Майкъл Крайтън
Жертвата (9)

Шести ден, 08:12

Влязохме в голяма зала с надпис „СЕРВИЗНО ОТДЕЛЕНИЕ“. Стените и таванът бяха облицовани с познатия гладък пластмасов ламинат. На пода бяха натрупани обемисти ламинирани контейнери. Вдясно видях редица вградени в пода стоманени котли, заобиколени с тръби и клапи. Приличаше на малка пивоварна и тъкмо се канех да попитам за това Рики, когато той възкликна:

— А, ето къде сте били!

Пред един монитор работеха трима души от стария ми отдел. Когато се появихме, на лицата им се изписа малко гузно изражение, като на деца, сварени с ръце в кутията с бисквити. Естествено, ръководеше ги Боби Лембек. Трийсет и пет годишният Боби вече повече контролираше, отколкото пишеше кодове, но когато искаше, все още можеше да програмира. Както винаги, носеше избелели дънки и тениска. На колана му висеше вездесъщият му уокман.

След това беше Мей Чан, красива и изящна, пълна противоположност на Роузи Кастро. Преди да се насочи към програмирането на около двайсет и пет годишна възраст, като полеви биолог в Сечуан, Мей бе изучавала златистата тъпоноса маймуна. Работата на терена, както и вродената й склонност, бяха причина за мълчаливостта й. Тя почти не говореше, движеше се безшумно и никога не повишаваше глас — ала и никога не губеше споровете. Подобно на мнозина полеви биолози, Мей беше придобила странната способност да се слива със средата, да става незабележима, почти да изчезва.

И накрая Чарли Дейвънпорт, кисел, чорлав и вече дебел на трийсет години. Бавен и тромав, той сякаш спеше с дрехите си и между другото често го правеше след някое маратонско програмиране. Чарли бе работил при Джон Холанд в Чикаго и Дойн Фармър в Лос Аламос. Беше специалист по генетични алгоритми, ония програми, които имитират естествения подбор. Но бе досадна личност — тананикаше, сумтеше, приказваше си под нос и шумно пърдеше. Екипът го търпеше само заради изключителния му талант.

— Наистина ли се налага цели трима души да работят върху този проблем? — попита Рики, след като се ръкувах с всички.

— Да — отвърна Боби, — наистина се налага, защото е сложно.

— Защо?

— Ами, след сутрешната случка започнах да проверявам сензорите и ми се стори, че не са калибрирани правилно. Обаче тъй като никой не излиза навън, въпросът е дали ние разбираме данните им грешно, или самите сензори са повредени. Или пък просто не са настроени към тукашната техника. Мей познава тия сензори, работила е с такива в Китай. В момента коригирам кода. А Чарли е тук, защото не иска да си отиде и да ни остави на мира.

— Глупости, имам си и по-приятна работа — възрази Чарли. — Обаче аз съм написал алгоритъма, който контролира сензорите, и след като те свършат, трябва да го оптимизираме. Просто чакам да престанат да се мотаят, за да мога да го оптимизирам. — Той изгледа Боби многозначително. — Тия двамата не могат да оптимизират и най-простия код.

— Боби може — отвърна Мей.

— Да, ако му дадеш половин година.

— Деца, деца — намеси се Рики. — Хайде да не правим сцени пред нашия гостенин.

Учтиво се усмихнах. Всъщност не слушах какво говорят. Просто ги наблюдавах. Това бяха трима от най-добрите ми програмисти — и когато работеха при мен, бяха самоуверени до арогантност. Ала сега останах поразен от нервността им. Като се замислех, Роузи и Дейвид също бяха нервни.

Чарли затананика, както обикновено.

— Уф! — изпъшка Боби Лембек. — Би ли му казал да млъкне?

— Чарли, знаеш, че сме разговаряли за тананикането — предупреди го Рики.

Чарли продължаваше.

— Чарли.

Той театрално въздъхна и престана да си тананика.

