Ричард Бах
Илюзии (1) (Приключенията на един месия по неволя)

След като излезе „Чайката Джонатан“, често са ме питали: „Какво ще напишеш сега, Ричард?“

Отвръщах, че нямам намерение да пиша нищо, ама нищичко, че взети заедно, книгите ми изразяват всичко, каквото съм искал да кажат. Погладувах, отново си купих кола и разни други неща и изведнъж ми се видя много приятно да не бъхтам до среднощ.

И въпреки това всяко лято поемах с допотопния си биплан към приличните на зелено море ливади на американския Среден запад, разхождах пътници срещу три долара на кръгче и отново ме загложди старата тревога: пак имаше нещо, което не бях казал, което трябваше да кажа.

Изобщо не обичам да пиша. Стига да съм в състояние да загърбя някоя идея, изникнала от мрака, да не й отворя вратата, за нищо на света няма да посегна към молива.

Но сегиз-тогиз се случва фасадата да бъде взривена, да се разлетят парчетии стъкло, зидария и трески и някой да влезе през отломъците, да ме сграбчи за гърлото и да ми рече благо: „Няма да те пусна, докато не ме опишеш с думи върху хартията.“ Та така срещнах и „Илюзии“.

В Средния запад се е случвало да се излегна по гръб и да се опитвам да разпръсна облаците. А в главата непрекъснато ми се въртеше: какво ще стане, ако сега дойде някой, който ги умее тези неща, който да ми обясни на какви закони се подчинява моят свят и как да го държа във властта си? Какво ще стане, ако случайно срещна в наше време някой Сидхарта или Исус, на когото са подвластни илюзиите на света просто защото той знае истината, скрита зад тях? Какво ще стане, ако се изправя лице в лице срещу него, ако той се придвижва с биплан и кацне на ливадата, където съм се приземил и аз? Какво ли ще ми каже, как ли ще изглежда?

Вероятно няма да прилича на месията от омаслявените, изцапани със смазка страници на моя дневник, вероятно няма да каже нищо от снова, което пише в тази книга. И все пак нещата, който ми каза моят месия — например че привличаме като с магнит в живота си всичко, което е в мислите ни, — ако тези неща са верни, излиза, че не току-така съм доживял до този миг, както и вие. Може би не е случайно, че държите в ръце моята книга, може би ще запомните нещичко от приключенията в нея. Предпочитам да си мисля, че е така. Предпочитам да си мисля също, че моят месия не е гола измислица, че се е надвесил над нас от някое друго измерение, че ни наблюдава и двамата и се смее от удоволствие, загдето всичко става така, както сме го предвидили.

 

 

1. Имаше едно време един Учител, роден в светите земи на Индиана и израсъл по мистичните хълмове източно от Форт Уейн.

2. Бе усвоил знанията за този свят в общинските училища на Индиана, а щом порасна, изучи занаята на автомонтьор.

3. Ала бе натрупал знания и от други земи и други училища, от другите животи, които бе изживял. Помнеше тези знания и затуй стана мъдър и силен, та другите съгледаха силата му и дойдоха при него за съвет.

4. Учителят вярваше, че притежава мощта да помогне на себе си и на всички хора, така и стана, другите съзряха неговата сила и дойдоха при него да ги изцели от всичките им страдания и от безбройните им болежки.

5. Учителят бе убеден — всеки трябва да се мисли за Син Божи, — така и стана, във всички сервизи и гаражи, където работеше, започнаха да се стичат, да прииждат хората, които търсеха неговите знания и искаха да усетят допира на ръката му, а улиците отвън се задръстиха от онези, които копнееха сянката му поне да падне връз тях и да промени живота им.

6. Заради тълпите притежателите на автосервизите и главните майстори помолиха Учителя да остави инструментите и да си върви по пътя, понеже навалицата беше толкова голяма, че нито той, нито другите монтьори имаха къде да поправят колите.

7. И пое той по широкия свят, и хората, тръгнали подире му, захванаха да му викат Месия и чудодеец, и в каквото вярваха, се сбъдна.

8. И буря да се извиеше, говореше ли той, върху главите на насъбралите се не падаше нито капчица дъжд; и последният човек сред множеството чуваше словата му точно тъй ясно, както първият, ако ще и да трещяха гръмотевици и светкавици. А той винаги им приказваше в притчи.

