Майкъл Крайтън
Жертвата (6)

Пети ден, 07:10

Когато на сутринта се събудих, видях, че другата половина на леглото все още е оправена. Джулия изобщо не се беше прибирала. Проверих телефона за съобщения. Нямаше. Ерик влезе в спалнята и видя леглото.

— Къде е мама?

— Не знам, сине.

— Излязла ли е вече?

— Предполагам.

Той ме погледна, после премести очи към оправеното легло. И излезе от стаята. Нямаше да го приеме леко.

Но започвах да си мисля, че ще се наложи. Може би дори трябваше да се срещна с адвокат. Само че в адвокатите има нещо безвъзвратно. Ако проблемът бе чак толкова сериозен, сигурно щеше да е фатален. Не исках да повярвам, че с брака ми е свършено, затова отлагах срещата с адвоката.

И тогава реших да се обадя на сестра си в Сан Диего. Елън е клинична психоложка и работи в Ла Хола. Още бе рано и предполагах, че не е отишла в болницата. Беше си вкъщи. Обаждането ми я изненада. Обичам сестра си, но сме съвсем различни. Така или иначе, накратко й описах подозренията си за Джулия.

— Искаш да кажеш, че Джулия не се е прибрала вкъщи й не ти се е обадила, така ли?

— Да.

— Ти обади ли й се?

— Още не.

— Защо?

— Не знам.

— Може да е катастрофирала, може да е пострадала.

— Едва ли.

— Защо?

— Човек винаги научава, когато стават катастрофи. Не е това.

— Струваш ми се разстроен, Джак.

— Не знам. Възможно е.

Сестра ми помълча за миг. После каза:

— Имаш проблем, Джак. Защо не направиш нещо?

— Какво например?

— Иди при семеен консултант. Или при адвокат.

— Божичко!

— Не смяташ ли, че се налага?

— Не знам. Не. Още не.

— Джак. Тя снощи не се е прибрала и не си е направила труда да се обади. Намекът й е пределно ясен. Какво повече искаш?

— Не знам.

— Много често повтаряш „не знам“. Съзнаваш ли го?

— Да.

Пауза.

— Добре ли си, Джак?

— Не знам.

— Искаш ли да дойда за един-два дни? Мога, няма проблем. Трябваше да замина на почивка с гаджето си, обаче се отложи. Така че мога да дойда, ако искаш.

— Не. Всичко е наред.

— Сигурен ли си? Безпокоя се за теб.

— Не, не. Няма нужда да се безпокоиш.

— Депресиран ли си?

— Не. Защо?

— Добре ли спиш? Правиш ли упражнения?

— Сравнително. Обаче не правя много упражнения.

— Аха. Намери ли си работа?

— Не.

— Има ли перспектива?

— Всъщност не. Не.

— Трябва да отидеш при адвокат, Джак.

— Може би след известно време.

— Джак. Какво ти става? Чуй какво ми каза. Жена ти се отнася студено и гневно с теб. Лъже те. Държи се странно с децата. Семейството като че ли не я интересува. Често отсъства. Положението се влошава. Ти смяташ, че има връзка с друг мъж. Снощи изобщо не се е прибрала и не се е обадила. Нима ще оставиш нещата просто така, без да предприемеш нещо?

— Не знам какво да предприема.

— Казах ти. Иди при адвокат.

— Наистина ли смяташ, че трябва?

— Наистина, по дяволите.

— Не знам.

Елън ядосано въздъхна.

— Знам, че понякога си малко пасивен, Джак, но…

— Не съм пасивен — прекъснах я аз. И прибавих: — Не мога да понасям да ми правиш психооценки.

— Джулия ти изневерява, смяташ, че се готви да ти отнеме настойничеството на децата — и ще оставиш нещата просто така? Според мен това си е пасивност.

— А какво да направя?

— Казах ти. — Отново ядосана въздишка. — Добре. Ще си взема два дни отпуска и ще дойда.

— Елън…

— Не спори. Идвам. Можеш да кажеш на Джулия, че ще ти помагам с децата. Ще пристигна следобед.

— Но…

— Няма „но“. И затвори.

Не съм пасивен. Предпазлив съм. Елън е много енергична, характерът й е идеален за психоложка, защото обича да казва на хората какво да правят. Според мен тя е нахална. А според нея аз съм пасивен.

