Съмърсет Моъм
Луна и грош (34)

XXXIV

Макар също като Стрьове да бях убеден, че връзката между Стрикланд и Бланш ще свърши пагубно, не очаквах толкова трагичен край. Дойде лятото — знойно и душно, дори нощите не носеха прохлада, за да отпусне човек измъчените си нерви. Нагретите от слънцето улици сякаш излъчваха обратно топлината, която бяха поели през деня, и минувачите уморено влачеха крака по тях. От седмици не бях виждал Стрикланд. Зает с други неща, бях престанал да мисля за него и за неговите истории. Със своите напразни жалби Дърк беше почнал да ми дотяга и аз избягвах компанията му. Цялата работа беше много тъжна и нямах намерение повече да си я слагам на сърце.

Една сутрин работех. Бях още по пижама. Мислите ми блуждаеха далече и си представях слънчевите плажове на Бретан и свежестта на морето. Встрани до мен стоеше празната чаша, в която портиерката ми бе донесла кафе с мляко, и парченце кифла, което не ми се и слагаше в уста. В съседното помещение се чуваше как портиерката изпразва ваната. Някой позвъни и аз я оставих да отвори вратата. В следващия момент чух гласа на Стрьове, който питаше дали съм в къщи. Без да ставам, му извиках да дойде. Той бързо влезе и дойде до масата.

— Убила се е! — изрече с дрезгав глас.

— Какво искаш да кажеш — извиках изумен.

Той мърдаше устни, но реч не се чу. Издаваше само някакви нечленоразделни звуци като ненормален. Почувствувах как сърцето ми силно заудря в гърдите и не знам защо, избухнах:

— Съвземи се, човече! Какво, за бога, говориш? Той размаха отчаяно ръце, но от устата му пак не излязоха думи. Сякаш бе онемял. Не знам какво ми стана, сграбчих го за раменете и силно го раздрусах. Като си спомня това, се ядосвам как съм могъл да се държа толкова глупаво. Но навярно последните неспокойни нощи бяха изопнали нервите ми повече, отколкото предполагах.

— Чакай да седна — въздъхна той най-сетне. Напълних една чаша с минерална вода „Сент Галмие“ и му дадох да пие. Придържах я до устата му, сякаш беше дете. Той отпи голяма глътка и част от водата се разля върху ризата му.

— Кой се е убил?

И досега не разбирам защо го попитах, защото ми беше ясно кого има предвид. Той направи опит да се овладее.

— Снощи се скарали. Той си отишъл.

— Мъртва ли е?

— Не, взеха я в болницата.

— Тогава за какво говориш? — извиках нетърпеливо аз. — Защо каза, че се е убила?

— Не ми се сърди. Нищо не мога да ти кажа, ако ми говориш така.

Стиснах ръце, за да овладея раздразнението си. Опитах се да се усмихна.

— Извинявай. Успокой се. Не бързай. А, така.

Кръглите му сини очи, пълни с ужас, гледаха страшно иззад очилата. Увеличителните стъкла ги разкривяваха.

Когато тази сутрин портиерката се качила да занесе писмо и позвънила, никой не отговорил. Дочула стон. Вратата не била заключена и тя влязла. Бланш лежала на леглото. Била страшно зле. На масичката имало шишенце с оксалова киселина.

Стрьове скри лице в шепите си и се залюшка напред-назад.

— В съзнание ли е била?

— Да. Ох, ако знаеше как се мъчи. Не мога да го понеса. Не, не мога.

Гласът му стана писклив.

— По дяволите. Няма нужда да го понасяш — изкрещях аз нетърпеливо. — Тя трябва да си го понесе.

— Как можеш да бъдеш толкова безсърдечен?

— По-нататък какво?

— Изпратили да повикат лекаря и мен и съобщили на полицията. Бях дал на портиерката 20 франка и я бях помолил да ме извика, ако се случи нещо.

Той замълча и аз видях, че му е много трудно да произнесе това, което трябваше да ми каже.

— Когато отидох, тя не искаше да говори е мен. Каза им да ме отпратят. Кълнях се, че всичко съм й простил, но тя не искаше да ме слуша. Опита се да бие главата си в стената. Лекарят ми каза, че не бива да оставам при нея. Тя повтаряше: „Махнете го! Махнете го!“ Излязох и зачаках в ателието. Когато дойде линейката и я сложиха на носилка, мен ме накараха да вляза в кухнята, за да не разбере, че съм още там.

Докато се обличах — Стрьове искаше веднага да отида с него в болницата, — той ми каза, че е уредил за жена си самостоятелна стая, за да й спести поне малко от мизерията в болничното отделение. По пътя ми обясни защо държеше да го придружа — ако все още отказва да види него, може би ще се съгласи да се види с мен. Умоляваше ме да й повторя, че все още я обича, че няма да я упреква за нищо и че единственото му желание е да й помогне; не искаше нищо от нея и след като се поправи, нямаше да я увещава да се върне при него; щеше да е напълно свободна.

Но когато пристигнахме в болницата, мрачна и занемарена сграда, само при вида на която човек можеше да се разболее, и след като дълго ни препращаха от една служба на друга, нагоре по безкрайни стълби и през дълги, пусти коридори, най-сетне открихме лекаря, който я лекуваше, и той каза, че пациентката е много зле и този ден не може да приеме никого. Лекарят беше дребен, брадат, облечен в бяло и с безцеремонни обноски. Той очевидно гледаше на нещастието само като ка болничен случай, а на нетърпеливите роднини като на едно допълнително главоболие, срещу което трябваше да прояви твърдост. Още повече че за него това беше съвсем обикновена история. Една истерична жена се бе скарала с любовника си и бе взела отрова — такива неща се случваха непрекъснато. Отначало помисли, че Дърк е причината за това произшествие, и се държа с него незаслужено рязко. Когато му обясних, че това е съпругът, готов да прости, лекарят изведнъж го загледа любопитно и изпитателно. Стори ми се, че видях в очите му лек присмех, наистина Дърк Стрьове имаше вид на измамен съпруг. Лекарят едва забележимо сви рамене.

— В момента няма непосредствена опасност — каза той в отговор на нашите въпроси. — Не се знае колко е поела. Може да й се размине само с уплахата. Жените непрестанно се опитват да се самоубиват от любов, но обикновено вземат мерки да не успеят. Това най-често се прави, за да събудят жалост или ужас у любовника си.

В гласа му звучеше хладно презрение. Виждаше се, че за него Бланш Стрьове е само поредният опит за самоубийство, който трябва да се прибави към статистическия списък за Париж през текущата година. Беше зает и не можеше да си губи повече времето с нас. Каза ни, че ако на другия ден дойдем в определен час и Бланш е по-добре, съпругът й ще може да я види.