Съмърсет Моъм
Луна и грош (35)

XXXV

Не зная как преживяхме този ден. Стрьове не биваше да остане сам и аз се съсипах да се опитвам да го разсея. Заведох го в Лувъра. Той се преструваше, че гледа картините, но виждах, че мислите му все бягаха към Бланш. Накарах го да хапне нещо и след обяда го склоних да си полегне, но той не можа да заспи. Веднага прие поканата ми да остане няколко дни при мен. Дадох му книги, но след една-две страници той оставяше четивото и вперваше поглед в пространството. Вечерта изиграхме безброй партии пикет и за да оправдае усилията ми, той храбро се стараеше да прояви интерес. Най-сетне му дадох сънотворно и той потъна в неспокойна дрямка.

Когато отидохме отново в болницата, се срещнахме със сестрата, обслужваща Бланш. Каза ни, че изглеждала малко по-добре, и влезе да я попита дали иска да види съпруга си. Чухме гласове в стаята и след малко сестрата се върна и ни предаде, че пациентката отказва да види когото и да било. Бяхме помолили сестрата, ако Бланш откаже да се види с Дърк, да я попита дали не иска да види мен, но тя пак отказала. Устните на Дърк трепереха.

— Не смея да настоявам — рече сестрата. — Много е зле. Може би след ден-два ще промени решението си.

— А дали не иска да види някой друг? — тихо, почти шепнешком попита Дърк.

— Тя каза, че иска само да я оставят на мира. Ръцете на Дърк мърдаха странно, сякаш не бяха част от тялото му, а се движеха сами за себе си.

— Бихте ли й казали, че ако иска да види някого, аз ще го доведа. Моето единствено желание е да й е добре.

Сестрата го погледна със спокойните си, добри очи, които бяха видели всичката мъка и страдание на тори свят, но изпълнени сякаш с образа на един друг живот, непорочен и безгрешен, оставаха ведри.

— Ще й го кажа, когато малко се поуспокои.

Но Дърк, преливащ от състрадание, настоя тя да предаде веднага думите му.

— Това може да я излекува. Моля ви, кажете й го сега.

С лека усмивка на съжаление сестрата се върна в стаята. Чухме я да говори тихо, а след това се чу глас, който аз не познах:

— Не, не, не!

Сестрата отново излезе и поклати отрицателно глава.

— Тя ли отговори? — попитах аз. — Гласът й звучеше странно.

— Изглежда, че гласните й струни са обгорели от киселината.

Дърк едва чуто изстена от отчаяние. Помолих го да тръгва и да ме чака на изхода, защото исках да кажа нещо на сестрата. Без да попита какво, той мълчаливо излезе. Беше останал без сили и воля и приличаше на послушно дете.

— Каза ли ви защо го е направила? — попитах аз.

— Не. Тя отказва да говори. Само лежи по гръб, тихо и неподвижно. Понякога с часове не помръдва. Но постоянно плаче. Цялата и възглавница е мокра. Твърде е слаба, за да си послужи с кърпичка, и сълзите непрестанно се стичат по лицето й.

Това сякаш ме прободе в сърцето. В този момент можех да убия Стрикланд. Когато казах довиждане на сестрата, усетих как гласът ми трепери.

Дърк ме чакаше на стълбите. Той като че ли не виждаше нищо край себе си и докато не докоснах ръката му, не забеляза, че съм се приближил. Вървяхме мълчаливо. Мъчех се да си представя какво толкова се беше случило, че да тласне клетата жена към тази страшна постъпка. Стрикланд сигурно знаеше какво се е случило, а и полицията навярно вече го бе потърсила, за да даде показания. Не знаех къде живее. Предполагах, че се е върнал в окаяната таванска стая, която му служеше за ателие. Чудно защо Бланш не искаше да го види. Навярно не желаеше да го повикат, защото бе сигурна; че ще откаже да дойде. Питах се в какви ли бездни от жестокост бе надникнала, за да изтръпне от ужас и да се отрече от живота.