9. И рече им: „У всекиго от нас се крие силата да е здрав или недъгав, богат или сиромах, свободен или роб. Ние, никой друг, сме господари на съдбата си.“

10. И рече му един мелничар: „Лесно ти е на теб. Учителю, да го кажеш, ти си направляван свише, а ние не; не си принуден да превиваш гръб като нас. Вески на този свят трябва да си вади хляба с пот на челото.“

11. И Учителят му отвърна: „Имало едно време едно село, всички в него живеели на дъното на пълноводна кристална река.

12. Не щеш ли, течението ги заляло безмълвно до един: млади и стари, бедни и богати, добра и лоши; течението следва своя път, не признава друго освен собствения си кристален Аз.

13. Всеки се вкопчил, доколкото може, в коренищата и камъните по дъното на реката; това се превърнало в техен начин на живот, още от рождение те знаели само едно — да се съпротивляват на течението.

14. Ала най-накрая един измежду тях рекъл: «Уморих се да се държа вкопчен. Не го виждам с очите си, но съм убеден: течението знае накъде отива. Ще се оставя да ме носи, пък да става каквото ще става. Както съм се вкопчил, ще умра от скука»

15. Другите му се изсмели в лицето и рекли: «Голям глупак си! Оставиш ли се да те носи течението, пред което се прекланяш, то ще те изхвърли, ще те размаже о камънака и ти ще умреш по-бързо, отколкото от скука!»

16. Онзи обаче не ги послушал, поел си въздух и се оставил да го носи течението, а то начаса го изхвърлило, размазало го о камънака.

17. Но се минало време, онзи пак отказал да се държи, та течението го отскубнало от дъното, понесло го нагоре, без никъде да го одраска или нарани.

18. А онези там долу, на дъното, за които той вече бил чужденец, се провикнали: «Чудо нечувано! Уж е досущ като нас, пък лети! Вижте, вижте, Месия, дошъл е да ни спаси!»

19. А онзи, дето се бил оставил да го носи течението, им отвърнал: «Аз съм Месия точно колкото и вие. Течението веднага ни възнася нагоре, стига да наберем смелост и да се оставим да ни носи. От нас всъщност се иска да поемем на това пътешествие, да се престрашим за това приключение»

20. Другите обаче си знаели своето: «Ето го Спасителя!» И все така се държали за скалите, а когато вдигнали отново очи, онзи вече го нямало и те си останали сам-сами да измислят легенди за своя Спасител.“

21. И щом видя, че от ден на ден хората около него стават все повече, че се стичат и се тълпят, щом видя, че го молят все по-неуморно да ги изцели, да ги нахрани с чудодейството си, да учи вместо тях и да живее живота им, той се усамоти на един хълм и там се замоли.

22. И си рече наум: „Безконечен Лъчезарен Аз, ако такава е волята твоя, иска тази чаша ме подмине, спести ми туй непосилно бреме. Не мога да живея живота на другиго, а десет хиляди ме молят със сълзи на очи да им даря живот. Не биваше да позволявам всичко това да се случи. Ако такава е волята твоя, нека се върна при автомобилите и инструментите, нека живея като всички простосмъртни“

23. И както седеше на хълма, чу глас — нито мъжки, ни женски, нито висок, ни нисък, благ-преблаг. И рече му гласът: „Ще бъде не моята, а твоята воля. Понеже каквато е твоята воля, такава е и моята спрямо теб. Върви си по пътя като всички простосмъртни и бъди честит на тази земя!“

24. И щом чу това, Учителят благодари и доволен, слезе от хълма, тананикайки си песен, каквато си тананикат монтьорите. И щом тълпите го наобиколиха със своите несрети, щом го замолиха да ги изцели и да учи вместо тях, и да ги храни до премала с прозренията си, и да ги теши с чудодействата си, той се усмихна на множеството и рече: „Напускам.“

25. 3а миг множеството примря от почуда.

26. И рече му той: „Ако някой каже на Господ, че каквото и да му струва, най-силното му желание е да помага на страдащото човечество, и Господ го насочи що да стори, трябва ли този човек да изпълни заръката Божия?“

27. Разбира се. Учителю! — извика множеството, — Каква по-голяма наслада за него от тази да понесе всички мъки на ада, щом така му е заръчал Господ!"

