Майкъл Крайтън
Жертвата (30)

Седми ден, 08:12

Всички се бяха струпали в отсрещния край на помещението — Джулия, Рики, а сега и Боби. И Винс беше там, но понякога виждах през него — роякът слабо прозираше. Чудех се кой от другите вече е само рояк. Не бях сигурен. А и нямаше значение.

Стояха до компютърните монитори, които показваха всички параметри на производствения процес: температурни графики, полезна мощност, Бог знае още какво. Ала бяха с гръб към екраните. Наблюдаваха мен.

Спокойно и с отмерена крачка се приближавах към тях. Не бързах. Нищо подобно. Прекосих залата за цели две минути. Те ме гледаха озадачено, после им стана смешно.

— Ей, Джак, как минава денят ти? — попита Джулия.

— Не е зле — отвърнах аз.

— Изглеждаш много самоуверен.

Свих рамене.

— Взел си всичко под контрол, а?

Отново свих рамене.

— Между другото, къде е Мей?

— Не знам. Защо?

— Боби я търсеше. Не я откри никъде.

— Нямам представа. Защо сте я търсили?

— Мислехме, че всички трябва да сме заедно, когато свършим работата си тук — каза Джулия.

— А, това ли било? Значи свършваме?

Тя бавно кимна.

— Да, Джак. Свършваме.

Не можех да рискувам да си погледна часовника. Предполагах, че са изтекли три-четири минути.

— Е, какво сте намислили? — попитах.

— Ти ме разочарова, Джак — каза Джулия. — Наистина. Знаеш, че много те обичам. Не искам да ти се случи нищо лошо. Но ти ни пречиш, Джак. И ще продължаваш да ни пречиш. Не можем да го допуснем.

— Разбирам.

— Просто не можем, Джак.

Бръкнах в джоба си и извадих пластмасова запалка.

— Поставяш ме в трудно положение, Джак — продължи Джулия.

— Защо?

— Ти присъства на раждането на нещо съвсем ново. Нещо ново и чудесно. Но си враждебно настроен към него.

— Така е.

— Раждането е мъчително.

— Смъртта също — отбелязах аз.

— Да, смъртта също. — Тя ме погледна намръщено.

— Какво има?

— Къде е Мей? — повторно попита Джулия.

— Не знам. Нямам представа.

Веждите й останаха свъсени.

— Трябва да я намерим, Джак.

— Убеден съм, че ще я намерите.

— Да, непременно.

— Значи аз не ви трябвам. Сами си я намерете. Искам да кажа, вие сте бъдещето, ако си спомням правилно. Висши и непобедими. Аз съм само обикновен човек.

Тя започна да обикаля около мен и да ме оглежда от всички страни. Виждах, че поведението ми я озадачава. Или ме оценяваше. Може да бях преиграл. Усещаше нещо. Подозираше ме. И това ме правеше страшно нервен.

Запрехвърлях запалката в ръце.

— Разочароваш ме, Джак.

— Вече го каза.

— Да. Но още не съм сигурна…

Сякаш по даден знак, всички мъже започнаха да обикалят в кръг около мен. Дали изпълняваха някаква анализираща процедура? Или това означаваше нещо друго?

Колко време беше минало? Може би пет минути.

— Хайде, Джак. Искам да те разгледам по-внимателно.

Тя постави ръка на рамото ми и ме поведе към едно от големите пипала на октопода. Диаметърът му бе не по-малко от метър и осемдесет и имаше огледална повърхност. Виждах застаналата до мен Джулия. С ръка на рамото ми.

— Не сме ли красива двойка? Жалко. Можехме да имаме страхотно бъдеще.

— Да, наистина…

В този момент от Джулия потече река от бледи частици, която описа дъга във въздуха, обля ме като душ и почна да влиза в устата ми. Стиснах устни, но това не помогна, защото на огледалото тялото ми като че ли се разтвори и на негово място се появи Джулия. Сякаш кожата й се бе изхлузила и ме беше обгърнала. Сега една до друга стояха две Джулии.

— Престани — казах аз.

Тя се засмя.

— Защо? Според мен е забавно.

— Стига. — Гласът бе моят, въпреки че приличах на нея.

— Не ти ли харесва? Смешно е. За известно време ще се превърнеш в мен.

— Казах да престанеш.

— Вече не си забавен, Джак.

Опипах образа на Джулия върху лицето си и се опитах да го смъкна като маска. Но пръстите ми докосваха само собствената ми кожа. Когато одрасках бузата си, на отражението на Джулия се появи драскотина. Докоснах косата си. В паниката си изпуснах запалката и тя изтрака на бетонния под.

— Махни се от мен — казах аз. — Махни се.

Чух свистене в ушите си и кожата на Джулия се вдигна във въздуха, после се спусна върху нея. Само че сега тя приличаше на мен. На огледалото до мен се появи мой близнак.

— Така по-добре ли е? — попита тя.

— Не знам какво се мъчиш да докажеш. — Дълбоко си поех дъх.

Наведох се и вдигнах запалката.

— Нищо не се мъча да докажа. Просто те изпитвам, Джак. И знаеш ли какво установих? Че имаш тайна. И си мислиш, че няма да разбера.

— Нима?

— Аз обаче разбрах.

Не знаех как да приема думите й. Вече не бях сигурен къде е истинският Джак и промените във външния вид толкова много ме бяха обезкуражили, че бях изгубил представа за времето.

