Съмърсет Моъм
Луна и грош (48)

XLVIII

— Ето тук имах намерение да завърша книгата си първоначално мислех да я започна с описание на последните години от живота на Стрикланд, прекарани на Таити, и ужасната му смърт, а после да се върна и да разкажа каквото знаех за случилото се преди това. И това не бе някаква странна приумица, а просто желаех да се разделя със Стрикланд тъкмо в момента, когато той отплава с неясни видения в самотната си душа към незнайните острови, разпалвали отдавна въображението му. Той ме привличаше с това, че на четиридесет и седем години, възраст, на която повечето мъже вече са подредили живота си, той тръгва към нови светове. Представях си го на фона на сивото, разменено от мистрала море, как се взира в чезнещия френски бряг, обречен никога повече да не го види, и си мислех, че има доблест в поведението на този човек и неустрашимост в сърцето му. С тази котка на оптимизъм смятах да завърша книгата. Така би се утвърдила идеята за непобедимия дух на човека. Но не успях да го направя. Някак си не ми потръгваше разказът и след няколко неуспешни опита трябваше да се откажа; започнах от началото, по обичайния начин и реших да излагам фактите от живота на Стрикланд по реда, по който ги узнавах.

Тези факти, за които ми предстои да напиша, обаче са твърде откъслечни. Чувствувам се в положението на биолог, който трябва от една-единствена кост да възстанови не само вида на изчезнало животно, но и привичките му. Стрикланд не бе направил особено впечатление на хората, с които бе общувал на Таити. За тях той бил един скитник — несретник, който вечно нямал пари, забележителен само с това, че рисувал картини, които им се стрували смешни. Едва няколко години след смъртта му, когато от Париж и Берлин пристигнали агенти на големи търговци, за да търсят картини на Стрикланд, все още останали на острова, те осъзнали, че между тях е живял забележителен човек. И тогава се сетили, че някога са можели да купят на безценица картини, които сега струваха големи суми, и пе можеха да си простят за пропуснатата възможност. Имаше един евреин, търговец на име Коен, който се бе сдобил по много странен начин с една картина от Стрикланд. Той беше дребен стар французин с мек, дружелюбен поглед и приветлива усмивка, полу-моряк, полутърговец; имаше катер, с който шареше между Паумото и Маркизките острови, караше там стоки за продан и се връщаше с копра, раковини и перли. Казаха ми, че притежава голяма черна перла, която е готов да продаде евтино, и аз отидох да го потърся, но открих, че не мога да си позволя цената, която той поиска. Тогава отворих дума за Стрикланд. Оказа се, че Коен го познавал добре.

— Видите ли, той ме заинтригува с това, че боше художник — започна евреинът. — Няма много художници на островите тук и на мене ми беше жал за него, че е толкова слаб в занаята си. Аз пръв му предложих работа. Тогава имах плантация на полуострова и се нуждаех от бял надзирател. Никога не можеш да чакаш работа от туземците, ако няма бял човек да ги надзирава. Казах му: Ще имаш много време за рисуване, пък ще можеш и да припечелиш малко пари.

Зная, че гладуваше, и въпреки това му дадох хубава заплата.

— Не вярвам да е бил усърден надзирател — забелязах аз с усмивка.

— Аз не бях придирчив. Винаги съм имал слабост към хората на изкуството. Това е в кръвта ни. Той остана само няколко месеца. А когато събра достатъчно пари да си купи четки и платно, ме напусна. Тукашната природа, бе успяла да го покори и му се искаше да навлезе във вътрешността на острова. Но от време на време аз пак го срещах. Той се появяваше в Папеете веднъж на всеки два-три месеца и оставаше за няколко дни; намираше пари от този или онзи и пак се изгубваше. При едно от тези посещения той дойде при мен и ми поиска заем от двеста франка. Изглеждаше така, като че ли от седмица не беше ял, и сърце не ми даде да му откажа. Изобщо не очаквах да ся получа парите обратно. Година по-късно той отново дойде да ме види и носеше със себе си една картина. Не спомена нищо за парите, които ми дължеше, но ми каза: „Ето тук една картина… Нарисувал съм твоята плантация. За тебе е.“: Погледнах я. Не знаех какво да кажа, но, разбира се, му благодарих и когато той си отиде, аз я показах на жена си.

— Какво представляваше тази картина? — попитах аз.

— По-добре не ме питайте. Нищо не можах да разбера от нея. Никога в живота си не бях виждал подобно нещо. „Какво ще правим с нея?“ — попитах жена си. „Не можем да я окачим — отвърна тя. — Ще ни се смеят хората.“ И така, тя я занесе на тавана и я скъта там при другите непотребни неща, защото жена ми нищо не изхвърля. Има такава мания. А след време, точно преди войната, представете си, получих писмо от брат си в Париж, в което той ме питаше: „Знаеш ли нещо за някакъв английски художник, който е живял на Таити? Оказва се, че бил гениален, и картините му вървят на много високи цени. Виж дали можеш да се сдобиеш с нещо и ми го изпрати. От това могат да се изкарат добри пари.“ Извиках жена си и и разказах всичко. „Какво стана с картината, която Стрикланд ми подари? Дали е още на тавана.“ „Разбира се — отвърна тя, — Нали знаеш, че не изхвърлям нищо,“ Качихме се и там сред всевъзможните партушини, събиране през всичките трийсет години, откакто обитавахме тази къща, беше и картината на Стрикланд. Погледнах я за втори път и казах на жена си: „Кой можеше да помисли, че надзирателят в моята плантация на полуострова, комуто заех двеста франка, е бил гениален? Виждаш ли нещо особено в тази картина?“ „Нищо — отвърна ми тя. — Никак не прилича на плантацията, пък и досега не съм виждала кокосови орехи със сини листа. Но в Париж са си малко луди и може би брат ти ще успее да я продаде за тези двеста франка, които зае на Стрикланд.“ Е, опаковахме я и я изпратихме на брат ми. Най-сетне дойде писмо от него. И какво, мислите, ми пишеше: „Получих картината и да ти призная, помислих, че си правиш шега с мен. Аз не бих платил дори пощенската такса за изпращане на тази картина. Даже се боях да я покажа на господина, който говори за художника. И представи си как се почудих когато той ми каза, че това е шедьовър, и ми предложи трийсет хиляди франка. Смятам, че той щеше да да плати и повече, но аз бях тъй смаян, че загубих и ума и дума и приех предложението, преди да мога да събера мислите.“

Накрая мосю Коен каза нещо, с което окончателно ме плени:

— Ех, защо не беше жив бедният Стрикланд! Какво ли щеше да каже, като му връчех двадесет и девет хиляди и осемстотин франка за неговата картина.