Майкъл Крайтън
Жертвата (32)

Седми ден, 11:52

Късно е.

Почти полунощ. Вкъщи цари пълна тишина. Не съм сигурен какво ще се случи. Всички деца са отчаяно болни, повръщат след като им дадох вируса. Чувам как синът ми и дъщеря ми се мъчат в различни тоалетни. Преди няколко минути отидох да ги видя, да проверя какво излиза. Лицата им бяха смъртнобледи. Виждам, че се страхуват, защото знаят, че ме е страх. Още не съм им казал за Джулия. Те не са ме питали. В момента им е прекалено зле, за да питат.

Страх ме е за бебето, защото трябваше да дам вируса и на него. Това беше единствената му надежда. Сега при Аманда е Елън, ала и тя повръща. Бебето още не е повърнало. Не знам дали да се радвам. Малките деца реагират различно.

Струва ми се, че съм наред, поне засега. Изпитвам смъртна умора. Мисля, че от време на време през нощта съм задрямвал. В момента стоя до задния прозорец и гледам навън, чакам Мей. Тя прескочи оградата в дъното на задния двор и сигурно обикаля из храсталака по склона зад къщата, където са пръскачките. Защото според нея оттам се излъчвало зелено сияние. Казах й да не ходи сама, но съм прекалено уморен, за да отида с нея. Ако беше изчакала до утре, военните щяха да дойдат с огнехвъргачки и да изпепелят всичко.

Военните се правят на две и половина, обаче домашният компютър на Джулия е при мен. За всеки случай му свалих харддиска. Копирах го и заключих оригиналния в сейф в града. Всъщност военните не ме интересуват. Интересуват ме Лари Хендлър и другите в „Займос“. Те знаят, че ги очаква съд. Компанията ще обяви фалит още тая седмица, но ще им предявят и криминални обвинения. Особено на Лари. Няма да плача, ако го пратят в затвора.

С Мей успяхме да свържем повечето събития от последните няколко дни. Обривът на дъщеря ми е бил предизвикан от гамаасемблери — микромашините, които сглобяваха готовите молекули от отделните компоненти. Гамите трябва да са били полепнали по дрехите на Джулия, когато се е прибирала от лабораторията. Джулия се е опасявала от тая възможност, затова е взимала душ още с влизането си вкъщи. В самата лаборатория са въвели процедури за деконтаминация, обаче жена ми е контактувала с рояците и на открито и е знаела, че има опасност.

Така или иначе, оная нощ тя случайно е пуснала гамите в стаята на бебето. Гамаасемблерите са създадени да режат микрофрагменти от силиций, но когато се срещат с гъвкава материя като кожа, само я щипят. Това е болезнено и предизвиква микротравми, каквито досега никой не е виждал. Нито би могъл да предвиди. Нищо чудно, че Аманда не вдигна температура. Защото не е получила инфекция. Просто кожата й е била покрита с хапещи частици. Магнитното поле на скенера за ЯМР мигновено я е излекувало — още първият импулс е привлякъл всички асемблери. (Очевидно същото се е случило с оня човек от пустинята, който някак си е влязъл в контакт с група асемблери. Той е лагерувал на километър и половина от пустинната фабрика на „Займос“.)

Джулия е знаела какво й е на Аманда, ала не е казала на никого. Просто е повикала почистващата група от „Займос“, която е пристигнала посред нощ, докато аз бях в болницата. Видял ги е само Ерик и сега знам на какво е станал свидетел. Защото тази група се появи тук преди няколко часа. Бяха същите хора, които оная нощ бях зърнал в буса на пътя.

Шефът им носи сребрист антимагнитен костюм и наистина има призрачен вид. Заради сребристата си маска изглежда без лице. Следват го четирима мъже в гащеризони, които изсмукват и почистват всичко. Бях казал на Ерик, че ги е сънувал, но не е така. Групата е оставила детекторен куб под леглото на Аманда, за да следят за случайно пропуснати гами. Това не е стабилизатор, макар че нарочно са го направили така.

Когато най-после разбрах всичко, побеснях, че Джулия не ми е признала какво става. Че ме е оставила да се тревожа. Но естествено, тя вече е била болна. И сега няма смисъл да й се сърдя.

Подобно на колите в пустинята, MP3-плейърът на Ерик е нарязан от гамаасемблерите. И като скенера за ЯМР. Кой знае защо, асемблерите нарязват само чиповете на паметта и оставят процесорите непокътнати.

Оная вечер в колата на Джулия наистина бе имало рояк. Дошъл с нея от пустинята. Не знам дали нарочно го е взела със себе си. Роякът можеше да изчезва и тъкмо затова Ерик не бе видял нищо в колата. И аз не съм сигурен какво видях в беемвето. Роякът сигурно е отразявал светлината. В спомените ми той малко прилича на Рики, само че тогава навярно е било рано частиците да имитират някого. Още не са били еволюирали толкова. А може да съм видял неопределена форма и в ревността си да съм си въобразил, че е човек. Едва ли съм си го измислил, но е възможно. Така смята Елън.

След катастрофата Джулия е повикала почистващите групи. Затова оная нощ са били на пътя. Чакали са да се спуснат долу и да почистят. Не знам каква е причината за самата злополука, дали е свързана с рояка. Вече няма кого да попитам.

Фабриката в пустинята е напълно разрушена. В главната лаборатория имаше достатъчно метан, за да развие температура хиляда градуса. Изгорели са всички биоматериали.

