Съмърсет Моъм
Луна и грош (12)

XII

В този вечерен час по Авеню дьо Клиши бе особено оживено и ако човек притежаваше малко по-богато въображение, можеше да види във всеки минувач герой от някоя тъжно-романтична история. Имаше чиновници и продавачки; старци, излезли сякаш от романи те на Балзак; мъже и жени с професии, които печелят от слабостите на човешкия род. В пълните с хора улици; на по-бедните парижки квартали има толкова много жизненост, вълнуваща кръвта и подготвяща душата за неочакваното.

— Добре ли познавате Париж? — попитах аз.

— Не. Бяхме тук през медения си месец. Оттогава ве съм идвал.

— Как, за бога, сте открили този хотел?

— Препоръчаха ми го. Търсех нещо евтино. Донесоха абсента и с подобаваща тежест ние си капнахме вода в топящата се на дъното захар.

— Мисля, че е по-добре да ви кажа направо защо съм дошъл — започнах не без смущение аз.

В очите му блеснаха пламъчета.

— Предполагах, че рано или късно някой ще пристигне. Получих от Ейми много писма.

— Тогава съвсем добре знаете какво трябва да ви кажа.

— Не съм ги чел.

Запалих цигара, за да спечеля малко време. Не знаех как да пристъпя към мисията си. Красноречивите фрази, които бях съчинил, затрогващи или гневни, щяха да прозвучат съвсем не на място тук, на Авеню дьо Клиши. Неочаквано той се подсмихна:

— Тежка ти е задачата, а?

— Не зная още — отговорих аз.

— Добре, чуй ме тогава, карай по-бързо и после ще идем някъде да се повеселим.

Поколебах се.

— Не ви ли идва наум, че жена ви е ужасно нещастна?

— Ще й мине.

Не мога да опиша изключителното безсърдечие, с което ми отговори той. То ме обърка, но аз се опитах да не го покажа. Възприех тона, с който моят чичо Хенри, църковен служител, канеше някой от своите роднини да се запише в Обществото на извънщатните свещеници.

— Нали нямате нищо против да ви говоря откровено? Усмихвайки се, той поклати глава.

— Мислите ли, че тя е заслужила да се отнасяте с нея по този начин?

— Не.

— Имате ли за нещо да се оплачете от нея?

— За нищо.

— Тогава не е ли чудовищно да я напускате така, след седемнайсет години семеен живот, без тя да се е провинила в нищо?

— Чудовищно е.

Погледнах го изненадан. Неговото искрено съгласие с всичко, което казах, подкопа почвата под нозете ми и усложни още повече моето положение, да не кажа — направи го нелепо. Аз се готвех да го убеждавам, да го трогна и придумам, готвех се да предупреждавам и протестирам, ако е нужно — да го наругая дори, да стана язвителен и саркастичен, но какво, по дяволите, може да направи един наставник, когато сгрешилият безропотно признава своя грях? Не знаех, тъй като в такива случаи самият аз винаги отричам всичко.

— По-нататък? — попита Стрикланд. Направих усилие да се усмихна.

— Ами, щом признавате всичко това, няма каква повече да се говори.

— И аз така мисля.

Разбирах, че не се справям много умело със задачата си. Почувствувах се парливо засегнат.

— Дявол да го вземе, човек не може да напусне една жена, без да й остави пукната пара?

— Защо не?

— А как ще живее тя?

— Издържал съм я цели седемнадесет години. Защо сега пък да не се издържа сама?

— Тя не може.

— Нека опита.

Разбира се, можех много лесно да отговоря на това. Можех да спомена за икономическото положение на жената, за мълчаливия, но общоприет договор, който мъжът приема при женитбата си, а и за още много други неща; чувствувах обаче, че всъщност само едно нещо има значение.

— Не я ли обичате вече?

— Никак.

И за него, и за нея този въпрос беше безкрайно сериозен, но той ми отговори така весело и безочливо, че аз трябваше да прехапя устни, за да не се разсмея.

Казах си, че държането му е просто нетърпимо. Успял да събудя в себе си благороден гняв.