28. „Независимо какви са тези мъки, колко тежка е тази задача?“

29. „Каква по-голяма наслада от тази да увиснеш на бесилото, да бъдеш разпнат и изгорен на клада, щом такава е волята Божия!“ — отвърна тълпата.

30. "А какво ще сторите — обърна се към нея Учителят, — ако Господ ви рече право в очите: „ЗАПОВЯДВАМ ВИ ДА СТЕ ЧЕСТИТИ ДО СЕТНИЯ СИ ДЪХ НА ТОЗИ СВЯТ!“, какво ще сторите тогава?’

31. Множеството мълчеше, над хълмовете и долчините, където стоеше, не се чу нито един глас, ни един-единствен звук.

32. И Учителят рече сред тишината: „По пътя на нашето щастие ще намерим познанието, заради което сме избрали този живот. Та ето какво научих този ден и сега решавам да ви оставя, за да следвате който път намерите за добре“

33. И пое нататък през тълпите, остави ги, за да се върне в делничиия свят на хората и машините.

 

Наближаваше средата на лятото, когато срещнах Доналд Шимода. Летях със самолета вече четвърта година, пък никога не бях се натъквал на друг пилот по този маршрут. Обикалях с вятъра от град на град и разхождах с очукания си биплан хората срещу три долара за десет минути полет.

Ала един ден точно на север от Ферис, щата Илинойс, хвърлих поглед надолу от кабината на самолета и що да видя: някакъв стар златистобял „Травъл Еър 4000“, кацнал насред смарагдовожълтою сено — просто да му се ненагледаш.

Живея като волна птица, по понякога се случва да ме налегне самота. Та съгледах значи биплана, поумувах, поумувах и реших, че нищо не пречи и аз да се приземя. Намалих скоростта и започнах да се снишавам плавно на една страна. Вятърът фучеше във витлата, чуваше се онзи тих, галещ слуха звук, онова провлачено „пук-пук“, с което старият двигател забавя въртенето на перката. Вдигнах очилата, за да виждам по-добре земята. Житото точно под мен образуваше люшнала се зелена джунгла, блесна ограда и докъдето поглед стига, се ширна току-що окосена ливада. Направих кръгче над тревата, която вече шибаше колесника, и усетих познатия спокоен удар о твърда почва отдолу; намалих още и още скоростта и ето, екна тътен, закарах биплана при другия самолет и спрях. Дръпнах дросела, угасих двигателя, витлата се повъртяха още малко с нежен пукот и замряха, за да се възцари ненарушаваната от нищо тишина на юли.

Пилотът на другия самолет седеше на сеното, облегнат на лявото колело, и ме наблюдаваше.

Известно време и аз го гледах, учуден от спокойствието му. На негово място едва ли щях да седя, сякаш нищо не е станало, и да гледам как някакъв самолет каца на полето и спира на десетина метра от мен. Кимнах — кой знае защо, човекът ми харесваше.

— Изглеждаш самотен — рекох му през разстоянието между нас.

— Ти също.

— Не искам да ти преча. Ако ти досаждам, ще си вървя по пътя.

— А, не, чаках те.

Усмихнах се на думите му.

— Извинявай, че закъснях.

— Няма нищо.

Смъкнах си каската и очилата, слязох от кабината и стъпих на земята. Приятно е да усетиш твърда почва под нозете си, след като си летял час-два със самолета.

— Сигурно няма да ми откажеш малко шунка и сирене — поде пак той. — Шунка, сирене и може би една мравка.

Никакво ръкуване, никакво запознанство.

Беше дребен на ръст, косата — по-черна и от каучука на колелото, на което се бе облегнал — му стигаше до раменете. Очите му бяха тъмни като на ястреб — хубаво е да имаш приятел с такива очи, но притежават ли ги други хора, чувствуваш се в тяхно присъствие наистина притеснен. Можеше да мине за каратист, който се кани да покаже майсторлъка си.

Не му отказах сандвича и чашата от термоса, пълна с вода.

— И все пак кой си ти? — попитах го.

От години возех клиенти със самолета, пък никога не бях срещал човек, който да се занимава със същото.

— Не ме бива много за тая работа — поясни той доста ведро. — Дай ми да поправям коли, да заварявам, да ремонтирам гъсениците на трактори; но заседя ли се на едно място, винаги си навличам главоболия. Та затуй измайсторих самолета и сега разхождам с него хората.

