Съмърсет Моъм
Луна и грош (42)

XLII

Не зная защо Стрикланд така ненадейно пожела да ми ги покаже. Зарадвах се. Човек се разкрива чрез това, което е сътворил. В социалното общуване той обръща към вас само онази своя страна, с която иска да го приеме светът, и вие можете да се докоснете до истинската му същност, като си направите изводи от дребни постъпки, неосъзнати от него, и от мимолетни изражения на лицето му, които той не усеща. Понякога хората носят маската, която са си надянали, с такова съвършенство, че с течение на времето те наистина стават такива, на каквито се правят. Но в своята собствена книга или картина човек е безпомощен да се прикрие. Там преструвките му само ще разбулят неговата вътрешна пустота. Ако боядисаш една летва, така, че да изглежда от желязо, все пак ще личи, че е дървена. Никаква престорена самобитност не може да скрие посредствеността на ума. Дори и в набързо нахвърляната творба зоркият наблюдател ще прозре най-съкровените тайни от душевността на нейния автор.

Признавам, че малко се вълнувах, докато изкачвах безкрайните стъпала в къщата, където живееше Стрикланд. Имах чувството, че съм на прага на удивително преживяване. С любопитство огледах стаята. Тя бе още по-малка и по-гола, отколкото си я спомнях. Питах се какво биха казали на това онези мои приятели, които настояваха за просторни ателиета и твърдяха, че не могат да работят, ако всички условия не са според изискванията им.

— Най-добре застани ей там — рече той, като ми посочи мястото, от което по всяка вероятност си мислеше, че ще виждам в най-добра светлина това, което искаше да ми покаже.

— Предполагам, че предпочиташ да мълча — казах аз.

— Да, дявол да те вземе, по-добре си дръж езика. Той поставяше картина на статива, оставяше ме да я гледам минута-две, после я сваляше и слагаше друга на нейното място. Показа ми някъде около тридесет платна. Това беше плодът на шестте години, откакто той рисуваше. Не беше продал нито една картина. Платната бяха различни по размери. Най-малките бяха натюрморти, а най-големите — пейзажи. Имаше и няколко портрета.

Ще ми се да можех да ви кажа, че веднага съм оценил колко прекрасни и оригинални са те. Сега, след като видях много от тях отново, а останалите познавам от репродукции, се чудя как съм могъл първия път да бъда така горчиво разочарован. Не почувствувах нищо от онзи особен трепет, който поражда голямото изкуство. Платната на Стрикланд по-скоро ме объркаха и колкото и да се упреквам, факт е, че тогава дори не ми мина през ум да купя някое от тях. Изпуснах такава чудесна възможност. Повечето от тях са намерили място в музеите, а останалите са скъпоценно притежание на богати любители. Опитвам се да си търся оправдание. Мисля, че имам добър вкус, но съзнавам също, че не е достатъчно оригинален. Много малко разбирам от живопис и следвам пътеки, прокарани от други преди мен. По онова време се възхищавах най-много на импресионистите. Мечтаех да притежавам нещо от Сисле или Дега, боготворях Мане. Неговата „Олимпия“ ми се виждаше най-великата картина на новото време, а „Закуска на тревата“ ме вълнуваше дълбоко. Тези картини според мен бяха последната дума в живописта.

Няма да описвам картините, които ми показа Стрикланд. Тези описания са винаги скучни, пък и неговите творби отдавна са познати на всички, които се интересуват от живопис. Сега, когато неговият почерк е оказал толкова голямо влияние върху модерната живопис, когато други художници след него очертаха вече картата на онази област, сред чиито първи изследователи бе той, зрителите са вече по-подготвени да възприемат картините му още когато ги видят за първи път. Но нека не се забравя, че дотогава аз не бях виждал нищо, което да прилича на тях.

Най-напред ме изненада тромавата му — както ми се стори — техника. Свикнал с рисунъка на старите майстори и убеден, че Енгр е най-добрият рисувач на новото време, аз си помислих, че Стрикланд рисува просто много лошо. Не знаех нищо за опростяването, към което той се стремеше. Спомням си един натюрморт с чиния и портокали и как се раздразних от това, че чинията не беше кръгла, а портокалите изглеждаха ъгловати. Портретите му бяха малко по-едри от естествената големина и това им придаваше недодялан вид. В моите очи лицата изглеждаха като карикатури. Бяха изобразени по съвсем нов за мене начин. Пейзажите ме хвърляха в още по-голяма почуда. Имаше две-три картини на гората във Фонтенбло и няколко — на парижки улици; моето първо усещане беше, че са нарисувани от пиян шофьор на такси. Бях съвсем озадачен. Багрите ми изглеждаха необикновено крещящи. Мина ми през ум, че всичко това прилича на потресаващ, непонятен фарс. Сега, като се върна назад в мислите си, още повече се удивлявам на проницателността на Стрьове. От самото начало той разбра, че става дума за революция в изкуството, и в първите му стъпки разпозна гения, когото сега цял свят признава.