— Благодаря — натърти Боби.

Чарли пак въздъхна и вдигна очи към тавана.

— Добре — каза Рики. — Бързо довършете и се връщайте по местата си.

— Ясно.

— Искам всички да са по местата си колкото се може по-скоро.

— Добре — отвърна Боби.

— Говоря сериозно. По местата си.

— За Бога, Рики, добре, добре. Стига си приказвал. Остави ни да работим.

Оставихме тримата програмисти и Рики ме заведе в някакво малко помещение.

— Когато работеха при мен, тия хлапета не бяха такива — отбелязах аз.

— Знам. В момента всички сме малко нервни.

— И защо?

— Заради това, което става тук.

— И какво става тук?

Той спря пред една кабинка в дъното на стаята.

— Джулия не ти е казала, защото е секретно. — Рики пъхна електронна карта в слота до вратата.

— Секретно ли? Как може медицинските видеосистеми да са секретни?

Вратата се отвори и влязохме. Тя се затвори след нас. Видях маса, два стола, компютърен монитор и клавиатура. Рики седна и незабавно започна да пише.

— Проектът за разработване на медицинска видеосистема беше само следствие — каза той. — Дребно търговско приложение на технологията, която проектирахме.

— Аха. И тя е?

— Военна.

— Значи „Займос“ работи за Пентагона, така ли?

— Да. По договор. — Той замълча за миг. — Преди две години военните разбрали от опита си в Босна, че ще имат огромна полза от летящи роботи, които да излъчват на живо картина от бойното поле. Тези летящи камери щели да намерят различно приложение в бъдещите войни. Можели да се използват за разкриване на местонахождението на вражеските войски дори когато те се крият в джунглата или в сгради, за контролиране на самонасочващи се ракети и така нататък. Командирите на земята можели да получат каквито образи искат, в какъвто искат спектър — видим, инфрачервен, ултравиолетов. Излъчването на живо щяло да е изключително важно средство в бъдещите войни.

— Ясно.

— Но тези автоматични камери очевидно са уязвими — продължи Рики. — Можеш да ги сваляш като гълъби. Военните искаха камера, която да не може да бъде улучена. Представяха си нещо съвсем малко, може би колкото водно конче. Само че имаше проблеми с електрозахранването, с малките контролни повърхности и с контраста при тези миниатюрни обективи. Трябваше им по-голям обектив.

Кимнах.

— И вие сте се сетили за рояк от нанокомпоненти.

— Точно така. — Рики посочи екрана, на който се виждаше рояк черни точки, носещи се във въздуха като птици. — Облак от компоненти, който да позволява да създадеш камера с колкото голям обектив искаш. И не може да бъде свалена, защото куршумът просто преминава през облака. Нещо повече, можеш да разпръснеш облака, както се пръска ято птици при изстрел. Така камерата ще стане невидима, докато не се образува отново. Това решение изглеждаше идеално. Управлението за научноизследователски проекти към министерството на отбраната ни отпусна тригодишно финансиране.

— И?

— Заехме се да създадем камерата. Разбира се, веднага стана ясно, че имаме проблем с разпределения интелект.

Бях запознат с този проблем. Наночастиците в облака трябваше да имат рудиментарен интелект, за да могат да си взаимодействат и да образуват ято, което да лети във въздуха. Такава координирана дейност може да изглежда много интелигентна, но се наблюдава дори когато образуващите ятото индивиди са изключително глупави. В края на краищата могат да го правят птиците и рибите, а те не са най-умните същества на планетата.

Повечето хора, които наблюдават ято птици или риби, предполагат, че животните са ръководени от водач. Причина за това е фактът, че подобно на повечето стадни бозайници, хората имат групови водачи.

Но птиците и рибите нямат водачи. Техните групи не са организирани така. Задълбоченото проучване на поведението на ятото — видеоанализ кадър по кадър — показва, че няма водач. Птиците и рибите реагират на няколко прости стимула, резултат от които е координираното поведение. Ала никой не го контролира. Никой не ги води. Никой не ги насочва.