— Какви трактори? Още от дете си падах по тракторите.

— Какви ли не! Но за кратко, в Охайо. Найчесто от големите.

— От големите ли? Дето са като канари! Значи от ония с мощния двигател. Вярно ли е, че повдигали планини?

— Има по-добри начини да повдигнеш планина — отвърна той с усмивка, която само след миг угасна.

Облегнах се за малко на долното крило на другая самолет и загледах новия си познат. Отблизо почти не го виждах… сигурно заради светлината. Около главата му като че ли имаше ореол, който в долния си край блещукаше като сребро.

— Какво има? — попита ме той.

— Какви главоболия си си навличал?

— А, дребна работа. Напоследък просто не ме свърта на едно място, досущ като теб.

Взех сандвича и отидох от другата страна на самолета. Бете модел 1928 или 1929 година, пък нямаше нито една драскотинка. Заводите не произвеждат самолети, лъскави като този, кацнал насред ливадата. Най-малко двадесет пласта аеролак, нанесен на ръка, боя, блеснала като огледало върху дървения корпус. Под кабината със златисти калиграфски букви бе изписано „Дон“, а върху планшета при регистрационния номер — „Д. У. Шимода“. Уредите — макар и оригинални, от 1928 година — бяха нови новенички. Ръчка и кормило от лакирано чамово дърво, отляво — индукционна бобина, каквато вече няма да видите никъде, дори по най-сполучливо реставрираните стари модели. И нито една драскотина, нито едно петънце, нито капчица смазка. Нито една сламка върху пода на кабината, сякаш самолетът изобщо не бе летял, бе изникнал тук, пренесен половин век напред от машина на времето. Усетих как ме побиват тръпки.

— Откога правиш курсове? — провикнах се през самолета.

— От около месец, от пет седмици.

Лъжеше ме. Ако си летял пет седмици над нивите, който ще да си, самолетът ти става целият в прах и смазка и по пода на кабината се въргалят сламки. Докато тази машина тук… по предното стъкло нямаше и капчица смазка, по крилата и опашката не се виждаха следи от сламки, по витлото нямаше размазани мушици.

Това бе немислимо за самолет, който лети над Илинойс през лятото. Оглеждах машината още пет минути, после се върнах и седнах върху сеното под крилото с лице към летеца. Не че бях уплашен, той още ми харесваше, но тук имаше нещо гнило.

— Защо не ми казваш истината?

— Истината ти казвам, Ричард — отговори той. — И моето име е изписано върху самолета ми.

— Слушай, мой човек, как така цял месец правиш курсове, пък бипланът ти лъщи от чистота? По него няма нито едно петънце масло, нито една драскотина. И сламки по пода.

Той ми се усмихна ведро.

— Има неща, който не знаеш.

В този миг новият ми познат приличаше на човек, дошъл от друга планета. Не че не му вярвах, но не проумявах как така самолетът му — новновеничък — е кацнал насред лятната ливада.

— Така е. Ала някой ден ще ги науча. И тогава, Доналд, ще можеш да вземеш самолета ми, защото той няма да ми е нужен, ще летя и без него.

Той ме изгледа заинтригувано и вдигна черните си вежди.

— Виж ти! Я ми разкажи!

Бях на седмото небе от щастие. Най-после някой бе готов да изслуша теорията ми.

— Дълго време хората не са могли да летят просто защото са смятали, че това е невъзможно, и иска ли питане, не са си направили труда да усвоят и първия фасулски принцип на аеродинамиката. Ще ми се да вярвам, че някъде съществува друг принцип: не ни трябват самолети, за да летим, да минаваме през стените или да отидем на други планети. Можем да се научим да го правим и без машини. Стига да го поискаме.

Върху лицето му се мярна нещо като усмивка; после той ми кимна сериозно.

— И смяташ, че ще научит, каквото искаш да научит, като правиш над ливадите курсове срещу три долара единия?

— Стойност има само онова познание, което съм натрупал сам, докато съм правил нещата, които съм искал да правя. Няма на Земята човек, които да ме научи на повече, отколкото искам да знам, отколкото са ме научили моят самолет и небето, но ако има такъв човек, било той мъж или жена, начаса ще тръгна да то търся.

