Съмърсет Моъм
Луна и грош (39)

XXXIX

Когато сме се разделили след погребението на нещастната Бланш Стрьове, влязъл в къщата с натежало от мъка сърце. Нещо го тласнало към ателието, някакво неясно желание да се самоизтезава, въпреки че го плашело предчувствие за страданието, което ще изпита там. С мъка се заизкачвал по стълбата, краката като че ли отказвали да му служат; а пред вратата дълго се бавил, докато събере смелост да влезе. Чувствувал се ужасно зле. Идело му да хукне надолу по стълбите, да ме намери и помоли да вляза заедно с него. Имал чувството, че в ателието има някой. Спомнил ся колко често преди се задържал минута-две пред вратата, за да си поеме дъх след изкачването, и как глупаво нетърпението му да види Бланш го карало да се задъхва отново. Всеки път, щом я видел, той изпитвал неизменно щастие, и дори да е отсъствувал по-малко от час, той така се вълнувал пред срещата с нея, като че ли го е нямало цял месец. Изведнъж му се сторило, че не може да е мъртва. Това, което се бе случило, можело да бъде само сън, зловещ сън. И като превърти ключа и отвори вратата, си представял, че ще я види приведена над масата в грациозната поза на жената в „Предобедна молитва“ на Шарден, която винаги му се струвала тъй прелестна. Припряно извадил ключа от джоба си, отворил и прекрачил прага.

Жилището не изглеждало запуснато, чувството за ред на жена му било едно от качествата й, които му доставяли най-голямо удоволствие. Още от детството си той изпитвал задоволство от порядъка в един дом и когато я виждал инстинктивно да поставя всяко нещо на определеното му място, в сърцето му се разливало топло чувство. Спалнята сега изглеждала така, като че ли тя току-що бе излязла от нея; четките грижливо били поставени върху тоалетната масичка, по една от двете страни на гребена; някой бил оправил леглото, на което тя бе прекарала своята последна нощ в ателието, а нощницата й лежала на възглавницата, сгъната в малка торбичка от плат. Невъзможно било да се повярва, че тя никога вече няма да влезе в тази стая.

Стрьове почувствувал жажда и отишъл в кухнята да си налее вода. И тук царял пълен ред. Чиниите, които бе ползувала за вечеря същата онази вечер, когато се скарали със Стрикланд, стоели грижливо измити на поставката. Ножовете и вилиците били прибрани в чекмеджето. Малко парченце сирене било покрито с похлупак, а в една метална кутия имало коричка хляб. Тя пазарувала всеки ден, купувала само това, от което имало нужда, тъй че не оставало нищо от днес за утре. От разпитите, направени от полицията, Стрьове знаеше, че Стрикланд излязъл от къщата веднага след вечеря, и самият факт, че след това Бланш бе измила всичко както обикновено, го накарал да потръпне от ужас. От начина, по който бе подредила всичко, самоубийството изглеждаше съвсем обмислено. В самообладанието й имаше нещо страшно. Внезапна остра болка прерязала Дърк, коленете му така омекнали, че той едва не паднал. Върнал се в: спалнята и се хвърлил на леглото. Започнал да вика името й.

— Бланш! Бланш!

Мисълта за нейните страдания била непоносима. Изведнъж си я представил в кухнята — малко по-широка от бюфет — как мие чиниите и чашите, вилиците и лъжиците, бързо излъсква ножовете върху дъската; после прибира всичко, избърсва мивката и окачва кърпата за съдове да съхне — скъсаният сив парцал още си бил там. След това се оглежда, за да се убеди, че всичко е чисто и подредено. Видял я как смъква ръкавите си, сваля си престилката — тя висяла на една кука зад вратата, взема шишенцето с оксалова киселина и отива с него в спалнята.