А и отделните птици не са генетично програмирани за образуване на ята. Нищо в мозъка на птицата не казва „когато се случи еди какво си, започни да образуваш ято“. Напротив, образуването на ятото се явява в групата в резултат на много по-прости елементарни правила. Правила като „стой близо до съседните птици, но не се блъскай в тях“. С помощта на тези правила се постига строгата координация на цялата група.

Тъй като се основава на елементарни правила, образуването на ято се нарича „спонтанно поведение“. По дефиниция спонтанното поведение се наблюдава в групи, но не е заложено в отделните им представители. То се среща във всякакви популации, включително компютърни. Или популации от роботи. Или нанорояци.

— Проблемът ви е било спонтанното поведение на рояка, така ли? — попитах Рики.

— Точно така.

— Било е непредсказуемо, нали?

— Меко казано.

През последните десетилетия тази представа за спонтанното групово поведение беше предизвикала малка революция в компютърните науки. За програмистите тя означаваше, че можеш да заложиш правила за поведение на отделните агенти, но не и когато действат заедно.

Отделните агенти — независимо дали се отнася за програмни модули, процесори или в случая, микророботи — могат да се програмират така, че да си сътрудничат при едни условия и да си съперничат при други. Могат да им се поставят цели. Могат да се инструктират да преследват целите си с неотклонна решителност или да се отклоняват, за да помагат на други агенти. Но резултатът от тези взаимодействия не може да се програмира. Той просто се оформя, често с изненадващи последици.

В известен смисъл това бе вълнуващо. За пръв път програмите даваха резултати, които програмистът изобщо не можеше да предвиди. Тези програми се държаха повече като живи организми, отколкото като изкуствени създания. Това вълнуваше програмистите — ала и ги дразнеше.

Защото спонтанното поведение на програмите е променливо. Понякога съперничещите си агенти стигат до задънена улица и програмата не успява да постигне нищо. Друг път агентите толкова силно си влияят, че изгубват пътя към целта и извършват нещо друго. В този смисъл програмата прилича на дете — непредсказуема и разсеяна. Както се е изразил един програмист, „да програмираш разпределен интелект е все едно да казваш на петгодишно дете да иде в стаята си и да се преоблече. Детето може да го направи, но е също толкова вероятно да направи нещо друго и изобщо да не се върне“.

Тъй като тези програми се държаха като живи, програмистите започнаха да използват аналогии с поведението на живите организми в реалния свят. Всъщност те започнаха да имитират поведението на истински организми, за да постигнат известен контрол над резултатите от програмата.

Програмистите изучаваха роенето на мравките, строежа на термитници или танците на пчелите, за да пишат програми, контролиращи разписания за кацане на самолети, пакетни маршрутизации или езикови преводи. Тези програми често работеха чудесно, ала все пак можеха да се отклоняват, особено при резки промени в обстановката. Тогава изгубваха пътя към целта си.

Затова преди пет години бях започнал да имитирам взаимоотношенията хищник-жертва. Защото гладните хищници не се разсейват. Обстоятелствата ги принуждават да импровизират методите си и те правят множество опити преди да успеят — но не губят пътя към целта си.

Така че станах специалист по взаимоотношенията между хищника и жертвата. Знаех за глутниците хиени, африканските кучета, дебнещите лъвици и атакуващите колони хищни мравки. Хората ми се бяха запознали с трудове на полеви биолози и бяхме обобщили откритията им в програмен модул, наречен ХИЩНИК/ЖЕРТВА, който можеше да се използва за контролиране на всяка агентна система и правеше поведението й целенасочено. Просто караше програмата да търси целта си.

Координираните точки на екрана плавно се движеха във въздуха.

