Съмърсет Моъм
Луна и грош (8)

VIII

Препрочитайки това, което съм написал за семейство Стрикланд, съзнавам, че техните образи сигурно ви се виждат доста неизбистрени. Не ми се удаде да вложа в тях никоя от онези характерни черти, които вдъхват собствен, истински живот на героите от една книга; питам се дали вината е моя, напрягам мозъка си да си спомня характерни техни странности, които биха ги направили по-живи. Ако се бях спрял на някоя особеност на речта или необичайна привичка, бих могъл да им придам повече индивидуалност. Така, както са описани, те приличат на фигури от стар гоблен — не се открояват от фона, а отдалеч дори изгубват формата си и се превръщат само в едно приятно за окото цветно петно. Единственото ми извинение е, че те ми направиха тъкмо такова впечатление. Така неизбистрени възприема човек хората, чийто живот е част от обществения организъм и те съществуват единствено в него и чрез него. Te са като клетките на тялото — важни, но само докато са здрави, докато участвуват в цялото. Стрикланд бяха обикновено семейство от средната класа — една приятна, гостоприемна жена с безобидно увлечение по дребните „лъвове“ от литературното общество, един твърде безинтересен мъж, изпълняващ дълга си в тази сфера на живота, в която милосърдното Провидение го бе поставило, и две симпатични, здрави деца. Какво по-нормално от това. Не си спомням около тях да имаше нещо, което би предизвикало интереса на любопитните.

Като размишлявам върху това, което се случи по-късно, питам се толкова ли съм бил глупав и ненаблюдателен, та да не забележа, че Чарлс Стрикланд не беше съвсем обикновен. Може би в годините, изминали, оттогава досега, аз съм натрупал доста познания за човешкия род, но дори и тогава, когато за пръв път срещнах семейство Стрикланд, да имах опита, който имам сега, не вярвам, че бих могъл да ги преценя по друг начин. Все пак, ако тогава знаех, че човешкото поведение не може да се предвиди, нямаше толкова да се изненадам от новината, която научих, щом се завърнах в Лондон рано през онази есен.

Още на следващия ден от пристигането ми попаднах на Роуз Уотърфорд на Джърмин Стрийт.

— Изглеждате много весела и оживена — забелязах, аз. — Какво се е случило?

Тя се усмихна и в очите й проблесна онова злорадство, което вече познавах. Това означаваше, че е чула за някакъв скандал около някой от нейните приятели и инстинктът й на жена с литературни интереси бе събуден.

— Нали се запознахте с Чарлс Стрикланд?

Не само лицето, но и цялото й тяло излъчваше сладостно нетърпение. Кимнах. Мина ми през ума дали клетникът не се е провалил в Борсата, или не го е прегазил омнибус.

— Какъв ужас! Той е избягал от жена си.

Мис Уотърфорд очевидно смяташе, че би подценила въпрос като този, ако го разисква на тротоара на Джърмин Стрийт, затова артистично ми подхвърли голия факт и заяви, че не знаела подробности. Аз обаче не можех да я подценя дотолкова, та да се съглася, че такова незначително обстоятелство може да я притесни. Но тя бе упорита.

— Нали ви казвам, нищичко не зная — бе нейният отговор на моите объркани въпроси. После, повдигайки високомерно рамене, добави: — По всяка вероятност една млада особа, сервитьорка от чайна в Сити, също е напуснала работата си.

