Съмърсет Моъм
Луна и грош (52)

LII

Предполагам, че следващите три години са били най-щастливите в живота на Стрикланд. Къщичката на Ата беше на около осем километра от пътя, който опасваше острова, и до нея се стигаше по лъкатушна пътека, засенчена от разкошни тропически дървета. Това беше нещо като бунгало от небоядисани дърво, състоящо се от две стаи и малък навес, който служеше за кухня. В стаите нямаше никакви мебели освен рогозките, които използуваха като постеля, и един люлеещ се стол на верандата. Бананови палми със своите огромни, нарязани листа като дрипави одежди на злощастна императрица обграждаха плътно къщата. От задната й страна растеше авокадо, което раждаше чудесни плодове, подобни на круши, а многобройните кокосови палми наоколо носеха главните доходи на тази земя. Някога бащата на Ата бе засадил около своя участък кротонови храсти и сега те растяха в пищно многоцветие като ярка н весела ограда от пламъчета. Точно пред къщата имаше мангово дърво, а в края на поляната се виждаха два тамаринди, израсли от един и същи корен, които съперничеха на златистите кокосови орехи със своите алени цветове.

Тук живеел Стрикланд, препитавайки се от това, което раждала земята, и много рядко слизал в Папеете. Недалеч оттук течеше малък поток, в който обичал да се къпе; случвало се в него да се появи пасаж морска риба и тогава туземците се скупчвали на брега, въоръжени е харпуните си, и всред викове и крясък пронизвали едрите, уплашени създания, бързащи към морето. Понякога Стрикланд се спускал долу към рифа и се връщал с омар или цяла кошница дребна, пъстра риба, която Ата пържела в кокосово масло; друг път тя приготвяла пикантно ястие от големите сухоземни раци, които постоянно щъкали под нозете им. От време на време с още няколко жени от селото Ата отивала горе в планината, където растели диви портокалови дървета, и се връщала оттам, натоварена със сладките зелени дъхави плодове. Щом кокосовите орехи били готови за беритба, нейните братовчеди (а тя като всички туземци имаше много роднини) се катерели на тумби по дърветата и хвърляли оттам едрите зрели плодове. Отваряли ги и ги слагали на слънце да изсъхнат. После отделяли копрата, пълнели чували и жените ги носели при търговеца от селото покрай лагуната, който им давал в замяна ориз, сапун, консерви с месо и по малко пари. Понякога в околността имало празник, тогава колели прасе. Събирали се всички, ядели до пръсване, танцували и пеели своите химии.

Но къщата на Стрикланд бе доста далече от селото, а таитяните са лениви хора. Обичат да се возят, обичат да си бъбрят, но не си правят труда да ходят много пеш и затова се случвало седмици наред Стрикланд и Ата да живеят сами. Той рисувал или четял, а вечер, щом паднел мрак, двамата сядали на верандата, пушели и се взирали в нощта. После Ата родила дете и старата жена, която дошла да й помогне, останала да живее при тях. Скоро след това дошла и внучката на тази старица, а после се появило и някакво момче — никой не знаел чие е и откъде е дошло, — което безгрижно се настанило при тях, н всички те заживели заедно.