Съмърсет Моъм
Луна и грош (44)

XLIV

Възгледите на един художник за изкуството представлязат известен интерес и тук му е мястото да кажа няколко думи за това, как Стрикланд възприемаше големите художници на миналото. Боя се обаче, че това, което знам, е почти равно на нищо. Стрикланд не беше разговорчив и нямаше дарбата да изразява мисълта си така, че слушателят да запомни фразата му. Не бе остроумен. А чувството му за хумор, както може би сте усетили, ако поне донякъде съм, успял да предам маниера му на разговор, беше по-скоро сарказъм. Отговаряше рязко. Понякога разсмиваше събеседника си с това, че говореше истината, но този тип хумор има успех само благодарение на изненадата: той би престанал да разсмива, ако истината се казваше по-често.

Трябва да призная, че Стрикланд не беше надарен с голям ум и възгледите му за живописта не излизаха извън общоприетите. Никога не съм го чувал да говори за онези художници, чиито творби донякъде се родееха с неговите — за Сезан например или за Ван Гог; много се съмнявам дали въобще някога бе виждал техни картини. Не се интересуваше особено от импресионистите. Техниката им привличаше вниманието му, неми се струва, че намираше светоусещането им за елементарно. Веднъж, когато Стрьове се бе впуснал в дълго хвалебствие за Моне, Стрикланд се обади: „Предпочитам Винтерхалтер.“^[1]

Струва ми се, че го каза, за да ни раздразни, и ако е така, постигна целта си.

За съжаление не мога да посоча никаква екстравагантност в оценките му за старите майстори. В характера на този човек имаше толкова странни неща, че някои скандални негови мнения добре биха допълнили портрета му. Иска ми се да му припиша парадоксални теории за неговите предшественици, но с известно разочарование трябва да призная, че той мислеше за тях почти същото, както и всички останали. Не вярвам да е познавал Ел Греко. От Веласкес се възхищаваше много, но с известно раздразнение. Шарден му доставяше наслада, а Рембранд го довеждаше до екстаз. Въздействието, което оказваше върху него този велик художник, той описваше с такива груби думи, които не мога да повторя. Единственият художник, от когото се интересуваше — за изненада на всички, — беше Брьогел-старши. По онова време аз знаех много малко за този художник, а Стрикланд не беше в състояние да обясни влечението си към него. Спомням си какво каза веднъж: за него само защото то почти нищо не изразяваше:

— Този е добър. Бас държа, че здравата се е потил, докато рисува.

Когато по-късно видях няколко от картините на Питер Брьогел във Виена, мисля, че разбрах защо той бе привлякъл вниманието на Стрикланд. И той беше човек със своеобразно виждане за света. Тогава ми се дощя да напиша нещо за него и си нахвърлих доста бележки, но после ги загубих и сега ми е останал само споменът за едно преживяване. Той вижда събратята си гротескни, уродливи и същевременно им се гневи, че изглеждат така; за него животът е една бърканица от нелепи и грозни случки, достойни само за смях, и все пак те вгорчават желанието му да се смее. Брьогел остави у мен впечатлението за човек, който се опитва да изрази със средствата на живописта чувства, поддаващи се по-добре на изобразяване с други средства. И може би смътно съзнавайки това, Стрикланд му е съчувствувал. Май че и двамата се мъчеха да облекат в багри идеи, по-подходящи да се изложат с думи.

По това време Стрикланд трябва да е бил почти четиридесет и седем годишен.