— Безпокоиш се за времето, нали, Джак? — каза Джулия. — Излишно е. Имаме предостатъчно време. Всичко тук е под контрол. Ще ни разкриеш ли тайната си? Или трябва да те принудим?

Зад нея виждах екраните на мониторите. В горния край на ъгловите проблясваше някакъв надпис, който не можех да прочета. Линиите на някои графики рязко се издигаха и от сини ставаха жълти и червени.

Не отговорих.

Тя се обърна към мъжете.

— Добре, накарайте го да ни каже.

Тримата се приближиха към мен. Беше време да им дам да разберат. Беше време да захлопна капана си.

— Няма проблем. — Вдигнах запалката, щракнах я и я поднесох към най-близката противопожарна пръскачка.

Те се заковаха на място. Пръскачката почерня от дима. И не се случи нищо.

Пламъкът топеше мекото метално ухо под пръскачката. По пода в краката ми капеха сребърни капки. И въпреки това не ставаше нищо. Противопожарната система не се включваше.

— По дяволите! — изпъшках аз.

Джулия ме наблюдаваше замислено.

— Добър опит. Много изобретателно, Джак. Обаче си забравил нещо.

— Какво?

— Че фабриката има система за сигурност. И когато видяхме, че отиваш при резервоарите, Рики изключи системата. — Тя сви рамене. — Просто нямаш късмет, Джак.

Угасих запалката. Нищо не можех да направя. Почувствах се глупаво. Стори ми се, че усещам слаба миризма. На нещо сладникаво, гадно. Но не бях сигурен.

— Все пак опитът си струваше — продължи Джулия. — Обаче това вече е краят.

Тя се обърна към мъжете и кимна. Тримата се приближиха към мен.

— Стига, момчета — казах аз. Те не реагираха. Лицата им бяха безизразни. Сграбчиха ме и аз започнах да се съпротивлявам. — Стига де. — Отскубнах се от ръцете им. — Хей!

— Не ни затруднявай, Джак — каза Рики.

— Майната ти, Рики. — Изплюх се в лицето му и в следващия миг те ме хвърлиха на пода. Надявах се, че вирусът е попаднал в устата му. Надявах се да го забавя, да се борим. Само и само да ги забавя. Но те ме хвърлиха на пода, проснаха се отгоре ми и започнаха да ме душат. Усетих ръцете им на гърлото си. Боби затискаше устата и носа ми с длани. Опитах се да го ухапя. Той продължи да ме натиска, гледаше ме. Рики ми се усмихна. Като че ли не ме познаваше, като че ли не изпитваше нищо към мен. Заудрях ги с юмруци. Рики прикова с коляно едната ми ръка към пода, Боби ме хвана за другата. Вече не можех да помръдна. Опитах се да ритам, ала Джулия седеше върху краката ми. Помагаше им. Светът пред очите ми започна да се замъглява. Да се превръща в бледосива мъгла.

После се разнесе тихо пукане, почти като пуканки или като изпращяване на стъкло.

— Какво е това? — извика Джулия.

Тримата мъже ме пуснаха и се изправиха. Лежах на земята и кашлях. Изобщо не се опитах да се надигна.

— Какво е това? — отново извика Джулия.

Едно от по-високите пипала на октопода се пръсна и от него бликна кафява течност. Пръсна се втора тръба, после трета. Съскането на течността изпълни залата. Въздухът покафеня.

— Какво е това! — изкрещя Джулия.

— Монтажната линия — отвърна Рики. — Прегряла е. И се пръска.

— Как? Как се е случило?

Като продължавах да кашлям, с мъка се изправих.

— Системата за сигурност не действа, забрави ли? — казах аз. — Вие я изключихте. И сега вирусът се разпространява из цялата фабрика.

— Не за дълго — заяви Джулия. — За две секунди ще включим системата. — Рики вече стоеше на пулта за управление и бясно тракаше на клавиатурата.

— Браво, Джулия. — Щракнах запалката и я поднесох към пръскачката.

— Недей! — изпищя тя. — Рики, недей!

Рики спря.

— И в двата случая сте обречени — казах аз.

Джулия бясно се завъртя и изсъска:

— Мразя те!

Тялото й вече придобиваше сивкав оттенък и бързо избледняваше. Рики също губеше естествения си цвят. Вирусите във въздуха въздействаха на рояците.

От високите пипала на октопода се разнесе пращене на искри. Рики видя проблясъка и извика:

— Джулия! Ще рискуваме! — Натисна няколко клавиша и включи системата за сигурност. Прозвуча алармен сигнал. На екраните запроблясваха червени предупреждения за опасна концентрация на метан и други газове. На главния екран се изписа: „СИСТЕМАТА ЗА СИГУРНОСТ ВКЛЮЧЕНА“.

В този момент от пръскачките бликнаха кафяви конични струи.

Когато водата ги обля, те запищяха. Започнаха да се гърчат и смаляват пред очите ми. Лицето на Джулия се разкриви. Тя ме погледна с омраза. Ала вече започваше да се разпада. Свлече се на колене, после по гръб. Другите се затъркаляха по пода и закрещяха от болка.

— Хайде, Джак — дръпна ме за ръкава някой. Обърнах се и видях Мей. — Хайде. Тук е пълно с метан. Трябва да бягаме.

Поколебах се и погледнах Джулия. После двамата с Мей се обърнахме и побягнахме.