Такава е представата й за мен. Защото в края на 70-те години постъпих в Станфорд и записах популационна биология — чисто академична дисциплина, без практическо приложение, без перспектива за работа, освен в университетите. По онова време в популационната биология настъпваха революционни промени в резултат на полевите проучвания на животни и успехите на генетичната селекция. И двете области изискваха компютърни анализи и прилагаха сложни математически алгоритми. Не успях да открия програмите, които ми трябваха за проучванията ми, затова започнах да ги пиша сам. И се отклоних към компютърните науки — друга странна, чисто академична област.

Дипломирането ми обаче случайно съвпадна с възхода на Силициевата долина и бума на персоналните компютри. През 80-те години малобройните служители в новосъздадените компании правеха цели състояния и аз печелех доста добре в първата фирма, в която постъпих. Запознах се с Джулия, оженихме се, родихме деца. Всичко вървеше гладко. И двамата се справяхме чудесно. Преместих се в друга компания, в която ми се откриваха повече възможности. Просто яхнах вълната, която се носеше към 90-те. Вече не програмирах, защото бях шеф на софтуерния отдел. И всичко си дойде на място, без сериозни усилия от моя страна. Просто навлязох в живота си. Не ми се е налагало да се доказвам.

Такава е представата на Елън за мен. Моята представа е друга. В Силициевата долина съществува най-голямата конкуренция в историята на планетата. Всички работят по сто часа седмично. Всички препускат по трасето. Всички съкращават сроковете за разработване на програмите. Отначало за създаването на нов продукт бяха необходими три години. После две. След това година и половина. Сега всяка година излизаше нова версия. Ако приемем, че отстраняването на бъговете от бета-версията отнема четири месеца, остават само осем месеца истинска работа. Осем месеца, за да преработиш десет милиона реда код и да се увериш, че всичко функционира нормално.

Накратко, Силициевата долина не е място за пасивни личности и аз не съм такъв. Скъсвах се от бачкане. Трябваше ежедневно да се доказвам — иначе с мен щеше да е свършено.

Такава бе представата ми за мен. Бях убеден, че съм прав, Елън обаче имаше право за едно. В кариерата си бях имал късмет. Когато компютърните програми започнаха да имитират биологични системи, аз имах преимуществото, че съм завършил биология. Всъщност някои програмисти трябваше да поделят времето си между компютърната симулация и полевите проучвания на животински групи, за да прилагат уроците на едната област в другата.

Нещо повече, аз бях специализирал популационна биология — науката за групите живи организми. А компютърната наука се развиваше в посока на паралелните мрежови структури — програмирането на популации интелигентни агенти. За тази цел се изискваше специален начин на мислене и аз притежавах точно тази квалификация.

Затова бях много подходящ за тенденциите на развитие в моята област и с нейното развитие постигнах забележителен напредък. Бях на подходящото място в подходящото време.

Поне това беше вярно.

Мултиагентните системи, които бяха създадени по модела на биологични популации, ставаха все по-важни в реалния свят. Като моите програми, които имитираха поведението на мравките, за да управляват големи комуникационни мрежи. Или като програмите, имитиращи разделението на труда в термитните колонии, за да контролират термостатите в небостъргач. Тясно свързани с тях бяха програмите, които имитираха генетична селекция и имаха широк кръг от приложения. Една такава програма показваше на свидетели на престъпление девет лица и им предлагаше да изберат онова, което най-много прилича на престъпника, макар нито едно от тях да не му принадлежеше. След това им показваше още девет лица и така нататък. По този начин програмата постепенно изграждаше изключително точен съставен образ на лицето, много по-прецизен от портретите на полицейските художници. Не се налагаше свидетелите да посочват коя черта избират във всяко лице. Те просто избираха и програмата еволюираше.

След това идваха биотехнологичните компании, които бяха установили, че не са в състояние успешно да създават нови протеини, защото те се нагъваха по необясними начини. Затова сега компаниите използваха генетична селекция, с помощта на която новите протеини сами „еволюираха“. Всички тези процедури за броени години се бяха превърнали в обичайна практика. И възможностите им се разширяваха, ставаха все по-важни.

Да, наистина бях на подходящото място в подходящия момент. Но не бях пасивен, просто имах късмет.

Още не бях взел душ и не се бях избръснал. Отидох в банята, съблякох си тениската и се погледнах в огледалото. Смаяно видях, че коремът ми направо е увиснал. Досега не го бях забелязвал. Естествено, бях на четирийсет и истината бе, че напоследък не се упражнявах много. Не защото бях в депресия. Бях зает с децата и се уморявах. Просто не ми се правеха упражнения.

Втренчих се в отражението си и се зачудих дали Елън не е права.

