала между тях, не представлява нищо в техните очи. Но сега си мисля, че това беше погрешно впечатление.

Всички пихме кафе, поднесено ни от портиера. Вече не знам какво стана после. Нощта преваляше. Спомням си как по едно време вдигнах клепачи и видях, че старците спяха, притиснати един до друг, с изключение на един-единствен, който, опрял брада на ръцете, стиснали бастуна, ме гледаше втренчено, като че ли очакваше само моето събуждане. Сетне пак заспах. Събудих се, защото кръстът все повече и повече ме болеше. Зората пълзеше по стъкления покрив. Малко след това един от старците се събуди и много кашля. Храчеше в голяма носна кърпа на квадрати и всяка негова храчка беше като изтръгната. Той вдигна от сън другите и портиерът им каза, че трябва да си ходят. Станаха. Това уморително бдение беше направило лицата им пепеляви. За мое голямо учудване на излизане всички ми стиснаха ръка — сякаш тази нощ, през която не бяхме разменили и дума, ни беше сближила.

Бях уморен. Портиерът ме заведе в жилището си и аз се поизмих и оправих. Пих пак кафе с мляко, което много ми се услади. Когато излязох, вече се бе съмнало. Над хълмовете, които отделят Маренго от морето, небето се бе обагрило. И вятърът, който духаше над тях, донасяше дъх на сол. Настъпваше хубав ден. Отдавна не бях излизал извън града и усещах с какво удоволствие бих се разходил, ако не беше мама.

Чаках в двора под един див кестен. Вдишвах аромата на прясната земя и вече не ми се спеше. Мислех си за колегите от кантората. В този час те ставаха, за да отидат на работа: за мен това беше винаги най-трудният час. Мислех си още известно време за тези неща, но един звънец, който дрънчеше вътре в постройките, ме разсея. Зад прозорците нещо се размърда, после всичко се успокои. Слънцето се беше изкачило още по-високо на небето: бе започнало да сгрява краката ми. Портиерът прекоси двора и ми каза, че директорът ме вика. Отидох в кабинета му. Накара ме да подпиша някакви книжа. Видях, че е облечен в черно, с раиран панталон. Той вдигна слушалката на телефона и ми рече: „Служителите от погребалното бюро са вече тук. Ще им заръчам да затворят ковчега. Искате ли преди това да видите за последен път майка си?“ Отговорих, че не искам. Като сниши глас, той нареди по телефона: „Фижак, кажи на хората, че могат да започват.“

После ми заяви, че ще присъствува на погребението, и аз му благодарих. Седна зад бюрото си, кръстоса късите си крака. Уведоми ме, че ще бъдем само аз, той и дежурната болногледачка. По принцип питомците не бивало да присъствуват на погребенията. Оставял ги само да бдят. „Това е въпрос на човечност“ — забеляза той. Но в случая разрешил на един стар приятел на мама да дойде — Тома Перез. Тук директорът се усмихна. Обясни: „Разбирате ли, чувството им бе малко детинско. Но той и вашата майка бяха неразделни. В приюта се шегуваха с тях. Казваха на Перез: «Ето я вашата годеница.» Той се смееше. Това им правеше удоволствие. И факт е, че смъртта на госпожа Мьорсо много го разтърси. Мисля, че не можех да не му разреша. Но по съвета на дежурния лекар вчера му забраних да идва на бдението.“

Мълчахме доста дълго. Директорът стана и погледна през прозореца на кабинета си. По едно време се обади: „Ето го и свещеника от Маренго. Подранил е.“ Предупреди ме, че за да стигнем до църквата, която е в самото село, трябва да вървим поне три четвърти час. Слязохме. Пред сградата на моргата бяха свещеникът и две деца, които трябваше да му прислужват. Едното от тях държеше кадилницата и свещеникът се наведе към него, за да оправи дължината на сребърните вериги. Когато се приближихме, свещеникът се изправи. Нарече ме „сине мой“ и ми каза няколко думи. Той влезе; последвах го.

Видях веднага, че бурмите на ковчега са завинтени и че в помещението има четирима мъже в черно. В същото време директорът ми каза, че колата чака на пътя и чух как свещеникът започна молитвите си. От този момент нататък всичко тръгна бързо. Мъжете се приближиха до ковчега, понесли чаршаф. Свещеникът, децата, които му прислужваха, директорът и аз самият излязохме. Пред вратата имаше една жена, която не познавах. „Господин Мьорсо“ — изрече директорът. Не чух името на жената и разбрах само, че беше придружаващата ни болногледачка. Без да се усмихне, тя кимна с костеливото си и дълго лице. После се отстранихме, за да мине тялото. Последвахме носачите и излязохме от приюта. Пред входа стоеше колата. Лъскава, дълга и блестяща, тя наподобяваше кутия за писалки. До нея беше застанал мъж, който сякаш не беше на себе си. Разбрах, че това е господин Перез. Носеше мека шапка с кръгло дъно и широка периферия (свали я, когато ковчегът мина през вратата), костюм, чийто панталон се беше набрал върху обущата, и черна вратовръзка, чийто възел бе много малък за ризата с широка бяла яка. Устните му под изпъстрения с черни точки нос, трепереха. Под белите му, доста редки коси се подаваха странни клепнали и с неравен ръб уши, чийто кървавочервен цвят до това бледо лице ме удиви. Разпоредителят ни указа местата. Свещеникът беше най-отпред, след него идеше колата. От двете й страни — четиримата мъже. Отзад — директорът и аз; дежурната болногледачка и господин Перез завършваха шествието.

