Съмърсет Моъм
Луна и грош (23)

XXIII

Със Стрикланд се виждах често и от време на време играехме шах. Настроението му беше много непостоянно. Понякога седеше мълчалив и унесен, без да забелязва никого; друг път, когато беше добре разположен, говореше, както обикновено, със запъване. Никога не казваше нещо умно, но грубите му саркастични подмятания съвсем не бяха безобидни и той винаги изричаше точно това, което мисли. Не държеше сметка за чувствителността на другите и му беше забавно, когато успееше да ги нарани. Непрекъснато обиждаше Дърк Стрьове така жестоко, че той му обръщаше гръб, заричайки се повече да не му говори; но Стрикланд притежаваше някаква могъща сила, която привличаше пълничкия холандец против волята му и той винаги се връщаше, умилквайки се като виновно куче, макар и да знаеше, че ще го посрещнат с удара, от който така се бои.

Не зная защо, по мен Стрикланд ме понасяше. Нашите отношения бяха особени. Един ден той ме помоли да му заема петдесет франка.

— За нищо на света — отвърнах аз.

— Защо?

— Не би ме забавлявало.

— Знаеш ли, ужасно съм закъсал.

— Не ме интересува.

— И не те интересува, че ще умра от глад?

— Защо пък да ме интересува? — попитах на свой ред аз.

Една-две минути той ме гледаше и подръпваше рошавата си брада. Усмихнах му се.

— Какво те забавлява? — каза той с гневен блясък в очите.

— Толкова си наивен. Не признаваш никакви задължения. И на теб никой с нищо не ти е задължен.

— Няма ли да се почувствуваш неловко, ако взема и се обеся, защото са ме изхвърлили на улицата, след като не съм могъл да си платя наема?

— Ни най-малко. Той се подсмихна.

— Ами, фукаш се. Ако наистина го сторя, ще се измъчваш от угризения.

— Опитай и ще видим — троснато му отвърнах аз. В погледа му пробягна усмивка и той мълчаливо разклати абсента си.

— Играе ли ти се шах?

— Може.

Наредихме фигурите и когато дъската беше готова, той я огледа спокойно. Човек винаги изпитва някакво задоволство, като види войниците си готови за битка.

— Наистина ли мислеше, че ще ти заема пари? — попитах аз.

— Не виждам защо не.

— Учудваш ме.

— Защо?

— Разочарова ме откритието, че си сантиментален по душа. Щеше да ми харесваш повече, ако не беше ме молил така искрено за съчувствие.

— Щях да те презирам, ако се беше развълнувал от това — отвърна той.

— Виж, това е нещо друго — разсмях се аз. Започнахме играта. И двамата се увлякохме. Когато свършихме, аз му казах:

— Слушай, щом си закъсал, дай да видя картините ти. Ако нещо ми хареса, ще го купя.

— Върви по дяволите! — отсече той.

Стана и се накани да върви. Спрях го.

— Не си плати абсента — казах с усмивка. Той ме изруга, хвърли парите и излезе.

Не го виждах няколко дни след тази случка, но една, вечер, както си седях в кафенето и четях вестник, той се приближи и седна до мен.

— Все пак не си се обесил — подметнах аз.

— Не, получих поръчка. Рисувам портрета на един пенсиониран водопроводчик за двеста франка^[1].

— Как успя да го уредиш?

— Жената, от която си купувам хляб, ме препоръчала. Той й казал че търси някой да го нарисува. Трябва да й дам двайсет франка.

— Как изглежда?

— Великолепно! С чудесно червено лице като овнешки бут, а на дясната буза има грамадна брадавица, от която стърчат дълги косми.

Стрикланд беше в добро настроение и когато Дърк Стрьове се приближи и седна до нас, той го подложи на яростни нападки. Прояви неподозирано от мен умение да открива ония места, където клетият холандец беше най-чувствителен. Този път Стрикланд си служеше не с рапирата на сарказма, а с тоягата на обидите. Атаката с нищо не бе предизвикана, така че Стрьове, заварен неподготвен, бе напълно беззащитен. Напомняше подплашена овца, която безцелно се щура насам-натам. Беше изумен и стъписан. Най-сетне от очите му потекоха сълзи. А най-лошото бе, че макар и да ненавиждах Стрикланд и да съзнавах колко ужасна е тази сцена, не можех да сдържа смеха си. Дърк Стрьове бе един от ония нещастници, конто и с най-искрените си чувства изглеждат смешни.

Но въпреки всичко, когато си спомням за онази зима в Париж, най-приятно ми е да си мисля за Дърк Стрьове. Имаше нещо много очарователно в неговото малко домакинство. Той и жена му представляваха гледка, към която мисълта с благодарност се връща, а в наивната му любов имаше много доброта и благородство. Той си оставаше все така смешен, но искрената му страст предизвикваше състрадание. Разбирах, че жена му сигурно му съчувствува, и се радвах на нейната нежна привързаност. Ако имаше някакво чувство за хумор, тя би трябвало да се забавлява от това, как той я поставя на пиедестал и искрено я боготвори, но дори когато му се смееше, трябва да е била поласкана и трогната. Той беше вечно влюбен в нея и макар че тя остаряваше и губеше закръглените си форми и миловидността си, за него сигурно никога нямаше да се промени. За него винаги щеше да бъде най-прекрасната жена на света. В подредения им живот имаше уют и изящество. Те разполагаха само с ателието, една спалня и малка кухня. Мисис Стрьове вършеше сама цялата къщна работа и докато Дърк рисуваше своите лоши картини, тя пазаруваше, готвеше обяда, шиеше, трудеше се като усърдна мравка по цял ден, а вечерта седеше в ателието и пак шиеше, докато Дърк свиреше нещо, което според мен беше съвсем непонятно за нея. Той свиреше с вкус, но влагаше повече чувство, отколкото бе необходимо, в музиката изливаше цялата си честна, сантиментална, любвеобилна душа.

Животът им — една своеобразна идилия, бе придобил особена красота. Комичността, която съпътствуваше Дърк Стрьове на всяка крачка, придаваше на живота им нещо чудато, като неясен дисонанс, но го правеше и някак по-съвременен, по-човешки; подобно на груба шега, вметната в сериозен разговор, тя усилваше чувството на болезненост, с което е проникната всяка красота.