— Използвали сте ХИЩНИК/ЖЕРТВА, за да програмирате отделните агенти, така ли? — попитах аз.

— Да.

— Е, поведението им ми се струва съвсем нормално — вперил поглед в екрана, отбелязах аз. — Откъде идва проблемът?

— Не сме сигурни.

— Какво означава това?

— Знаем, че има проблем, обаче не сме сигурни каква е причината. Дали проблемът е в програмирането… или в нещо друго.

— В нещо друго ли? Какво например? — Свъсих вежди. — Не разбирам, Рики. Това е просто ято микророботи. Можеш да го накараш да направи каквото поискаш. Ако има проблем в програмирането, отстранете го. Какво не ми е ясно?

Рики неловко ме погледна, отмести стола си от масата и се изправи.

— Първо ще ти покажа как произвеждаме тия агенти. Така ще получиш по-добра представа за положението.

След диска с демонстрацията на Джулия бях страшно любопитен да разгледам фабриката. Защото много уважавани от мен хора смятаха молекулярното производство за невъзможно. Едно от основните теоретични възражения бе времето, необходимо за създаване на работеща молекула. За да функционира изобщо, наномонтажната линия трябваше да е много по-ефикасна от всичко в досегашната промишленост. Като цяло, всички монтажни линии работеха с приблизително еднаква скорост: една част в секунда. Автомобилът например има няколко хиляди части. Сглобяването на една кола отнема часове. Пътническият самолет има шест милиона части и построяването му продължава няколко месеца.

Ала типичната произведена молекула се състоеше от 10^25 части. Което означава 10000000000000000000000000 части. Това число е невъобразимо голямо. Човешкият мозък не може да го проумее. Но изчисленията показваха, че даже да си в състояние да сглобяваш със скорост един милион части в секунда, времето за сглобяване на една молекула пак ще е три хиляди трилиона години — повече от известната възраст на Вселената. И това беше проблем. Така нареченият „проблем с производственото време“.

— Щом сте стигнали до индустриално производство… — казах аз.

— Стигнали сме.

— Тогава трябва да сте решили проблема с производственото време.

— Решихме го.

— Как?

— Ще видиш.

Повечето учени смятаха, че този проблем ще се реши със сглобяване на по-големи единици, молекулни фрагменти, състоящи се от милиони атоми. Това щеше да съкрати производственото време до две години. После с частично самосглобяване времето можеше да се сведе до няколко часа, навярно дори до един час. Ала производството на промишлени количества от съответния продукт пак си оставаше теоретично предизвикателство. Защото целта не беше да се произвежда една молекула на час. Целта бе да се произвеждат няколко килограма молекули на час.

Досега никой не беше измислил как да го постигне.

Минахме през няколко лаборатории, една от които приличаше на обикновена лаборатория по микробиология или генетика. Там видях Мей — очевидно се мотаеше без работа. Понечих да попитам Рики защо им е микробиология, обаче той махна с ръка и не ме остави да довърша въпроса си. Беше нетърпелив, бързаше. Забелязах, че си поглежда часовника. Стигнахме до последната стъклена херметична камера. На стъклената врата пишеше: „МИКРОПРОИЗВОДСТВО“. Рики ми даде знак да вляза.

— Един по един — каза той. — Системата не позволява по повече.

Влязох. Вратата със съскане се затвори зад мен. Струя въздух отдолу, отстрани, отгоре. Вече започвах да свиквам. Втората врата се отвори и аз се озовах в къс коридор, водещ към голяма зала. Видях ярка бяла светлина — толкова ярка, че ме заболяха очите.

Рики ме настигна, като говореше в движение, но не помня какво ми каза. Не можех да се съсредоточа върху думите му. Просто зяпах. Защото се намирах в главната сграда на фабриката — огромно помещение без прозорци, нещо като исполински хангар, висок три етажа. И в този хангар се издигаше невероятно сложна структура, която сякаш висеше във въздуха и сияеше като диамант.