Небето беше вече цялото обляно в слънце. То започваше да тегне над земята и горещината бързо нарастваше. Не знам защо бяхме чакали толкова, преди да тръгнем. Беше ми топло в тъмните дрехи. Дребното старче, което си беше наложило шапката, отново я свали. Бях се поизвърнал и го гледах, докато директорът ми говореше за него. Каза ми, че майка ми и господин Перез често се разхождали вечер до селото, придружени от някоя болногледачка. Наблюдавах полето около себе си. Редиците на кипарисите, които водеха към стигащите до небето хълмове, жълто-червената и зелена земя, редките и ясно откроени къщи ме караха да разбирам мама. В този край вечерта сигурно беше меланхоличен покой. Днес преливащото слънце, от което пейзажът трептеше, го правеше нечовешки и потискащ.

Тръгнахме. В този момент забелязах, че господин Перез понакуцва. Малко по малко колата ускори ход и старецът започна да изостава. Единият от хората, които вървяха отстрани на колата, също се забави и сега вървеше редом с мен. Бях учуден от бързината, с която слънцето се издигаше на небето. Установих, че вече от доста време полето се огласяше от жуженето на насекомите и шумоленето на тревата. Пот се стичаше по бузите ми. Тъй като нямах шапка, веех си с носната кърпа. Тогава служителят от погребалното бюро ми каза нещо, което не чух. В същото време той взе да бърше темето си с кърпа, която държеше в лявата ръка, а с дясната повдигаше шапката си. Попитах го: „Какво?“ Той повтори, сочейки небето: „Припича.“ Потвърдих: „Да.“ След малко той добави: „Майка ви ли е вътре?“ Пак казах: „Да.“ — „Стара ли беше?“ Отговорих: „Горе-долу“, защото не знаех точно годините й. После той замълча. Обърнах се и видях стария Перез на петдесетина метра зад нас. Той бързаше, размахвайки шапката в ръката си. Погледнах и директора. Вървеше с много достойнство, без нито един излишен жест. Няколко капки пот блестяха на челото му, но той не ги изтриваше.

Струваше ми се, че шествието напредва все по-бързо. Около мен беше все същото искрящо поле, потънало в слънце. Блясъкът на небето беше непоносим. На едно място пътят току-що беше ремонтиран. Слънцето беше разтопило асфалта. Краката потъваха в него и оставяха следи в лъщящата маса. Над колата шапката от изкуствена кожа на кочияша изглеждаше като че ли омесена от тази черна кал. Бях някак като загубен между синьо-бялото небе и монотонността на тези багри — лепкаво черното на разтопения асфалт, мрачно черното на дрехите, лаково черното на колата. Всичко това — слънцето, миризмата на кожа и конски тор от колата, на лак и на тамян, умората от безсънната нощ — замъгляваше погледа и мислите ми. Обърнах се още веднъж:

Перез ми се стори много далеч, загубен в облак от жега. После вече не го видях. Потърсих го с поглед и открих, че е свърнал от пътя и е поел направо през полето. Установих също, че пред мен шосето завива. Разбрах, че Перез, който познаваше местността, пресича, за да ни застигне. На завоя той ни догони. После пак го загубихме. Отново беше поел през полето и така прави няколкократно. Чувствувах как кръвта ми бие в слепоочията.

След това всичко мина така бързо, сигурно и естествено, че вече не си спомням каквото и да било. Само едно: при влизане в селото дежурната болногледачка ми каза нещо. Гласът й беше странен, никак не подхождаше на лицето й, беше мелодичен и трептящ. Тя ми изрече: „Ако вървите полека, рискувате да слънчасате. Ако пък вървите много бързо, се изпотявате и в църквата ви побиват тръпки.“ Беше права. Нямаше изход. Запазил съм в паметта си още няколко образа от този ден: например лицето на Перез, когато той за последен път ни настигна до селото. От нервност и мъка по бузите му блестяха едри сълзи. Но поради бръчките те не се стичаха. Размазваха се, сливаха се и образуваха водна глеч върху съсипаното лице. Запомних също така църквата и селяните по тротоара, червения здравец върху гробовете, припадането на Перез (все едно беше разглобена кукла), пръстта с цвят на кръв, която се свличаше върху ковчега на мама, бялата тъкан на корените, крито се смесваха с пръстта, и хората, гласовете, селото, чакането пред едно кафене, непрекъснатото бръмчене на мотора и радостта ми, когато автобусът навлезе в гнездото от светлини на Алжир и си помислих, че ще си легна и ще спя цели дванадесет часа.