Основният проблем на психологията е, че човек не може да я прилага към себе си. Може да е невероятно проницателен по отношение на недостатъците на приятелите, съпругата или децата си. Но не и на собствените си недостатъци.

Психологията не действа, ако стоиш пред огледало. Доколкото зная, досега никой не е обяснил този странен факт. Аз лично винаги съм смятал, че в това отношение е много показателна една процедура в компютърното програмиране, наречена „рекурсия“. Рекурсия означава да направиш програмата така, че да има връзка със себе си, да използва собствената си информация, за да повтаря операциите, докато постигне резултат. Рекурсия се прилага при някои алгоритми за подреждане на данни и други подобни неща. Само че трябва да се направи внимателно, защото има опасност машината да изпадне в така наречения „безкраен регрес“. Това е програмният еквивалент на ония смешни огледала, които отразяват все по-малки огледала и така до безкрай. Програмата продължава да повтаря ли повтаря, но нищо не се случва. Машината увисва.

Винаги съм си мислил, че се наблюдава подобно явление, когато човек насочи психологическия си анализ към себе си. Мозъкът увисва. Мисловният процес тече ли тече, ала не води доникъде. Трябва да е нещо такова, защото е известно, че човек може безкрайно да мисли за себе си. Някои хора не мислят за нищо друго. И все пак интензивната интроспекция като че ли никога не води до промяна. Истинското самопознание се среща изключително рядко.

Може да се каже, че човек има нужда някой друг да му каже какъв е или да му подържи огледалото. Което е адски странно.

А може и да не е.

В областта на изкуствения интелект отдавна стои въпросът дали една програма може да има самосъзнание. Повечето програмисти твърдят, че не е възможно. Човек се е опитал да го постигне и се е провалил.

Съществува обаче една по-фундаментална версия на въпроса, философският проблем дали машината е в състояние да разбира собственото си функциониране. Някои смятат, че и това е невъзможно. Машината не може да се самопознава поради същата причина, поради която човек не може да си ухапе зъбите. И наистина изглежда невъзможно: човешкият мозък е най-сложната структура в познатата вселена и въпреки това все още не знае почти нищо за себе си.

През последните трийсет години специалистите се забавляват с такива въпроси в петък след работа на по чаша бира. Никой не ги взимаше на сериозно. Само че напоследък тези философски проблеми придобиха ново значение поради бързия напредък във възпроизвеждането на някои мозъчни функции. Не на целия мозък, само на отделни функции. Например, преди да ме уволнят, моят отдел прилагаше мултиагентна разпределена обработка, за да даде възможност на компютрите да се учат, да откриват система в данните, да разбират естествени езици, да определят приоритетите и да променят задачите си. Най-важното в тези програми бе фактът, че машините буквално се учеха. С натрупването на опит изпълняваха функциите си все по-добре. За разлика от някои хора.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Елън.

— Свърза ли се с адвоката си?

— Още не.

— Ще взема самолета в два и десет за Сан Хосе. Към пет ще съм у вас.

— Виж, Елън, наистина не се налага…

— Знам. Просто излизам в отпуска. Имам нужда от почивка. — И затвори. Вече се беше заела с мен.

Във всеки случай днес нямаше смисъл да се обаждам на адвокат. Имах прекалено много работа. Трябваше да взема дрехите от химическо чистене. На връщане се отбих в кафенето оттатък улицата да си взема едно капучино. И там видях Гари Мардър, моя адвокат, с една съвсем млада блондинка с дънки с ниска талия и потник, който оставяше корема й гол. Двамата се натискаха на опашката пред касата. Момичето приличаше на студентка. Засрамих се и тъкмо когато се канех да се обърна и да си тръгна, Гари ме забеляза и ми махна.

— Здрасти, Джак.

— Здрасти, Гари.

Той протегна ръка и аз я стиснах.

— Запознай се с Мелиса.

— Здрасти, Мелиса.

— А, здрасти. — Стори ми се малко раздразнена от прекъсването, макар че не бях сигурен. На лицето й бе изписано онова празно изражение, което някои момичета придобиват в близост до мъже. Хрумна ми, че не може да е повече от шест години по-голяма от Никол. Какво правеше с мъж като Гари?

— Е, как я караш, Джак? — попита Гари, като прегърна Мелиса през голия кръст.

— Добре — отвърнах аз. — Много добре.

— Чудесно. — Но се мръщеше.

— Ами, хм, да. — Чувствах се глупаво пред момичето. То очевидно искаше да си тръгна. Но аз си мислех за реакцията на Елън: „Срещнал си адвоката си и изобщо не си го попитал, така ли?“

Затова казах:

— Може ли да поговорим за минутка, Гари?

