Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moon and Sixpence, 1919 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Каталина Събева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- crecre (2008)
- Сканиране
- ?
Издание:
Съмърсет Моъм. Луна и грош
Роман. Първо издание
Преводач Каталина Събева
Рецензент Жени Божилова
Редактор Мариана Екимова-Мелнишка
Редактор на издателството Анелия Бошнакова
Художник Мария Зафиркова
Художествен редактор Иван Кенаров
Технически редактор Пламен Антонов
Коректор Светла Карагеоргиева
Дадена за набор на 25.07.1985 г.
Подписана за печат на 18.X. 1935 г.
Излязла от печат месец януари 1985 г. Изд. № 1906
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986.
ДП „Стоян Добрев-Странджата“, Варна
Пор. № 166
W. Somerset Maugham. The Moon and Sixpence
Pan Books, Ltd London, 1981
История
- — Добавяне
X
След един-два дни мисис Стрикланд ми изпрати бележка с молба да я посетя, ако мога, същата вечер след вечеря. Беше сама. Черната й рокля, проста и строга, загатваше за нейната горест и аз съвсем искрено се удивих как, независимо от силното преживяване, тя се бе погрижила да се облече, както според нея подобаваше на сегашното й положение.
— Вие казахте, че ако поискам нещо от вас, няма да ми откажете — започна тя.
— Точно така.
— Бихте ли заминали за Париж, за да се видите с Чарли?
— Аз?
Бях повече от изненадан. Спомних си, че съм го виждал само веднъж. Не можех да проумея какво искаше тя от мен.
— Фред е готов да отиде — Фред беше полковник Макандрю, — но аз съм сигурна, че той не е подходящ за тази работа. Само ще влоши нещата. А не зная кого бих могла да помоля.
Гласът и леко трепереше и аз почувствувах, че е жестоко дори да се колебая.
— Но аз не съм разменил и две думи с вашия съпруг. Той почти не ме познава и сигурно на часа ще ме изпрати по дяволите.
— Това едва ли би ви засегнало — рече мисис Стрикланд, като се усмихна.
— Какво точно искате да направя? Тя не отговори направо.
— Мисля, че дори е по-добре, че той не ви познава. Знаете ли, той никога не е обичал Фред, мислеше го за глупак, не разбираше военните. Фред ще избухне, те ще се скарат и нещата ще се влошат, вместо да се подобрят. Но ако вие му кажете, че сте дошли от мое име, той не би отказал да ви изслуша.
Аз отговорих:
— Познавам ви съвсем отскоро. Не разбирам как някой може да се занимава с подобен случай, без да знае всички подробности. Но аз не желая да се меся в неща, които не ме засягат. Защо не идете да се срещнете с него сама?
— Вие забравяте, че той не е сам.
Не казах нищо. Само си представих как отивам при Чарлс Стрикланд и изпращам по портиера визитната си картичка; представих си как той влиза в стаята, държейки картончето между палеца и показалеца си:
— На какво дължа тази чест?
— Дошъл съм да се срещна с вас относно жена ви.
— Така ли? Като поостареете още малко, без съмнение ще научите колко по-добре би било да си гледате работата. Ако бъдете така добър да обърнете главата си леко наляво, ще видите вратата. Желая ва приятен ден.
Предвиждах, че ще ми бъде трудно да си изляза с достойнство, и триста пъти съжалих, че се бях върнал в Лондон, преди мисис Стрикланд да се бе справила с трудностите си. Погледнах я крадешком. Беше потънала в мисли. Най-сетне вдигна очи към мен, въздъхна дълбоко и се усмихна.
— Всичко стана така неочаквано. Бяхме женени цели седемнадесет години. Никога не съм си представяла, че човек като Чарли би могъл да се влюби в друга. Винаги сме се разбирали много добре. Макар че безспорно аз, разбира се, имах много интереси, които той не споделяше.
— Открихте ли коя… — не знаех как точно да се изразя, — коя е тази жена… с кого е заминал?
— Не. И като че ли никой не знае. Необяснимо е. Обикновено, когато един мъж се влюби в някоя жена, хората ги виждат заедно да обядват например, а нейните приятелки винаги съобщават на съпругата. Аз не бях предупредена за нищо… за нищо. Писмото му дойде като гръм от ясно небе. А пък си мислех, че той е напълно щастлив.
Тя се разплака, горката, на мен ми стана жал за нея. Но не след дълго се успокои.
— Няма смисъл да се правя на глупава. Единственото, което ми остава, е да реша как е най-добре да постъпя.
Тя продължи, като говореше разхвърляно ту за близкото минало, ту за първата им среща и женитбата им, Постепенно започнах да си създавам доста ясна представа за техния съвместен живот и както ми се стори, моите предишни догадки не бяха безпочвени. Мисис Стрикланд беше дъщеря на чиновник, работил в Индия, който след завръщането си в Англия се установил във вътрешността на страната, но имал обичай всеки август да води семейството си в Истбърн за смяна на климата. Тъкмо там, когато била на двадесет години, тя срещнала Чарлс Стрикланд. Той бил на двадесет и три. Заедно играели тенис, разхождали се по крайбрежните улици, заедно слушали песните на негърски музиканти и тя решила да стане негова жена една седмица преди той да и направи предложение. Заживели в Лондон, отначало в Хампстед, а после, когато той напреднал в работата си — в центъра. Родили им се две деца.
— Той винаги много ги е обичал. Дори аз да съм му дотегнала, чудя се как му е дало сърце да изостави тях. Всичко е тъй невероятно. Още не мога да повярвам, че е истина.