Изтерзан от тези представи, той скочил от леглото и бързо излязъл от стаята. Отишъл в ателието. Там било тъмно, защото завесите на големия прозорец били спуснати, и той веднага ги дръпнал, но като обхванал с бегъл поглед това кътче, където преди бил толкова щастлив, от гърдите му се изтръгнало ридание. И тук всичко си било по старому. Стрикланд беше безразличен към обстановката и бе живял в чуждото ателие, без да му мине през ум да измени нещо в него. То беше подчертано артистично, според идеята на Стрьове за това, в каква обстановка трябва да живее един художник. Тук-там по стените имаше стар брокат, а пианото бе покрито с парче коприна, потъмняла и красива, в единия ъгъл имаше копие на Венера Милоска, а в другия — на Венера на Медичите^[1].

Имаше няколко италиански скрина с наредена върху тях холандска керамика и няколко барелефа. В прекрасна златна рамка висеше копие от „Портрет на папа Инокентий. X.“ на Веласкес, което Стрьове бе направил в Рим, а няколко от картините на Стрьове, все в разкошни рамки, бяха окачени така, че да изпъква най-добре тяхната декоративност. Стрьове винаги се гордееше със своя вкус. Много държеше на романтичната атмосфера в ателието и макар че сега неговият вид го пробождал в сърцето като с нож, без да се замисля защо, той леко преместил масичката в стил Луи XV, която бе едно от неговите съкровища. Изведнъж погледът му се спрял на едно платно, обърнато към стената. То бяло много по-голямо от тези, които той имал обичай да използува, и се запитал откъде ли се е взело. Приближил се и го обърнал към себе си, за да види рисунката. Било голо тяло. Сърцето му забило лудо, защото се досетил, че това е картина на Стрикланд. Разгневен, я бутнал отново към стената — какво е искал да каже с това, че я е оставил тук, — но без да ще, я съборил на пода с лицето надолу. Независимо от това, чия е картината, не можел да я остави така в прахта и я вдигнал. Тогава у него надделяло любопитството. Обзет от желание да я разгледа по-добре, той я отнесъл до статива и я поставил там. После отстъпил няколко крачки назад, за да я огледа спокойно.

Дъхът му спрял. На картината била изобразена жена, легнала на диван, сложила едната си ръка под главата, а другата — до тялото, едното й коляно било вдигнато, а другият крак бил опънат. Класическа поза. Главата му се замаяла. Познал Бланш. Мъка, ревност и ярост го задушили и издал дрезгав вик; не можел да изрече нищо, стиснал юмруци и заплашително ги вдигнал към своя невидим враг. После за крещял с всички сили. Не бил на себе си. Това било вече непоносимо. Изнемогвал. Огледал се диво за нещо, с което да разсече картината, да я накълца на парчета; тя не бивало да съществува ни минута повече. Не можел да види нищо, което да му послужи. Започнал да рови из боите и четките си, но кой знае защо, не намирал нищо. Побеснял. Най-сетне открил каквото търси — една голяма шпатула — и я сграбчил с победен вик. Стиснал я като кама и се хвърлил с нея към картината.

Докато ми разказваше това, Стрьове се развълнува така, както тогава, сграбчи от масата попадналия му подръка нож и го размаха. Вдигна ръка като за удар, но внезапно разтвори пръсти, ножът падна и издрънча на пода. Погледна ме с виновна усмивка. Замълча.

— Продължавай — казах аз.

— Не зная какво ми стана. Тъкмо щях да раздера; картината, ръката ми беше готова да нанесе удара, когато изведнъж я видях…

— Какво видя?

— Картината. Това беше произведение на изкуството. Не можех да го докосна. Уплаших се.

Стрьове отново млъкна и се втренчи в мен с отворена уста, а кръглите му очички сякаш щяха да изскочат.

— Беше велика, дивна картина. Обзе ме страхопочитание. За малко да извърша ужасно престъпление. Пристъпих напред, за да я видя по-добре, и кракът ми ритна шпатулата. Потръпнах от ужас.