— Разбира се. — Той даде на Мелиса пари да плати за кафето и двамата се отдръпнахме в ъгъла на помещението.

Сниших глас.

— Виж, Гари, мисля, че ще имам нужда от бракоразводен адвокат.

— Защо?

— Защото ми се струва, че Джулия си има любовник.

— Само така ти се струва или си сигурен?

— Не съм сигурен.

— Значи само подозираш, така ли?

— Да.

Гари въздъхна и ме изгледа.

— Не е само това — прибавих аз. — Тя говори, че съм настройвал децата срещу нея.

— Подмяна на чувствата — кимна той. — Най-популярният юридически аргумент. Кога говори такива неща?

— Когато се караме.

Нова въздишка.

— Джак, когато се карат, съпрузите си наговорват какво ли не. Това не означава нищо.

— Според мен означава. Боя се, че означава.

— И това те разстройва, така ли?

— Да.

— Ходи ли при семеен консултант?

— Не.

— Отиди.

— Защо?

— По две причини. Първо, защото трябва. С Джулия сте женени отдавна и доколкото ми е известно, досега живеехте добре. И второ, защото така ще можеш да докажеш, че си се опитал да спасиш брака си, което противоречи на аргумента за подмяна на чувствата.

— Да, но…

— Ако си прав, че тя започва да подготвя почвата за съда, трябва много да внимаваш, приятелю. Подмяната на чувствата трудно се оборва. Децата се сърдят на мама и тя твърди, че вината е твоя. Как ще докажеш, че не е вярно? Не можеш. Освен това ти през повечето време си си вкъщи и спокойно може да е вярно. Съдът ще реши, че си разочарован и че сигурно завиждаш на работещата си съпруга. — Той вдигна ръка. — Знам, знам, че не е вярно, Джак, но този аргумент лесно минава пред съдиите, това искам да кажа. И нейният адвокат непременно ще го използва. Тъй като й завиждаш, настройваш децата срещу нея.

— Това са глупости.

— Разбира се. Знам. — Гари ме потупа по рамото. — Затова иди при опитен консултант. Ако ти трябват имена, обади се в кабинета ми и Барбара ще ти даде няколко адреса.

Обадих се на Джулия да й кажа, че Елън пристига за няколко дни. Естествено не успях да се свържа с нея, само с гласовата й поща. Оставих въздълго съобщение, за да й обясня какво става. После отидох на пазар, защото поради гостуването на сестра ми щяха да ни трябват още продукти.

Бутах количката по пътеката в супермаркета, когато ми се обади голобрадият стажант от болницата. Попита за Аманда и аз отговорих, че синината почти е изчезнала.

— Чудесно — каза той. — Радвам се да го чуя.

— Какво става с резултатите от магнитния резонанс?

Лекарят отвърна, че тези изследвания не били важни, защото апаратът се повредил и така и не довършил сканирането.

— Всъщност се безпокоим за всички данни от последните няколко седмици — рече той. — Защото явно машината бавно се е повреждала.

— Какво искате да кажете?

— Беше корозирала или нещо такова. Всички чипове на паметта се бяха разпаднали на прах.

Спомних си плейъра на Ерик и потръпнах.

— Техниците предполагат, че причината е някакъв газ, проникнал от тръбите в стената, навярно през нощта. Например хлор. Проблемът е, че са пострадали само чиповете на паметта. На другите им нямаше нищо.

Започваше да става все по-странно. След няколко минути се обади Джулия и бодро и весело ми съобщи, че ще се прибере вкъщи следобед.

— Много се радвам, че ще се видим с Елън — каза тя. — Защо идва?

— Мисля, че просто иска да си почине.

— Е, сигурно ще ти е приятно да ти погостува няколко дни. Да си в компанията на голям човек.

— Абсолютно — отвърнах аз.

Очаквах да обясни защо не се е прибрала предишната вечер. Ала тя само каза:

— Имам работа, Джак. По-късно ще поговорим…

— Чакай малко, Джулия — спрях я аз.

— Какво има?

Поколебах се. Чудех се как да се изразя.

— Снощи се безпокоях за теб.

— Така ли? Защо?

— Защото не се прибра.

— Нали ти се обадих, скъпи? Наложи се да остана във фабриката. Не провери ли телефонния секретар?

— Проверих го.

— И не си получил съобщение от мен, така ли?

— Не.