Той впери в мен тъмните си очи.

— Ето, искаш да научиш това, не смяташ ли, че си направляван? — Да, направляван съм. А кой от нас не е? Винаги ми се е струвало, че някой ме наблюдава.

— И смяташ, че той ще те отведе при Учител, който да ти помогне?

— Да, ако по една случайност този Учител не съм аз.

— Може би тези неща стават тъкмо така — рече ми той.

Към нас по пътя тихо се спусна пикап — нов, последен модел, който вдигна тънък облак кафеникава прах и спря досами ливадата. Вратата се отвори, слязоха старец и момиченце на около десетина години. Прахта продължаваше да виси във въздуха, нямаше никакъв вятър.

— Правите курсове, нали? — попита човекът.

Доналд Шимода си беше намерил ливадата, тъй че предпочетох да си мълча.

— Да, сър — оживи се той. — Днес май имате желание да полетите?

— Може би да, но да не вършите там, горе, разни щуротии, да не си изповръщам червата? — Старецът примига: опитваше се да долови дали сме разбрали диалекта му.

— Ако искате, ще вършим, ако не — няма.

— И сигурно за това удоволствие ще ми искате майка си и баща си?

— Три долара в брой, сър, за девет-десет минути полет. Това прави тридесет и три цента и една трета на минута. Струва си, така поне разправят хората.

Докато стоях встрани и слушах как новият ми познат агитира клиентите, ме обзе някакво странно усещане. Думите му ми харесаха, той ги изрече съвсем спокойно. Бях свикнал да се пазаря съвсем иначе. („Гарантирам ви, че горе е с десет градуса по-хладно. Хайде да идем там, където прехвърчат само птици и ангели! И всичко това за някакви си три долара, за шепа петачета…“) Бях забравил, че човек може да говори и другояче.

Винаги, правиш ли курсове самичък, си напрегнат. Вече бях свикнал, пък и нямах друг избор: ако не разхождах клиентите, щях да си умра от глад. А ето че сега можех да си седя и да наблюдавам на воля — вечерята ми не зависеше от това, което щях да изкарам.

Момиченцето също стоеше встрани и наблюдаваше. Русичко, с кафяви очи и опънато личице, то бе дошло заради дядо си. Отказа да се качи на самолета.

Обикновено става точно обратното: децата си умират от желание да се повозят на самолет, докато възрастните са по-предпазливи; но започваш да усещаш тези неща само ако си вадиш хляба със самолета. Сега бях готов да се обзаложа, че момиченцето няма да се качи, ако ще да чакаме и цяло лято.

— Кой от вас двамата… — подхвана пак мъжът.

Шимода си наля чаша вода.

— Ще ви повози Ричард. Аз още съм в обедна почивка. Освен ако не почакате.

— Не, предпочитам да се кача веднага. Можем ли да прелетим над фермата ми?

— Разбира се — отговорих аз. — Само ми посочете къде е, сър.

Преместих от предната кабина на самолета завивките, чантата с инструментите и канчетата за храна, помогнах на стареца да седне отпред и му сложих предпазния колан. Настаних се и аз и също си затегнах колана.

— Дон, би ли завъртял витлото?

— Готово!

Изправи се, без да оставя чашата, и застана до витлото.

— Значи да го завъртя?

— Само че бавно. После то ще тръгне само.

Помоля ли някого да завърти витлото, все го прави припряно и е дълго да обяснявам защо, но двигателят не пали. Ала този човек тук го завъртя толкова плавно, сякаш го бе правил цял живот. Перката изтрака, в цилиндрите захвърчаха искри и старият мотор запали сякаш от само себе си. Дон се върна при своя самолет, седна и започна да приказва с момиченцето.

Сред взрив от необуздана конска сила и разлетели се сламки бипланът ми се извиси във въздуха — на тридесетина метра (ако двигателят даде засечка, ще се приземим сред житото), сетне на сто и петдесет (сега вече можем да обърнем и да кацнем в сламата… ето, ето, откъм запад се показва пасище), на двеста и петдесет метра — и поехме на югозапад, срещу вятъра, накъдето посочи мъжът.

След три минути полет закръжихме над някаква ферма, над хамбари с цвят на блещукащи въглени, над къща, боядисана в кремаво, сред море от джоджен. Отзад имаше градина с царевица, марули и домати.