— По дяволите, вие имате и деца, за които трябва да помислите. Те не са ви сторили нищо лошо. И не са дошли на този свят по свое желание. Ако зарежете всичко ей така, те ще бъдат изхвърлени на улицата.

— Доста години са живели удобно и безгрижно. Повече, отколкото много други деца. Пък и все някой ще се погрижи за тях. Ако се наложи, и Макандрю може да плаща за учението им.

— Но нима не ги обичате? Та те са такива чудесни деца. Да не искате да кажете, че не желаете да имате повече нищо общо с тях.

— Обичах ги много, докато бяха малки, но вече пораснаха и нямам кой знае какви чувства към тях.

— Това е просто безчовечно.

— Сигурно е така.

— Изглежда, никак не се срамувате?

— Прав си.

— Всеки би казал за вас, че сте абсолютна свиня.

— Нека бъде така.

— Все едно ли ви е, като знаете, че хората ви мразят и презират?

— Да.

Краткият му отговор бе тъй надменен, че въпросът ми, колкото и да бе естествен, прозвуча нелепо. Позамислих се за минута-две.

— Чудя се може ли човек да живее спокойно, ако съзнава, че себеподобните му го ненавиждат. Сигурен ли сте, че това няма да започне да ви тежи? Всеки ама някаква съвест и рано или късно тя ще се обади. Да предположим, че жена ви умре, нима няма да ви измъчват угризения?

Той не отговори веднага и аз го изчаках известно време. Накрая се наложи сам да наруша мълчанието.

— Ще кажете ли нещо?

— Само това, че си един проклет глупак.

— Във всеки случай може да ви принудят да издържате жена си и децата си — възразих жегнат аз. — Сигурен съм, че законът им осигурява закрила.

— Може ли законът да изстиска вода от камък? Та аз нямам пари. Имам около сто лири и това е всичко.

Все повече недоумявах. Хотелът му наистина говореше за най-оскъдни средства.

— Какво ще правите, когато похарчите и тях?

— Ще припечеля нещо.

Той каза това съвършено невъзмутимо, а в очите му беше останала онази насмешка, която правеше абсурдни моите думи. Замълчах, за да обмисля как да продължа. Ала този път той заговори пръв:

— Защо Ейми не се омъжи повторно? Тя е сравнително млада и все още привлекателна. Мога да я препоръчам като отлична съпруга. Ако иска да се разведе с мен, аз нямам нищо против да поема вината.

Сега беше мой ред да се усмихна. Той бе предпазлив и лукав, но най-сетне изплю камъчето. Сигурно имаше причина да крие, че е избягал с жена, и внимаваше да не издаде нейното местонахождение. Отговорих му решително:

— Вашата съпруга каза, че каквото и да направите, няма да се разведе с вас. Тя е непреклонна и можете завинаги да пропъдите мисълта за развод от главата си.

Той ме погледна с удивление, което несъмнено бе искрено. Усмивката изчезна от устните му, отговори ми съвсем сериозно.

— Но, приятелю мой, мен наистина не ме е грижа. Така или иначе пет пари не давам за това.

Разсмях се.

— О, хайде, стига. Не ни мислете за чак толкова глупави. Знаем, че сте дошли тук с жена.

В първия миг той се сепна, после се разтърси в бурен смях. Смееше се тъй гръмогласно, че хората, насядали край нас, се заобръщаха, а някои също почнаха да се смеят.

— Не виждам нещо чак толкова забавно в това.

— Бедната Ейми! — хилеше се той.

Постепенно върху лицето му се изписа горчиво снизхождение.

— Колко са ограничени жените! Любов. Все това си знаят. И вярват, че мъжът ги изоставя само защото е пожелал някоя друга. Мислиш ли, че съм толкова глупав, та да направя всичко това заради една жена?

— Да не искате да кажете, че не сте напуснали съпругата си заради друга жена?

— Разбира се, че не.

— Давате ли ми честната си дума?

Не зная защо я поисках. Беше много наивно от моя страна.

— Честна дума.

— Тогава какво, за бога, ви накара да я изоставите?

— Искам да рисувам.

Вперих в него продължителен поглед. Нищо не разбирах. Помислих, че не е с ума си. Трябва да се има предвид, че аз бях много млад и за мен той беше мъж на средна възраст. Забравих всичко освен собственото си недоумение.