— Ами, не знам какво е станало. Оставих ти съобщение, Джак. Първо се обадих вкъщи и ми отговори Мария, обаче тя не можеше да ти го предаде, нали разбираш, беше прекалено сложно за нея. Затова после позвъних на мобифона ти и ти оставих съобщение, че се налага да остана във фабриката до днес.

— Не съм го получил. — Опитах се гласът ми да не прозвучи така, като че ли се цупя.

— Съжалявам, скъпи, но си провери мобифона. Както и да е. Виж, наистина трябва да свършваме. Ще се видим довечера, нали? Целувам те.

И затвори.

Извадих мобифона от джоба си и го проверих. Нямаше съобщения. Отворих списъка на обажданията. Снощи не ме бе търсил никой.

Отново започвах да изпитвам предишното униние. Чувствах се уморен, не можех да помръдна. Погледът ми блуждаеше по лавиците. Не си спомнях защо съм тук.

Тъкмо бях решил да си тръгна, когато мобифонът в ръката ми иззвъня. Отворих го. Обаждаше се Тим Бъргман, човекът, който беше заел моето място в „МедияТроникс“.

— Седнал ли си? — попита той.

— Не. Защо?

— Имам адски странна новина. Приготви се.

— Добре.

— Той иска да ти се обади.

Дон Грос бе шефът на компанията, същият, който ме уволни.

— За какво?

— Иска да се върнеш на работа.

— Какво!

— Да. Знам. Шантаво е. Да се върнеш на работа.

— Защо?

— Имаме проблеми с някои разпределени системи, които сме продали на клиенти.

— С кои?

— Ами, с ХИЩНИК/ЖЕРТВА.

— Тази беше от старите — отбелязах аз. — На кого сте я продали? — Бяхме разработили тази система преди повече от година. Подобно на повечето ни програми, в основата й лежаха биологични модели, в случая отношенията между хищника и жертвата. Но имаше изключително проста структура.

— На „Займос“. Искаха нещо съвсем просто — отвърна Тим.

— Продали сте ХИЩНИК/ЖЕРТВА на „Займос“, така ли?

— Да. Официално, естествено. Имаме договор. И това ни побърква.

— Защо?

— Явно не работи както трябва. Модулът за преследване на целта се е повредил. През повечето време програмата като че ли забравя целта си.

— Не се изненадвам, защото не сме въвели програмни тежести. — Това бяха кодове, които поддържаха целите. Свързаните в мрежа агенти можеха да се учат, което понякога ги караше да се отклоняват от целта. Първоначалната цел не биваше да се изгубва. Мултиагентните програми бяха като деца. Забравяха, губеха и изхвърляха най-различни неща. Поведението им не бе програмирано, а представляваше резултат от програмирането. И очевидно „Займос“ имаха точно такъв проблем.

— Дон смята, че тъй като ти си ръководил отдела по време на написване на програмата, ти си човекът, който може да я поправи — продължи Тим. — Освен това жена ти е в ръководството на „Займос“ и постъпването ти в екипа ще успокои шефовете на компанията.

Не бях сигурен в това, но не казах нищо.

— Така или иначе, описах ти положението — заключи Тим. — Обаждам се, за да те питам дали е необходимо Дон да разговаря с теб. Защото не иска да получи отказ.

Обзе ме гняв. „Не иска да получи отказ.“

— Не мога да се върна на работа там — заявих аз.

— А, няма да си тук. Ще си във фабриката на „Займос“.

— Нима? И как ще стане това?

— Дон ще те назначи като външен консултант. Нещо такова.

— Аха — колкото може по-неангажирано казах аз. Цялото това предложение ми се струваше абсурдно. Нямах абсолютно никакво желание да работя при онова копеле Дон. Освен това човек не бива да се връща в компания, от която е бил уволнен — независимо от причината и обстоятелствата. Всички го знаят.

Ала от друга страна, ако приемех да работя като консултант, щях да реша проблема със срока си на годност. И да се измъкна от вкъщи. Така щях да постигна много неща.

— Виж, Тим, нека си помисля — след кратко мълчание отвърнах аз.

— Да ти се обадя ли пак?

— Да, добре.

— Кога?

Ясно долових напрежението в гласа му.

— Май бързате.

— Да, така е. Както ти казах, тоя договор ни побърква. Петима програмисти от екипа, който е разработил програмата, направо се пренесоха във фабриката на „Займос“. И не стигат доникъде с този проблем. Така че, ако не ни помогнеш, спешно ще се наложи да търсим другаде.

— Добре, утре ще ти се обадя.

— Утре сутрин ли?

Схванах намека.

— Добре, утре сутрин.