Отправи ми сияйна усмивка и като се оправда с уречен час при зъболекаря, наперено отмина. Аз бях, повече заинтригуван, отколкото разстроен. В онези дни моят личен житейски опит беше оскъден и се развълнувах от сблъсъка с такъв инцидент в живота на мои познати, за какъвто само бях чел в книгите. Трябва да призная, че оттогава до днес успях да свикна с подобни истории сред моите познати. Но освен всичко друго в онзи момент бях и малко шокиран. Стрикланд сигурно беше на четиридесет и ми се стори възмутително човек на неговата възраст да се впуска в любовни авантюри. С високомерието на младостта си аз определях тридесет и пет години като крайна граница, до която човек може да се влюби, без да изглежда глупак. Най-сетне тази новина малко ме обърка, защото бях писал на мисис Стрикланд от провинцията кога пристигам и бях добавил, че ако не получа вест от нея, ще я посетя в посочения в писмото ден да изпием по чаша чай. Днес беше точно този ден, а аз още не бях получил вест от мисис Стрикланд. Желаеше ли да ме види или не? Много вероятно беше в този тревожен момент съвсем да е забравила за писмото ми. Може би по-разумно бе да не отивам. От друга страна, тя сигурно не искаше да се вдига много шум около случилото се и би било крайно нетактично от моя страна да покажа с нещо, че тази смайваща новина е стигнала и до мен, Разкъсвах се между опасението да не накърня чувствата на една добра жена и страха да не й се натрапя. Знаех, че тя страда, а не исках да ставам свидетел на болка, която не можех да облекча; ала същевременно в сърцето ми се таеше желание, от което малко се срамувах, да видя как тя приема всичко това. И не знаех как да постъпя.

Накрая ми хрумна да се отбия, все едно че нищо не се бе случило, като първо накарам прислужницата да попита дали на мисис Стрикланд й е удобно да ме приеме. Това щеше да й даде възможност да ме отпрати. Обзет от чувство на неудобство, казах на прислужницата фразата, която си бях подготвил, и докато чаках в тъмния коридор за отговора, трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да не избягам. Прислужницата се върна. За възбуденото ми въображение нейното държане подсказваше, че е напълно осведомена за семейното нещастие.

— Заповядайте оттук, сър — каза тя.

Аз я последвах в гостната. Щорите бяха наполовина спуснати, за да затъмнят стаята, и мисис Стрикланд бе седнала с гръб към светлината. Зет и, полковник Макандрю, стоеше прав пред камината и топлеше гърба си на незапаления огън. Моята поява ми се стори крайно неуместна. Реших, че пристигането ми ги бе изненадало и мисис Стрикланд ме е поканила да вляза само защото е забравила да ме отпрати. Въобразих си, че полковникът е възмутен от намесата ми.

— Не бях съвсем сигурен дали ме очаквате — казах аз, като се опитвах да се държа непринудено.

— Разбира се, че ви очаквах. Ан ей сега ще донесе чая.

Дори в полутъмната стая не можеше да не се забележи, че лицето на мисис Стрикланд бе цялото подпухнало от сълзи. Кожата й, която и без това никога не бе много свежа, сега имаше землист цвят.

— Спомняте си зет ми, нали? Срещнахте се тук на вечеря, точно преди ваканцията.

Ръкувахме се с полковника. Беше ми така неудобно, че просто не можех да измисля какво да кажа, но мисис Стрикланд ми се притече ка помощ. Попита ме как съм прекарал, лятото и така успях да поведа някакъв разговор, докато донесоха чая. Полковникът поиска уиски със сода.

— За теб също е добре да пийнеш малко, Ейми — подкани я той.

— Не, предпочитам чай.

Това беше първият намек, че се е случило нещо неприятно. Направих се, че не го забелязвам, и положих всички усилия да въвлека мисис Стрикланд отново в разговор. Полковникът, все още пред камината, не продумваше. Питах се колко ли време трябва да мине, за да не е неудобно да се сбогувам, и се чудех защо изобщо мисис Стрикланд ме покани. В стаята нямаше цветя, а различните украшения, прибрани за през лятото, не бяха върнати, по местата им; тази стая, която винаги бе имала толкова приветлив вид, сега изглеждаше безрадостна и напрегната, създаваше тягостно усещане, че оттатък стената лежи мъртвец. Изпих чая си.

— Искате ли, цигара? — попита мисис Стрикланд. Тя потърси с очи кутията, но не я намери.

— Впрочем боя се, че няма.

Изведнъж се разрида и бързо излезе от стаята.

Бях слисан. Сега си мисля, че липсата на цигари, доставяни по правило от съпруга и, и бе напомнила за него и я бе пронизало новото чувство, че ги няма малките удобства, с които бе свикнала. Осъзнала бе, че със стария живот е свършено. Да се преструваме повече беше невъзможно.

