Съмърсет Моъм
Луна и грош (30)

XXX

Но постелята, която приготвих за себе си, беше толкова неудобна, че ме обрече на безсънна нощ и дълго мислих за онова, което ми разказа злочестият холандец. Не бях особено озадачен от постъпката на Бланш Стрьове, защото виждах в нея само израз на физическо желание. Предполагам, че тя никога не бе обичала истински съпруга си и онова, което бях взел за любов, бе просто откликът на една жена на ласките и спокойствието, който в съзнанието на повечето жени минава за любов. Това е пасивно чувство и може да бъде пробудено към всекиго, така, както лозата се увива около всяко дърво; хорската мъдрост признава неговата сила, иначе не биха увещавали девойката да се омъжва за някого, който я иска, с уверението, че любовта ще дойде по-късно. Това е чувство, изтъкано от приятното усещане за сигурност, гордостта да си собственица, радостта да бъдеш желана, удоволствието да имаш дом; и само от невинна суетност жените му приписват духовна стойност. Срещу страстта това чувство е беззащитно. Подозирах, че силната ненавист на Бланш Стрьове към Стрикланд е съдържала в себе си от самото начало елемент на смътно осъзнато полово влечение. Но кой съм аз, за да разбулвам заплетените потайности на пола. Навярно страстта на Стрьове е възбуждала, без да задоволи, именно тази страна на нейната природа, и тя е мразила Стрикланд, защото е чувствувала у него силата, способна да й даде това, което й е необходимо. Мисля, че беше съвсем искрена в борбата си срещу желанието на своя съпруг да го доведе в ателието. Сигурно се е страхувала от него, макар и да не е знаела защо, и си спомням как бе предрекла нещастие. Мисля си, че ужасът, който е изпитвала от Стрикланд по някакъв необясним начин, е бил всъщност ужас от самата нея, предизвикан от странната тревога, с която той я е изпълвал. Външният му вид бе див и недодялан. Очите му гледаха надменно, а устните му издаваха чувственост; беше голям и силен и създаваше усещане за необуздана страст. Навярно и тя бе почувствувала у него онези демонични сили, които ме бяха накарали да го сравня с дивите същества от праисторията на света, когато материята, все още незагубила първичната си връзка със земята, като че ли е имала вече свой собствен дух. Ако той изобщо бе събудил у нея някакви чувства, те можеха да бъдат само любов или омраза. И тя го мразеше.

Но после представям си как всекидневната близост с болния е започнала по странен начин да я вълнува. Тя повдигала главата му, за да го храни, и главата му натежавала върху ръката й; щом го нахранела, избърсвала с кърпа чувствените му устни и рижата брада. Миела ръцете и краката му — те били покрити с гъсти косми и когато изтривала ръцете му, усещала, че са силни и жилести въпреки неговата отпадналост. Пръстите му бяха дълги — одарените, съзидателни пръсти на художник; и не зная какви тревожни мисли са будели те у нея. Той спял съвсем тихо, без да помръдне, като мъртъв. Приличал на диво горско създание, отдъхващо след продължителна гонитба, и тя се чудела какви ли картини вижда в съня си. Дали не сънува нимфата, носеща се през горите на Елада в разгорещено преследване със сатир. Тя бяга, бързоноги и уплашена, ала стъпка по стъпка той я догонва и тя усеща горещия му дъх до бузата си; и все пак мълчаливо продължава да тича, а сатирът мълчаливо я преследва и когато най-сетне я сграбчва, тя не знае от какво така силно тупа сърцето й — от ужас или от екстаз.

Бланш Стрьове била обладана от мъчителна страст.

Навярно тя все още ненавиждала Стрикланд, но той я е изпълвал е копнеж и всичко онова, от което бил изграден животът й дотогава, загубило смисъл. Тя престанала да бъде жена, противоречива, мила и сприхава, разумна и лекомислена. Превърнала се във вакханка. Тя цялата била страст.

Но може би това е само плод на моето въображение. Вероятно тя просто е била отегчена от съпруга си и е отишла при Стрикланд, водена от бездушно любопитство. Може и да не е имала особени чувства към него и след като се поддала на неговото желание, поради близостта му или от скука, открила, че е хваната в капана на собствените си непочтени намерения. Откъде да зная какви вълнения и мисли са се таели зад това спокойно чело и тези хладни сиви очи?

Но колкото и необяснимо да е понякога поведението на тъй непостоянните човешки същества, държането на Бланш Стрьове все пак се поддаваше на що-годе правдоподобно обяснение. От друга страна, изобщо не можех да разбера Стрикланд. Колкото и да си блъсках главата, не бях в състояние да проумея как е възможно да извърши действие, толкова различно от моята представа за него. Не беше чудно, че тъй безсърдечно бе предал доверието на приятеля си, нито пък че не се бе поколебал да задоволи една своя моментна прищявка за сметка на щастието на друг човек. Това му беше присъщо. За него не съществуваше понятие за благодарност. Той не познаваше състраданието. Чувствата, свойствени на повечето от нас, у него просто липсваха, а да го обвиняваме за това бе толкова абсурдно, колкото да виним тигъра, че е свиреп и жесток. Но самата прищявка — ето кое не можех да разбера.

Не вярвах, че Стрикланд се е влюбил в Бланш Стрьове. Не вярвах, че е способен да обича. Това е чувство, в което нежността заема съществено място, а Стрикланд не изпитваше нежност нито към себе си, нито към другите; в любовта има и усещане за слабост, желание да защитиш, стремеж да правиш добро и да даряваш радост — ако не е самоотричане, любовта е поне удивително добре прикрита себичност. В нея съществува и известна мяра свян. Това обаче не са качества, които притежаваше Стрикланд. Любовта е всепоглъщаща, тя преобразява любимия; и най-благоразумният, даже и да съзнава, не може да повярва, че любовта му някога ще умре, тя въплъщава неговите илюзии и това, че го разбира, не променя нещата — той обича своята илюзия повече от самата реалност. Тя прави от човека нещо повече от това, което е, и в същото време — нещо по-малко. Той престава да бъде самият себе си. Вече не е личност, а нещо, инструмент на една воля, чужда на неговото аз. Любовта никога не е напълно лишена от сантименталност, а от всички, които познавам, Стрикланд бе най-малко склонен към тази слабост. Не можех да повярвам, че той някога ще се остави да попадне в плен на чувството, наречено любов; никога не би понесъл чуждо иго. Знаех, че е способен да изтръгне с корен от сърцето си всичко, изпречило се между него и онази непонятна и ненаситна жажда на духа му, подтикваща го вечно към неизвестното, макар с големи мъки, които да го оставят съкрушен и обезкръвен. Ако съм успял да предам сложното впечатление, което остави у мен Стрикланд, няма да бъде дръзко да кажа, че той бе едновременно и твърде велик, и твърде нищожен за любов.

Но предполагам, че всеки изгражда понятието си за любовта според своя начин на мислене и затова то е различно у отделните хора. Човек като Стрикланд сигурно би обичал по своему и затова безполезно е да се опитваме да анализираме неговото чувство.