Обаждането на Тим навярно трябваше да подобри настроението ми, но не се почувствах по-добре. Изведох бебето на разходка в парка и го полюлях на люлката. Аманда обичаше да я люлеят. Можеше да стои мирно двайсет-трийсет минути и винаги плачеше, когато си тръгвахме. После поседях на бетонния перваз на пясъчника, докато тя пълзеше край мен и се изправяше, като се държеше за бетонните костенурки и други фигури. Едно от по-големите деца я събори, но Аманда не се разплака — просто пак се изправи. Явно обичаше да е край по-големи от нея.

Гледах я и мислех за перспективата да се върна на работа.

 

 

— Естествено, че си приел — каза Елън.

Бяхме в кухнята. Тя току-що бе пристигнала и черният й куфар още беше в ъгъла. Изглеждаше абсолютно същата, слаба като клечка, енергична, руса, жизнерадостна. Сестра ми като че ли не остаряваше. Пиеше чай от пакетчетата, които носеше със себе си. Специален черен китайски чай от специален магазин в Сан Франциско. И това не се бе променило — Елън винаги се беше грижила за храненето си, още от малка. И сега пътуваше с чаевете си, със салатните си сосове, с педантично подредените си шишенца витамини.

— Не съм — отвърнах аз. — Не съм приел. Казах, че ще си помисля.

— Че ще си помислиш ли? Шегуваш ли се? Непременно трябва да се върнеш на работа, Джак. Знаеш, че трябва. — Тя ме погледна оценяващо. — Изпаднал си в депресия.

— Не съм.

— Трябва да пиеш такъв чай. Кафето е вредно за нервите ти.

— Чаят е по-силен от кафето.

— Непременно трябва да се върнеш на работа, Джак.

— Знам, Елън.

— И направо е идеално, че ще те назначат като консултант. Това ще реши всичките ти проблеми.

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам дали ми казват истината — отвърнах аз. — Дали „Займос“ наистина имат такъв проблем. Защо Джулия не ми е споменала нищо?

Елън поклати глава.

— Джулия май напоследък почти не приказва с теб. — Тя ме погледна. — И защо не се съгласи веднага?

— Първо трябва да проверя някои неща.

— Какво ще проверяваш, Джак? — смаяно попита Елън. Държеше се така, сякаш имам психологически проблем, който трябва да бъде решен. Започваше да ми лази по нервите, а бяхме прекарали заедно само няколко минути. Голямата ми сестра се отнасяше с мен като с дете. Изправих се.

— Виж, Елън, цял живот съм в тоя бизнес и знам как стават нещата. Има две възможни причини Дон да иска да се върна на работа. Първо, компанията да е в безизходица и да смятат, че аз мога да им помогна.

— Ами че нали са ти изтъкнали тъкмо тази причина.

— Да. Точно така. Само че другата възможност е тотално да са оплели конците и вече да не може да се направи нищо. И те да го знаят.

— И да имат нужда от изкупителна жертва, така ли?

— Да.

Тя се намръщи. Виждах, че се колебае.

— Наистина ли смяташ така?

— Не знам, точно това е въпросът. Но трябва да проверя.

— Как ще го направиш?

— Като се обадя тук-там. Утре може да отида на изненадващо посещение във фабриката.

— Добре. Струва ми се правилно.

— Радвам се, че получих одобрението ти. — Не успях да скрия раздразнението си.

— Джак — каза тя, стана и ме прегърна. — Просто се безпокоя за теб, това е.

— Разбирам. Обаче не ми помагаш.

— Кажи как да ти помогна.

— Гледай децата, докато се обадя на някои хора.

Реших първо да поговоря с Рики Морз, човека, когото бях срещнал в супермаркета да купува памперси. С него се познавахме отдавна — той работеше в „Займос“ и се отнасяше толкова небрежно към служебната информация, че можеше да ми каже какво всъщност става там. Единственият проблем бе, че офисът му се намираше в Долината и че той вече беше споменал, че цялото действие било във фабриката. Все пак разговорът с него щеше да постави някакво начало.

Позвъних в службата му, но телефонистката ми каза:

— Съжалявам, господин Морз не е в офиса.

— Кога ще се върне?

— Наистина не знам. Можете да му оставите съобщение на гласовата поща.

Оставих му. После набрах домашния му номер.

Отговори жена му. Мери пишеше докторат по френска история. Представях си как учи и люшка бебето с книга, разтворена в скута й.

— Здрасти, Мери.

— Здравей, Джак.