— Май че трябва да си тръгвам — обърнах се аз към полковника, като станах от стола си.

— Чули сте сигурно, че онзи негодник я изостави — неочаквано избухна той.

Поколебах се, преди да отговоря:

— Нали знаете как се пръскат слуховете. Намекнаха ми, че нещо не е в ред.

— Офейкал. Заминал за Париж с някаква жена. И е оставил Ейми без пукната пара.

— Страшно много съжалявам — отвърнах аз, като не знаех какво друго да кажа.

Полковникът изпи на един дъх уискито си. Беше висок, суховат мъж на около петдесет години, с посивяла коса и увиснали мустаци. Имаше воднисто сини очи и безволеви устни. От последната си среща с него си спомнях, че имаше глуповато лице и се хвалеше как през десетте си последни години в армията бе играл поло по три пъти в седмицата.

— На мисис Стрикланд сигурно не и е до мен точна сега — рекох аз. — Бихте ли и предали колко много съжалявам? Ако мога с нещо да и бъда полезен, с радост ще го сторя.

Той не обърна никакво внимание на думите ми.

— Не знам какво ще стане с нея. Ами децата? От въздух ли ще живеят? Седемнадесет години…

— Какво седемнадесет години?

— От толкова са женени — сопна се той. — Никога не съм го харесвал. Но, разбира се, понеже ми беше роднина, се държах с него колкото можех по-добре. Смятахте ли го за джентълмен? Тя въобще не е трябвало да се омъжва за него.

— Толкова ли е невъзвратимо всичко?

— Тя може да направи само едно — да се разведе с него. Точно това й говорех, когато влязохте: „Побързай да подадеш молба за развод, скъпа Ейми — настоявах аз, — дължиш го не само на себе си, но и на децата.“ А той по-добре въобще да не ми се мярка пред очите. Бих го пребил.

Неволно си помислих, че полковник Макандрю би се затруднял да изпълни заканата си, защото Стрикланд бе доста як, но не казах нищо. Толкова е мъчително, когато разгневената нравственост не притежава средство, с което пряко да накаже провинилия се. Отново се канех да тръгвам, когато мисис Стрикланд се зърна в стаята. Бе избърсала сълзите и напудрила лицето си.

— Извинете ме, че не се овладях — каза тя. — Радвам се, че не сте си отишли.

Приближи се и седна. Чудех се какво да кажа. Стеснявах се да се докосвам до неща, които не ме засягаха. Тогава не знаех за главния порок на всички жени — страстта им да обсъждат своите лични преживелици с всеки, който е готов да ги слуша. Мисис Стрикланд сякаш се мъчеше да надвие себе си.

— Хората приказват ли за това? — попита тя. Изуми ме увереността и, че зная всичко за нейното семейно нещастие.

— Току-що се прибирам от ваканция. Единственият познат, когото срещнах, е Роуз Уотърфорд.

Мисис Стрикланд сключи умоляващо ръце.

— Кажете ми точно какво ви съобщи тя. — Аз се поколебах, но тя настоя. — Много държа да разбера.

— Нали знаете как говорят хората. Пък и на нея не може много да и се вярва, не е ли тъй? Тя каза, че вашият съпруг ви е изоставил.

— Само това ли?

Предпочетох да премълча намекнатото от Роуз Уотърфорд на тръгване за момичето от чайната и излъгах.

— Не спомена ли да е заминал с някого?

— Не.

— Това е всичко, което исках да зная.

Бях малко озадачен, но поне разбрах, че сега мога да се сбогувам. Когато си стиснахме ръце с мисис Стрикланд, аз й казах, че бих се радвал много, ако мога да и помогна с нещо. Тя унило се засмя.

— Много ви благодаря. Не знам дали изобщо някой може да направи нещо за мен.

Твърде свенлив, за да изразя съчувствието си, аз се обърнах към полковника да се сбогувам. Той обаче не пое ръката ми.

— И аз тръгвам. Ако вървите по Виктория Стрийт, ще дойда с вас.

— Добре — казах му. — Да тръгваме.