Стори ми се, че и аз изпитах чувството, което го ба завладяло. Случилото се странно ме порази. Като че ли внезапно бях пренесен в един свят, където ценностите са разменили местата си. Седях в недоумение като чужденец в страна, където реакциите на хората към уж познати неща са съвсем различни от тези, с които съм свикнал. Стрьове се опита да ми говори за картината, но се изразяваше несвързано и трябваше да се досещат, какво иска да каже… Стрикланд беше скъсал веригите, сковавали го дотогава. Той беше намерил не себе си, както се казва, а една нова душа, пълна с неподозирана вътрешна сила. В картината имаше не само дръзко опростяване на формите, което разкриваше богата и неповторима индивидуалност, не само страстна чувственост в изобразяването — по-скоро сътворяването на плътта, не само завършеност, която те кара да усетиш силно тежестта на тялото; в тази картина имаше и една духовност — тревожна и нова, която водеше въображението по неподозирани пътеки и мамеше към сумрачни, пусти пространства, осветени само от вечните звезди, където душата, съвсем разголена, плахо се приближава към откриването на нови тайнства.

Ако съм изпаднал в риторика, то е, защото Стрьове се изразяваше риторично. (В момент на вълнение човек се изразява като в сантиментално романче.) Стрьове се опитваше да изрази едно чувство, което доскоро му бе съвсем непознато, и не знаеше как да го облече с делнични думи. Приличаше на мистик, който се мъчи да опише неизречимото. Но докато го слушах, едно ми стана ясно — хората твърде лесно говорят за прекрасното и лишени от усет за словото, използуват съвсем нехайно тази дума, така че тя изгубва своята сила, а онова, което е призвана да обозначава, приписвано на стотици незначителни предмети, се лишава от своето достойнство. Наричат прекрасна рокля, куче, проповед, а като се озоват лице срещу лице с истински прекрасното, не могат да го познаят. Фалшивият патос, зад който се мъчат да прикрият нищожните си мисли, притъпява тяхната чувствителност. Подобно на шарлатанина, симулираш, душевната мощ, която някога е усещал, те губят силата си, щом са злоупотребили с нея. Но Стрьове, този вечен шут, разбираше красотата и я обичаше тъй искрено и честно, както искрена и честна беше душата му. За него тя бе онова, което е бог за вярващия, и когато я съзреше, той неизменно изпитваше страх.

— Какво каза на Стрикланд, когато го видя?

— Поканих го да дойде с мен в Холандия.

Бях втрещен и с глупаво изумление се вторачих в Стрьове.

— Ние и двамата обичахме Бланш. В къщата на майка ми щеше да се намери място и за него. Мисля, че близостта на бедни и обикновени хора щеше да се отрази много добре на душата му. Уверен съм, че от тях той можеше да научи нещо, което да му е много полезно.

— А той какво отговори?

— Усмихна се едва доловимо. Сигурно ме е помислил за голям глупак. Каза, че си е наумил нещо друго.

Искаше ми се Стрикланд да бе използувал други думи, за да му откаже.

— Подари ми портрета на Бланш.

Питах се защо ли го е направил. Но нищо не казах и известно време мълчахме.

— Какво направи с нещата си? — попитах го накрая.

— Повиках един евреин и той ми брои добра сума за всичко. Картините ще взема със себе си. Освен тях аз нямам вече нищо на света, ако не се смята един куфар с дрехи и няколко книги.

— Радвам се, че се връщаш в къщи.

Усещах, че единственият му изход бе да отхвърли миналото. Надявах се, че скръбта, която сега изглеждаше нетърпима, ще се уталожи с времето и милостивата забрава ще му помогне отново да поеме бремето на живота. Той бе още млад и след някоя и друга година щеше да гледа на цялото си нещастие с една тъга, нелишена от известно удоволствие. Рано или късно щеше да се ожени за някоя добра душа в Холандия и аз бях сигурен, че ще бъде щастлив. Усмихнах се при мисълта за множеството лоши картини, които щеше да нарисува, преди да умре.

На следващия ден го изпратих за Амстердам.