— Как е бебето? Рики ми каза, че не се било подсичало. Завиждам ви. — Опитах се да говоря нехайно.

Тя се засмя.

— Нямахме и колики, слава Богу.

— Всъщност търся Рики. Той там ли е?

— Не, Джак. Няма го вече цяла седмица. Във фабриката в Невада е.

— А, ясно. — Сега си спомних, че когато се бяхме срещнали в супермаркета, Рики ми го бе споменал.

— Ходил ли си там? — попита ме Мери. Стори ми се, че долових в гласа й неспокойни нотки.

— Не, но…

— Джулия прекарва там много време, нали? Какво казва? — Определено се тревожеше.

— Ами, почти нищо. Разбрах, че разработват нова технология, която била строго секретна. Защо?

Тя се поколеба.

— Може би просто си въобразявам.

— Какво има?

— Ами, понякога, когато се обажда, Рики говори някак странно.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурна съм, че е разсеян и работи усилено, но говори странни неща. Нелогични. И ми се струва уклончив. Все едно… не знам, като че ли крие нещо.

— Като че ли крие нещо?

Мери засрамено се засмя.

— Дори си мислех, че може да си има любовница. Нали знаеш, оная Мей Чан е там, а той винаги я е харесвал. Тя е много красива.

Не знаех, че Мей Чан е във фабриката.

— Наистина ли е там?

— Да. Мисля, че в момента там има много хора от „МедияТроникс“.

— Е, според мен Рики няма любовница, Мери — опитах се да я успокоя аз. — Просто не е в негов стил. Нито в стила на Мей.

— Тихата вода е най-дълбока — отвърна тя. Очевидно имаше предвид Мей. — И аз още кърмя, така че не съм отслабнала… искам да кажа, че съм дебела като крава.

— Е, това…

— Краката ми се търкат един в друг като ходя.

— Мери, сигурен съм, че…

— Джулия добре ли е, Джак? Не се ли държи странно?

— Не повече от обикновено — опитах се да се пошегувам. Почувствах се отвратително. Дни наред си мечтаех някой откровено да разговаря с мен за Джулия, а сега не бях откровен с Мери. — Работи много и понякога също е малко странна.

— Говори ли за някакъв черен облак?

— Хм, не.

— Ами за новия свят? Че присъства на раждането на новия световен ред?

Това ми заприлича на конспиративни приказки. Като ония хора, които се боят от тристранната комисия и си мислят, че Рокфелерови управляват света.

— Не, нищо подобно.

— Да е споменавала за черно наметало?

Сепнах се.

— Какво?

— Оная нощ Рики говореше за черно наметало — че бил покрит с черно наметало. Беше късно, той беше уморен и като че ли бълнуваше.

— Какво каза за черното наметало?

— Нищо. Само това. — Мери замълча за миг. — Мислиш ли, че се дрогират?

— Не знам.

— Нали разбираш, заради напрежението, многото работа и безсънието.

— Ще се обадя на Рики — казах аз.

Мери ми даде номера на мобифона му и аз го записах. Тъкмо се канех да го набера, когато вратата се затръшна и чух Ерик да казва:

— Ей, мамо! Кой беше оня мъж в колата с теб? — Изправих се и погледнах през прозореца към отбивката. Там беше беемвето на Джулия със свален гюрук. Погледнах си часовника. Още нямаше четири и половина.

Излязох в коридора и видях, че Джулия прегръща Ерик.

— Сигурно е било отражението на слънцето в предното стъкло — отвърна тя. — В колата няма никой.

— Имаше. Видях го.

— Нима? — Тя отвори входната врата. — Върви да провериш. — Ерик изтича на моравата. Джулия ми се усмихна. — Мисли си, че в колата е имало някой.

Момчето се върна и сви рамене.

— Добре де, сигурно не е имало никой.

— Точно така, миличък. — Тя се приближи към мен. — Елън дойде ли?

— Преди малко.

— Чудесно. Ще взема душ и ще си поговорим. Хайде да отворим бутилка вино. Какво искаш да приготвя за вечеря?

— Направил съм пържоли.

— Страхотно!

И с бодро махване тръгна по коридора.

Беше топла вечер и можехме да вечеряме в задния двор. Извадих покривка на червени карета и изпекох пържолите на скарата. Бях си сложил престилка с надпис „Думата на готвача е закон“. Класическа американска семейна вечеря.

Джулия бе очарователна и приказлива, насочи вниманието си към сестра ми, говореше за децата, за училище, за промените, които искала да направи вкъщи.

