Съмърсет Моъм
Луна и грош (22)

XXII

Установих се в Париж и започнах да пиша пиеса. Водех много редовен живот — сутрин работех, а следобед бродех из Люксембургската градина или скитах по улиците. Много часове прекарах в Лувъра, най-приветливата от всички галерии и най-удобна за размишления. Понякога се разхождах по кейовете край Сена и разлиствах антикварни книжки, които не мислех да купувам. Прочитах тук-там по страница и така се запознах със сума автори, които и без това не желаех да изучавам по-сериозно. Вечер ходех да се видя с приятели. Често се отбивах у семейство Стрьове и понякога споделях тяхната скромна вечеря. Дърк Стрьове се гордееше с умението си да готви италиански ястия и трябва да призная, че неговите спагети бяха много по-добри от картините му. Беше истинска царска вечеря, когато внасяше цяла купа димящи спагети, напоени с доматен сос, и ние ги ядяхме с чудесен домашен хляб и бутилка червено вино. Все по-близък ставах с Бланш Стрьове и мисля, че й бе приятно да ме вижда, защото бях англичанин, а тя познаваше малко англичани. Държеше се любезно и непринудено, но винаги бе твърде мълчалива и не зная защо, ми се струваше, че таи нещо в себе си. Но после си помислих, че това е по-скоро една естествена сдържаност, засилена от многословната откровеност на съпруга й. Дърк никога нищо не криеше. Той говореше и за най-интимни неща, без изобщо да се чувствува неловко. Понякога поставяше жена си в неудобно положение, а единственият път, когато я видях смутена, бе, когато той настояваше да ми разкаже как взел очистително и навлезе в подробности за случилото се. Пълната сериозност, с която описа мъките си, ме накара да се превивам от смях, а това още повече раздразни мисис Стрьове.

— Като че ли ти е приятно да се правиш на глупак — каза тя.

Щом видя жена си сърдита, кръглите му очи станаха още по-кръгли и веждите му се пречупиха в безпомощно недоумение:

— Миличка, ядосах ли те? Няма да взимам вече. Беше заради жлъчката. Водя застоял живот, не се движа достатъчно. Три дни не бях…

— За бога, дръж си езика — прекъсна го тя, раздразнена до сълзи.

Лицето му помръкна и той нацупи устни като сгълчало дете. Погледна ме умолително — дали не мога да оправя нещата, но неспособен да се владея повече, аз безпомощно се затресох от смях.

Един ден отидохме при един търговец на картини, у когото Стрьове мислеше, че ще намерим най-малко две-три картини на Стрикланд, но когато пристигнахме, ни казаха, че Стрикланд си ги е взел. Търговецът не знаеше защо.

— Само не си мислете, че ще взема да се кося. Взех ги от уважение към мосю Стрьове и му казах, че ще ги продам, ако мога. Но всъщност… — той вдигна рамене. — Интересувам се от младите художници, но слушайте, мосю Стрьове, нима вие откривате някакъв талант тук?

— Давам ви честната си дума, че днес няма ни един художник, в чийто талант да съм по-сигурен. Повярвайте ми, вие изпускате една изгодна сделка. Някой ден тези картини ще струват повече от всичко, което имате в магазина си. Спомнете си Моне, който не можеше да намери купувач на картините си и за по сто франка. А колко струват сега?

— Вярно. Ама по онова време други десетина художници, не по-лоши от Моне, също не можеха да продадат картините си, които все още не струват нищо. Откъде да знае човек? И дали само талантът носи успех? Едва ли. Пък и още не е доказано, че този ваш приятел наистина има талант. Никой освен мосю Стрьове не твърди това.

— Е, как тогава ще познаете таланта? — попита Дърк със зачервено от гняв лице.

— Има само един начин по успеха.

— Филистер! — извика Дърк.

— Та помислете за големите художници от миналото — Рафаело, Микеланджело, Енгр, Дьолакроа — всички те са имали успех.

— Да си вършим — каза ми Стрьове — или ще убия този човек.