Въпреки това обаче ме е страх. Така и не откриха трупове в развалините, даже скелети.

Мей занесе бактериофагите в старата си лаборатория в Пало Алто. Надявам се, че ги е накарала да разберат колко отчаяно е положението. Тя не казва нищо за реакцията им. Според мен трябва да пуснат бактериофагите във водоизточниците, обаче Мей казва, че хлорът ще ги унищожи. Може би трябва да направят ваксина. Доколкото ни е известно, бактериофагите убиват рояците.

От време на време ушите ми пищят, което е тревожен признак. И усещам вибриране в гърдите и корема. Не знам дали си въобразявам, или наистина ми става нещо. Опитвам се да се държа смело за пред децата, само че не можеш да заблудиш деца, естествено. Те знаят, че ме е страх.

Последната изяснена загадка е защо рояците винаги са се връщали при лабораторията. Струваше ми се абсурдно. Боях се, защото целта им ми се струваше абсолютно нелогична. Не се вписваше във формулите на ХИЩНИК/ЖЕРТВА. Защо хищникът постоянно се завръщаше на конкретно място?

Разбира се, сега ми е ясно, че има само един възможен отговор. Рояците специално са били програмирани да се завръщат. Самите програмисти са заложили тази цел.

Но защо?

Допреди няколко часа не знаех.

Рики не ми даде истинския код, който са използвали при частиците. Не можеше да ми даде истинския код, защото веднага щях да разбера какво са направили. Той така и не ми каза. Никой не ми каза.

Най-много ме безпокои един имейл, който днес открих в харддиска на Джулия. От Рики Морз с копие до Лари Хендлър, шефа на „Займос“. В него са описани мерките за стабилизиране на рояка при силен вятър. Планът предвижда да пуснат рояк в пустинята.

И те са постъпили точно така.

Престорили са се, че е станало случайно, заради липсващите въздушни филтри. Това ми обясни Рики, когато ме развеждаше из фабриката, оная история за строителите и вентилационната система. Само че това изобщо не е вярно. Пускането на рояка е било грижливо подготвено.

Още от самото начало.

Тъй като не са можели да стабилизират рояка при силен вятър, те са се опитали да решат проблема с инженерни средства. И не са успели. Частиците просто са били прекалено малки и леки — а сигурно и прекалено глупави. Още отначало са имали дефекти. Целият военен проект за много милиони долари е отивал по дяволите и „Займос“ не са били в състояние да решат проблема.

Затова са оставили рояка да го реши сам.

Дали са на наночастиците слънчеви батерии и памет. Включили са в програмата им генетичен алгоритъм. И са ги оставили да се възпроизвеждат и еволюират, за да видят дали ще оцелеят.

И те са успели.

Това е поразително тъпо. Не разбирам как са могли да осъществят тоя план, без да помислят за последствията. Също като всичко друго в „Займос“, той е недовършен, полусуров, набързо съставен за решаване на текущи проблеми без оглед на бъдещето. Това може да е типичният за една фирма начин на мислене, когато си под обстрел, обаче с такива технологии е адски опасно.

Естествено истината е по-сложна. Самата технология съблазнява. Разпределените агентни системи да се самоуправляват. Просто така функционират. В това се състои смисълът им: задействаш ги и ги оставяш на мира. И свикваш да го правиш. Свикваш да се отнасяш така с агентните мрежи. Смисълът им е в автономността.

Обаче е едно да пуснеш популация от виртуални агенти в компютърна памет, за да решат някакъв проблем, и съвсем друго — да освободиш реални агенти в реалния свят.

Те просто не са видели разликата. Или не са пожелали да я видят.

И са пуснали рояка на свобода.

Терминът за това е „самооптимизация“. Роякът еволюира сам, по-неефикасните агенти умират, другите създават следващото поколение. След десет или сто поколения роякът дава най-доброто решение. Оптималното решение.

Този процес постоянно тече в компютъра. Даже се използва за разработване на нови компютърни алгоритми. Преди години Дани Хилис го използва за пръв път, за да оптимизира сортиращ алгоритъм. За да види дали компютърът сам ще се сети как да заработи по-добре. Програмата откри нов метод. Другите бързо последваха примера му.

Но такива опити не са правени с автономни роботи в реалния свят. Доколкото знам, сега е за пръв път. Може вече да се е случвало и просто да не сме чули нищо. Така или иначе, сигурен съм, че ще се случи пак.

Може би скоро.

Сега е два през нощта. Децата най-после престанаха да повръщат. Легнаха си. Изглежда, са спокойни. Бебето спи. Елън е много болна. Сигурно пак съм задрямал. Не знам какво ме събуди. Виждам Мей да се приближава по склона зад къщата. С нея е мъжът със сребристия костюм и другите от почистващата група. Вървят към мен. Мей се усмихва. Надявам се, че ми носи добра новина.

Точно сега имам нужда от ободряване.

В първия имейл на Джулия пише: „Нямаме какво да губим“. Но накрая изгубиха всичко — компанията и живота си, всичко. И по ирония на съдбата замисълът им успя. Роякът реши проблема, който му бяха поставили.

Само че продължи да изпълнява програмата, да еволюира.

И те му позволиха.

„Те не съзнаваха какво вършат.“

Боя се, че така ще пише на надгробния камък на човешката раса.

Надявам се да греша.

Може да извадим късмет.

КРАЙ