Мъжът в предната кабина гледаше надолу, докато обикаляхме над фермата, сега обрамчена с крилата и витлата на самолета.

Долу на вратата се показа жена със синя рокля и бяла престилка, която ни замаха. Мъжът отвърна на поздрава й. По-късно те двамата щяха да обсъждат как са се видели толкова добре от такова разстояние.

Накрая пътникът ми ме погледна и кимна в знак, че е достатъчно и че вече можем да се връщаме.

Направих широк кръг над Ферис, та хората да разберат, че могат да се повозят на самолет, и се заспусках към ливадата — да им покажа къде сме кацнали. Тъкмо когато се стрелнах надолу, за да се приземя, и направих вираж над житото, самолетът на Дон се изви рязко във въздуха и тутакси пое към фермата, над която току-що бяхме летели.

Навремето съм летял с пътуващ цирк с пет машини и за миг ме обзе някогашното трепетно чувство… единият самолет излита с пътници, докато другият каца. Докоснахме земята с леко боботене и спряхме в далечния край на ливадата, край пътя.

Двигателят угасна, мъжът разкопча колана, помогнах му да слезе. Извади от работния си комбинезон портфейл и клатейки глава, ми наброи парите.

— Биваше си я разходката, синко!

— Тъй де? Няма да се излагаме, я! Не сме вчерашни.

— Приятелят ти! Наистина не е вчерашен!

— Какво?

— Ще ти обясня! Твоят приятел ще преметне и дявола, слушай какво ти казвам.

— Защо пък?

— Как така защо, ами момичето! Убеди Сара, внучката де, да се качи на самолет.

Говореше, без да сваля очи от биплана на Дон — мъничка сребриста прашинка, кръжаща над фермата в далечината. Говореше, както би говорил един спокоен човек, който отбелязва, че мъртвата клонка на двора се е покрила с цветове и зрели ябълки.

— Откак се е родила, се бои до смърт от високото. Пищи, като че ли я колят. Изпада в ужас, не е за разправяне. Да се покатери на дърво е все едно да хване с голи ръце стършел. Не иска да се качи по стълбата на плевнята, ако ще и в двора да има потоп. Иде й отръки да се занимава с техника, обича и животните, но да не дава Господ да се качи нависоко. А ето сега лети със самолета.

Разправяше ми за момичето и какво е било едно време; спомни си как преди години в Гейлсбърг идвали и други летци, които точно като нас управлявали биплани, само дето правели с тях какви ли не чудесии.

Загледах се в самолета на Дон в далечината.

Той започна да се уголемява, стрелна се надолу към ливадата тъй рязко, както аз не бих се престрашил, ако имам на борда си момиче, уплашено до смърт от височината, плъзна се над житото и оградата и с три удара на колесника кацна майсторски сред сеното. Доналд Шимода си беше майстор — явно бе летял дълго, щом каца толкова меко.

Самолетът закова край нас, двигателят веднага заглъхна, витлото се повъртя още малко и спря. Вгледах се в него: нямаше никакви буболечки, ни една мушица по дългата близо два метра перка.

Втурнах се към самолета, дръпнах рязко колана на момичето, отворих малката врата на предната кабинка, за да слезе през нея, и и показах къде да стъпи, така че кракът и да не хлътне в крилото.

— Хареса ли ти? — попитах я.

Тя не ме чу.

— Вече не ме е страх, дядо! Не се уплаших, наистина! Къщата приличаше на мъничка играчка и мама ми махна, пък Дон разправя, че ме било страх, понеже някога преди съм паднала и съм умряла, но вече не бивало да се страхувам. Ще стана летец, дядо. Ще си купя самолет, сама ще поправям мотора, ще си летя където си поискам и ще возя хората. Може ли?

Шимода се усмихна на мъжа и сви рамене.

— Той ли, Сара, ти каза, че ще станеш летец? — попита старецът.

— Не, но аз ще стана. Знает колко ме бива в техниката.

— Добре, ще го обсъдиш с майка си. Хайде, време е да си вървим.

Благодариха ни, мъжът закрачи към пикапа, момиченцето хукна подире му — и двамата се бяха променили след снова, което се случи на ливадата и в небето.