Но макар че бях озадачен и смутен, не останах безразличен към тези творби. Дори и аз, с моето безпримерно невежество, не можех да не почувствувам, че в тях търси израз една могъща сила. Тя раздвижи чувствата ми и ме заинтригува. Усещах, че тези картини ми изпращат много важно послание, но не можех да схваща какво е то. Изглеждаха ми грозни, но загатваха, без да разкриват, някаква тайна от изключително значение. Бяха странно мъчителни. Пораждаха у мен вълнение, което не можех да анализирам. Сякаш ми казваха нещо, което думите са безсилни да открият. Струваше ми се, че Стрикланд смътно съзира духовно съдържание в материалните неща, което е толкова необичайно, че може само да го загатне с колебливи символи. Сякаш в хаоса на мирозданието той бе открил нова форма и несръчно и с болка в душата се опитваше да я овладее. Един мъченически дух се стремеше към свободата да изрази себе си. Обърнах се към него.

— Дали не си избрал погрешни средства? — казах аз.

— За какво, по дяволите, намекваш?

— Мисля, че искаш да кажеш нещо, без да знам точно какво, но не съм сигурен дали най-добрият начин да го изразиш е със средствата на живописта.

Лъгал се бях, когато си представях, че картините му ще ми дадат ключ към ексцентричния му характер. Те само засилиха удивлението, което предизвикваше той у мен. Недоумявах още повече. Единственото, което ми стана ясно — а може би и него си въобразявах, — бе това, че Стрикланд страстно се бореше да се освободи от някаква сила, в чийто плен бе попаднал. Но каква беше тази сила и каква форма щеше да придобие неговото освобождаване, си оставаше загадка за мен. Всеки от нас е самичък в света. Затворен сякаш в пиринчена кула, той може да общува с хората само чрез знаци, а знаците не са еднакви за всички, затова смисълът им е неопределен и мъгляв. Ние отчаяно се мъчим да споделим с другите съкровищата на своето сърце, но не е по силите им да ни разберат и така всеки от нас крачи самотен, рамо до рамо, во не ведно със своите събратя, неспособен да ги опознае и непознат от тях. Приличаме на хора, живеещи в страна, чийто език знаят толкова малко, че въпреки всичките прекрасни и дълбоки неща, които искат да кажат, са принудени да се ограничат с баналните фрази от разговорника. Умът им кипи от идеи, а могат единствено да кажат например, че чадърът на лелята на градинари е в къщата.

Общото ми впечатление от тези картини бе за едно неимоверно усилие да се изрази някакво състояние на душата и в тази светлина, мислех си, трябва да се търси обяснението на онова, което тъй дълбоко ме озадачи. Очевидно в багрите и формите Стрикланд влагаше значение, което бе само негово. Той ги създаваше под напора на нетърпима потребност да излъчи нещо, което чувствуваше. Не се колебаеше да опростява или дори да изопачава, щом това щеше да го доближи до онова незнайно, което интуитивио търсеше. Фактите не значеха нищо за него, защото под купищата ненужни случки той търсеше да открие нещо важно за самия него. Като че ли бе усетил самата душа на вселената и нещо го заставяше да я изрази. Макар че тези картини ме объркваха и озадачаваха, не можех да не бъда трогнат от дълбокото преживяване, което ги бе родило. Без да, знам как, тогава изпитах едно чувство, което никога не бях очаквал да се появи в отношението ми към Стрикланд. Бях обзет от непреодолимо състрадание.

— Мисля, че знам защо се поддаде на влечението си към Бланш Стрьове — казах му аз.

— Защо?

— Твърдостта ти те е напуснала. Слабостта на тялото е завладяла и душата ти. Не знам какъв е този безграничен копнеж, който се е вселил в теб и те е обрекъл да преследваш в самота и опасности някаква цел, където очакваш да намериш пълно освобождаване от духа, който те измъчва. Приличаш ми на неуморим поклонник, запътил се към светилище, което може би въобще не съществува. Не зная към каква загадъчна Нирвана се стремиш. Познаваш ли себе си? Може би, търсейки истината и свободата, за миг си помислил, че ще намериш избавление в любовта. Мисля, че уморената ти душа е потърсила покой в обятията на една жена и когато не си го намерил и там, ти си я намразил. Не си имал милост към нея, защото си безмилостен и към себе си. И си я убил от страх, защото още си треперел от опасността, която едва си успял да избегнеш.

Той сухо се усмихна и поглади брадата си.

— Ти си ужасно сантиментален, бедни ми приятелю. След една седмица случайно научих, че Стрикланд е заминал за Марсилия. Повече не го видях.