Съмърсет Моъм
Луна и грош (38)

XXXVIII

Около седмица не видях Дърк. Но една вечер, малко след седем часа, той дойде да ме вземе и да ме заведе на вечеря. Носеше дълбок траур; на шапката си бе прикрепил широка черна лента, дори носната му кърпа бе обточена с черна ивица. Съдейки по жалейката му, той сякаш бе изгубил при някакво природно бедствие всичките си роднини, чак до вторите братовчеди на жена си. Пълнотата му и кръглите му червени бузи правеха траура му доста нелеп. Жестоко, бе, че: в безкрайното му нещастие имаше нещо палячовско.

Каза ми, че е решил да замине, макар и не за Италия, както го бях посъветвал, а за Холандия.

— Утре тръгвам. Може би се виждаме за последен път.

Изразих одобрение и той се усмихна вяло.

— Не съм бил у дома от пет години. Струва ми се дори, че съм започнал да забравям как е там. Толкова съм се отдалечил от бащиния си дом, че се боях от мисълта да се върна отново там, но сега чувствувам, че той е единственото ми убежище.

Дърк бе наранен и измъчен и мислите му се връщаха към майчината обич и нежност. Насмешките, които бе понасял години наред, го бяха смазали и последният удар, нанесен от измяната на Бланш, го бе лишил от способността да ги приема на шега. Не можеше повече да се смее заедно с тези, които му се надсмиват. Беше станал прокуденик. Разказа ми за детството си в приветливата тухлена къща и за изключителното чувство за ред, което притежавала майка му; нейната кухня била истинско чудо — блясък и чистота. Всичко винаги си било на мястото и никъде не можело да откриеш и следа от прах. Всъщност чистотата била нейната: мания. Представях си дребна, спретната старица с румени като зрели ябълки страни, която от сутрин до вечер, години наред тихо се труди, за да поддържа къщицата си чиста и подредена. Баща му бил суховат старец с мазолести от непрестанна работа ръце, мълчалив и горд. Вечер четял на глас вестника, докато жена му и дъщеря му (сега омъжена за капитан на риболовна шхуна), несвикнали да стоят без работа, седели наведени над ръкоделието си. В малкото градче, изостанало от бързия ход на цивилизацията, никога нищо не се случвало; нижели се година след година, докато дойде смъртта като приятел да дари покой на тези, които цял живот са се трудили тъй прилежно.

— Баща ми искаше да стана дърводелец като него.

Пет поколения този занаят се е предавал от баща на син. Може би в това е мъдростта на живота — да тръгнеш по стъпките на баща си, без да поглеждаш ни наляво, ни надясно. Когато бях малко момче, казвах, че ще се оженя за дъщерята на сарача, който живееше до нас. Тя бе мъничко момиче със сини очи и лененоруса опашка. Щеше да гледа къщата ми като писано яйце и щях да имам син, който да поеме работата след мен.

Стрьове въздъхна леко и замълча. Мислите му кръжаха около онова, което е можело да бъде, и сигурността на едно съществуване, което той бе отхвърлил, го изпълваше с копнеж.

— Животът е труден и жесток. Никой не знае защо сме тук и никой не знае къде ще отидем. Трябва да бъдем много смирени. Трябва да виждаме красота в спокойствието. Трябва да минем през живота тъй незабележимо, че Съдбата да не ни усети. Нека потърсим обичта на простите, невежи хора. Тяхното невежество е по-добро от всичките ни знания. Нека бъдем тихи и скромни в своето малко кътче, кротки и мила като тях. В това е мъдростта на живота.

Според мен това бяха думи на един паднал духом човек. И вътрешно аз се бунтувах срещу неговото отстъпление. Но си мълчах.

— А какво те накара да станеш художник? Той сви рамене.

— Рисуването ми се отдаваше. В училище дори получавах награди. Бедната ми майка много се гордееше с моята дарба и веднъж ми подари кутия с водни бои. Показваше скиците ми на пастора, на доктора и на съдията. Те ме изпратиха в Амстердам да кандидатствувам за стипендия и аз я спечелих. Горката, толкова бе горда и макар да й се късаше сърцето, че се разделяме, тя се усмихваше и криеше тъгата си от мен. Радваше се, че синът й ще стане художник. Двамата с баща ми отделяха от залъка си, за да ме издържат, и когато първата ми картина участвува в изложба, пристигнаха в Амстердам, за да я видят — баща ми, майка ми и сестра ми. Когато я погледна, майка ми се разплака. — Добродушните очи на Дърк заблестяха от сълзи. — И сега на всяка стена в старата къща виси мо една моя картина в красива златна рамка.

Лицето му засия от щастие и гордост. Помислих са за неговите безизразни пейзажи с живописни селяци, кипариси и маслинови дръвчета. Сигурно изглеждат странно в натруфените си рамки по стените на селската къща.

— Милата, тя мислеше, че ми е сторила голямо добро, като ме е направила художник, но може би щеше да е по-хубаво за мен, ако се бе наложил баща ми и бях станал само един честен дърводелец.

— А сега, когато знаеш какво може да ти предложи изкуството, би ли променил живота си? Би ли се лишил от удоволствието, което то ти дава?

— Изкуството е най-великото нещо на света — отвърна той, като помълча малко.

Около минута ме гледа замислено, сякаш се колебаеше, носле добави:

— Знаеш ли, ходих да видя Стрикланд. — Ти?

Бях изумен. Предполагах, че вече не би могъл да го погледне. Стрьове се усмихна плахо.

— Нали разбра, че ми липсва чувство за достойнство…

— Какво искаш да кажеш?

И той ми разказа следната удивителна история.