— Но вие сте на четиридесет години.

— Тъкмо затова реших, че е крайно време да започна.

— Рисували ли сте някога?

— Като момче исках да стана художник, но баща ми ме накара да се заловя с бизнес, защото, както казваше той, от изкуство не се печели. Преди година започнах да рисувам по малко. Посещавах едни вечерни курсове.

— Там ли сте ходели, когато мисис Стрикланд си е мислила, че играете бридж в клуба си?

— Точно така.

— Защо не й казахте?

— Предпочитах да го пазя в тайна.

— А умеете ли да рисувате?

— Не още. Но ще се науча. Затова дойдох тук. В Лондон не получих това, което търсех. Може би тук ще го намеря.

— Мислите ли, че е възможно човек да постигне нещо в изкуството, когато започва на вашата възраст. Хората започват да рисуват на осемнадесет години.

— Сега мога да се науча по-бързо, отколкото когато бях на осемнадесет.

— Какво ви кара да мислите, че имате талант? Той не отвърна веднага. Погледът му спря върху минаващите тълпи, но не мисля, че ги виждаше. Отговорът му не беше всъщност никакъв отговор.

— Трябва да рисувам.

— Не рискувате ли твърде много?

Той ме погледна. В очите му имаше нещо странно, от което се почувствувах неловко.

— На колко си години? На двадесет и три?

Този въпрос ми се стори неуместен. За мен беше естествено да поемам рискове. Но неговата младост бе преминала, той беше борсов посредник, с авторитет в обществото, със съпруга и две деца. Авантюра, каквато би била естествена за мен, беше нелепа за него. Исках да бъда съвсем откровен.

— Разбира се, може да се случи чудо и вие да станете велик художник, но трябва да се съгласите, че шансът ви е едно на един милион. Очаква ви голямо разочарование, ако накрая трябва да признаете, че сте пропилели живота си.

— Трябва да рисувам — повтори той.

— Ако предположим, че никога не станете нещо повече от третокласен художник, смятате ли, че за това си заслужава да се откажете от всичко сега? В края на краищата във всяка друга област на живота не би имало значение, ако сте посредствен, но в изкуството не е така.

— Ех ти, нещастен глупак! — ми каза той.

— Не ви разбирам, освен ако е глупост да се изричат очевидните неща.

— Казвам ти, че трябва да рисувам. Не мога да устоя. Щом човек падне във водата, няма значение дали плува добре или зле — той трябва да излезе, иначе ще се удави.

В гласа му имаше истинска страст и въпреки че не мислех като него, аз бях запленен. Почувствувах някаква стихийна сила, която кипеше в цялото му същество. Облъхна ме усещането за нещо могъщо и непреодолимо, което го владееше сякаш пряко собствената му воля. Не можех нищо да проумея. Самият дявол като да се бе вселил в него и всеки момент можеше да го повали и разкъса. И все пак на вид той беше съвсем обикновен. Не откъсвах любопитния си поглед от него, но това не го смущаваше. Питах се за какъв ли ще го вземе някой случаен минувач, тъй както е седнал тук, в старото си широко сако и с неизчетканата мека шапка на главата; панталоните висяха като чували на краката му, ръцете му бяха мръсни, а лицето му с големия агресивен нос, малките очички и наболата рижа брада изглеждаше недодялано и грубо. Устата му бе широка, а устните — плътни и чувствеви… Не, не бих могъл да кажа що за човек бе той.

— Няма ли да се върнете при жена си? — най-сетне попитах аз.

— Никога.

— Тя е готова да забрави всичко и да започне нов живот с вас. Няма да изрече нито дума за упрек.

— Да върви по дяволите!

— Не ви ли е грижа, че хората ще ви смятат за пълен негодник? Не ви ли е грижа дали тя и децата ви няма да са принудени да просят хляба си?

— Ни най-малко.

Известно време мълчах, за да придам по-голяма тежест на следващите си думи. Наблягах на всяка една от тях.

— Вие сте един непоправим мерзавец.

— Е, сега, след като си каза всичко, да вървим да вечеряме някъде.