По пладне дойдоха два автомобила, после още един — цяла тълпа хора, които искаха да видят Ферис отвисоко. Направихме възможно най-бързо дванадесет-тринадесет полета, сетне аз отскочих до бензиностанцията в града — да взема автомобилен бензин за самолета. После имахме още и още клиенти, започна да се свечерява и ние двамата с Дон правихме курсове чак до залез слънце.

Някъде ми се мерна табела с надпис: „Население — 200 души“. По мръкнало вече имах чувството, че сме ги разводили всичките плюс неколцина, които не бяха от града.

В суматохата забравих да питам Дон за Сара и какво и е казал, дали си е измислил цялата тази история — че е умряла де, — или наистина вярва в нея. Докато пътниците слизаха и се качваха, аз току поглеждах към самолета му — ни една драскотинка, нито едно мазно петно по него, явно заобикаляше и мушиците, които аз бъртех час по час от предното стъкло.

Почти се бе стъмнило, когато приключихме с курсовете. А вече бе непрогледен мрак, когато хвърлих в тенекиеното кюмбе няколко кочана царевица и стъкмих с дървени въглища огън, които обагри самолетите, спрени наблизо, и златистата слатма наоколо.

Надзърнах в кутията за храна.

— Супа, задушено, спагети — подех аз — И круши или праскови. Искаш ли топли круши?

— Все ми е едно — отвърна Дон благо. — Няма значение, може и да не ми даваш нищо.

— Не си ли гладен бе, човек? Днес капнахме от работа.

— Не ми предлагаш кой знае какво, та да се почувствувам гладен. Виж, ако задушеното е добро…

Отворих консервата задушено с ножчето на швейцарската въздухоплавателна компания, направих сыщото и със спагетите и закрепих двете тенекиени кутии върху огъня.

Джобовете ми бяха натъпкани с пари… това ми беше един от най-приятните мигове. Извадих банкнотите, без да си правя труда да ги изглаждам. Преброих сто четиридесет и седем долара, засмятах наум, което не е никак лесно.

— Това прави… това прави… чакай сега… четири… и ония двамата… четиридесет и девет полета за днес. Надскочил съм стоте долара, Дон, направо страхотно! А ти сигурно си изкарал повече от двеста, най-често качваше по двама.

— Най-често — повтори Дон. — А колкото до Учителя, когото търсиш… — продължи той.

— Не търся никакъв Учител — рекох му. — Броя си парите! С тях ще изкарам една седмица, цяла седмица!

Дон ме погледна и се засмя.

— Щом приключиш с тия твоя проклети пари, би ли ми подал задушеното?

 

Тълпи, талази, цели реки от хора, устремени към един-единствен човек, изнравил се в средата. Щом хората станат цял океан, той би трябвало да се удави, но вместо това мъжът тръгна, подсвирквайки си, по океана и изчезна.

Океанът от вода се преобрази в океан от трева. Един златистобял биплан започна да се снишава и кацна на тревата, летецът слезе от кабината и сложи табела от плат: „Разходка със самолет — три долара“.

Бете три часът след полунощ, когато се събудих и се отърсих от съня — помнех го до най-малките подробности и кой знае защо, се чувствувах щастлив. Отворих очи и видях в лунната светлина, че самолетът на Дон е спрян до моя. Облегнат на лявата гума, Шимода седеше на завивките, както когато го срещнах за първи път. Не че го виждах добре, просто знаех, че е там.

— Здрасти, Ричард — рече ми той ведро от тъмното. — Подсказва ли ти това какво става?

— Кое това? — измънках аз.

Още се мъчех да си спомня и затова изобщо не се учудих, че е буден.

— Твоят сън. Човекът, тълпите и самолетът — обясни той търпеливо. — Искаше да знаеш повече за мен, сега вече си наясно, нали? Помниш ли съобщенйята по вестниците: Доналд Шимода, човекът, когото вече наричаха Месията монтьор, американския аватар и който един прекрасен ден изчезна пред очите на двадесет и пет хиляди души.

То оставаше и да не си спомням, бях го чел на будката за вестници в един малък град в щата Охайо, защото съобщението беше на първата страница.

— Доналд Шимода ли?

— На твоите услуги — каза ми той. — Сега вече си наясно, така че е излишно да ме изучаваш. Хайде, лягай да спиш.

Докато заспя, доста си блъсках главата над всичко това.