Накрая тя ми показа писмото, което й бе изпратил. Бях много любопитен да го видя, но досега не бях се осмелил да помоля за това.
Скъпа ми Ейми,
Мисля, че ще завариш апартамента в пълен ред. Предал съм твоите нареждания на Ан и когато се върнете, за теб и децата ще бъде приготвена вечеря. Аз няма да ви посрещна. Реших да заживея отделно от вас и утре сутринта заминавам за Париж. Ще изпратя това писмо, щом пристигна. Няма да се върна. Решението ми е окончателно.
— Нито обяснява нещо, нито изразява съжаление.
Не мислите ли, че това е нечовешко?
— Да, много странно писмо при тези обстоятелства — отговорих аз.
— Има само едно обяснение: той не е на себе си. Не зная коя е тази жена, която го е завладяла, но тя е успяла, да го направи съвсем друг човек. Очевидно връзката им е отдавнашна.
— Какво ви кара да мислите така?
— Фред го установи. Три или четири вечери в седмицата мъжът ми казваше, че отива в клуба да играе бридж. Фред познава един от членовете на клуба и веднъж му подхвърлил, че Чарлс е голям бриджор. Онзи господин бил изненадан. Казал, че никога не е виждал Чарлс в залата за карти. Сега ми е ясно — когато съм мислила, че Чарлс е в клуба си, той е бил с нея.
Замълчах. После се сетих за децата.
— Сигурно е било трудно да се обясни на Робърт — казах.
— О, аз не съм им казвала нищо. Стана така, че са прибрахме у дома едва един ден преди те да се върнат в пансионите си. Имах самообладанието да им кажа, че баща им е извикан някъде по служба.
Едва ли й е било лесно да се държи спокойно и непринудено с тази внезапна, болезнена тайна в сърцето си и да се погрижи за всичко, което е трябвало да бъде подготвено за заминаването на децата. Гласът й отново затрепера:
— Какво ли ще стане с горките дечица! Как ще живеем отсега нататък?
Тя се мъчеше да се овладее, конвулсивно стискаше и отпускаше ръце. Беше страшно мъчително.
— Аз, разбира се, ще отида в Париж, ако мислите, че от това може да има полза, но вие трябва да ми кажете съвсем точно какво желаете да направя.
— Искам той да се върне.
— От полковник Макандрю разбрах, че сте решили да се разведете с мистър Стрикланд.
— Никога няма да се разведа — с внезапна ярост отговори тя. — Кажете му това от мое име. Той никога не ще може да се ожени за оная жена. Аз не съм по-малко упорита от него и никога няма да се съглася на развод. Трябва да мисля за децата си.
Тя добави последното сякаш за да ми обясни своята категоричност, но аз си помислих, че тя се дължеше по-скоро на една съвсем естествена ревност, отколкото на майчина загриженост.
— Все още ли го обичате?
— Не зная. Искам да се върне. Ако го стори, ще забравим лошото. В края на краищата женени сме цели седемнадесет години. Аз съм жена с широки разбирания. Не бих имала нищо против това, което той прави, стига да не узная. Но той трябва да е наясно, че увлечението му няма да трае дълго. Ако се върне сега, всичко ще се заглади и никой нищо няма да разбере.
Подразни ме, че мисис Стрикланд се съобразяваше с клюките; тогава още не знаех колко голяма роля в живота на една жена играе мнението на другите. То хвърля сянка на неискреност и върху най-съкровените и чувства.
Знаеше се къде е отседнал Стрикланд. В гневно писмо, адресирано до неговата банка, съдружникът му го бе обвинил, че крие местожителството си, а Стрикланд в цинично-ироничен отговор бе съобщил на съдружника си точно къде може да го намери. Очевидно живееше на хотел.
— Никога не съм го чувала — каза мисис Стрикланд. — Но Фред го знае и казва, че бил много скъп.
Тя силно се изчерви. Сигурно си представи как съпругът й е настанен в луксозен апартамент, как вечеря в ресторанти, кой от коя по-елегантни, как денем ходи по конни надбягвания, а вечер — по театри.
— Не, на неговата възраст това не може да продължи дълго — разсъждаваше тя. — Все пак той е вече на четиридесет. Бих могла да разбера, ако се отнасяше за млад човек, но мисля, че това е ужасно за мъж на неговите години, с големи деца. Здравето му изобщо няма да издържи.
В гърдите й озлоблението се бореше с мъката.
— Кажете му, че домът ни просто вика за него. Всичко си е както преди и все пак всичко е различно. Не мога да живея без него. По-скоро ще се убия. Говорете му за миналото, за всичко, което сме преживели заедно. А какво да кажа на децата, когато попитат за него? Стаята му си е същата, каквато я е оставил. Тя го чака. Ние всички го чакаме.
И тя ми каза точно какво трябваше да му говоря. Даде ми подробни отговори на всяко нещо, което той би могъл да каже.
— Ще направите за мен всичко, което е по силите ви, нали? — каза тя жалостиво. — Разкажете му в какво положение се намирам.
Виждах, че тя желаеше да призова неговото съчувствие с всички възможни средства. Плачеше, без да се въздържа. Бях извънредно трогнат. Негодувах срещу хладнокръвната жестокост на Стрикланд и обещах да направя всичко, което мога, за да го доведа. Съгласих се да замина след един ден и да остана в Париж, докато постигна някакъв резултат. И тъй като вече ставаше късно, а ние и двамата бяхме преуморени от толкова много вълнение, аз си тръгнах.