— Ще махнем онзи прозорец — посочи към кухнята тя — и ще сложим френски врати, за да отворим кухнята към двора. Ще стане страхотно. — Изпълнението й ме смая. Даже децата я зяпаха. Джулия спомена, че много се гордеела с важната роля на Никол в предстоящата училищна пиеса.

— Ролята ми е малка, мамо — възрази момичето.

— О, не е вярно, миличка — отвърна Джулия.

— Вярно е. Имам само две реплики.

— Виж, миличка, сигурна съм, че…

— „Ето, Джон идва“ — обади се Ерик. — „Това изглежда много сериозно“.

— Млъкни, лайно такова!

— Тя си ги повтаря в банята — заяви Ерик. — Милиарди пъти.

— Кой е Джон? — попита Джулия.

— Това са репликите от пиесата.

— А, ясно. Е, така или иначе, сигурна съм, че ще се представиш великолепно. А нашият малък Ерик постига невероятни успехи във футбола, нали, миличък?

— Мачът е другата седмица — намуси се той.

Тази есен Джулия не бе успяла да присъства на нито една от срещите.

— Много е полезно за него — обърна се тя към Елън. — Груповите спортове развиват способността за работа в екип. Състезателното начало е особено важно при момчетата.

Елън мълчеше, само кимаше и слушаше.

Специално за тази вечер Джулия беше настояла да нахрани бебето и бе поставила високото столче до себе си. Ала Аманда беше свикнала при всяко хранене да си играем на самолет и сега чакаше някой да поднесе лъжицата към устата й с думите „Брррррр, пристига самолетът, отваряйте вратите!“ Тъй като Джулия не го правеше, бебето здраво стискаше устни. Което също бе част от играта.

— Уф, добре, сигурно не е гладна — сви рамене жена ми. — Дали да не я оставим само на шишето, Джак?

— Не — отвърнах аз. — Няма да получи шишето, докато не вечеря.

— Мислех да й го дадем преди вечерята.

— Не. — Посочих Аманда. — Да опитам ли аз?

— Естествено. — Джулия ми подаде лъжицата.

Седнах до бебето и започнах да играя на самолет.

— Брррррр. — Аманда веднага се ухили и отвори уста.

— Джак е невероятен с децата, направо невероятен — каза Джулия на сестра ми.

— Според мен е добре един мъж да придобие опит в домакинстването — отвърна Елън.

— О, така е. Наистина. Той много ми помага. — Тя ме потупа по коляното. — Наистина, Джак.

Разбирах, че Джулия е прекалено любезна, прекалено весела. Говореше бързо и очевидно се опитваше да внуши на Елън, че управлява семейството си. Виждах, че сестра ми не й вярва. Ала Джулия бе набрала скорост и не забелязваше нищо. Започнах да се чудя дали не е дрогирана. Каква беше причината за странното й поведение? Дали не взимаше амфетамини?

— А и в последно време работата ми е невероятна — продължи тя. — „Займос“ постига истински успехи — такива успехи, каквито се случват веднъж на десетилетие. Но най-после ги дочакахме.

— Като черното наметало ли? — наслуки попитах аз.

Джулия запримигва.

— Какво? За какво говориш, скъпи?

— За черното наметало. Онзи ден не спомена ли нещо за черно наметало?

— Не. — Джулия отново поклати глава. — Нямам представа какво искаш да кажеш. — Тя пак се обърна към Елън. — Както и да е, тази молекулярна технология стигна до пазара много по-бавно, отколкото очаквахме. Обаче най-после всичко е готово.

— Май си много възбудена — отбеляза сестра ми.

— Трябва да ти кажа, че наистина е вълнуващо, Елън. — Тя сниши глас. — И отгоре на всичко, сигурно ще направим големи пари.

— Чудесно. Но сигурно и много работите.

— Не чак толкова много. Общо взето не беше много тежко. Само през последната седмица.

Видях, че Никол се ококори. Ерик зяпаше майка си. Ала децата не казаха нищо. Аз също.

— Това е само преходен период — заяви Джулия. — Всички компании имат такива преходни периоди.

— Разбира се — съгласи се Елън.

Слънцето залязваше. Застудяваше. Децата влязоха вкъщи. Изправих се и започнах да вдигам съдовете. Елън ми помагаше. Джулия продължи да говори, после рече:

— Иска ми се да остана, но имам да свърша някои неща и трябва да се върна в службата.

Дори да се изненада, Елън не го показа.

— Много работиш.

— Само по време на този преход. — Джулия се обърна към мен. — Благодаря, че държиш крепостта, скъпи. — И ми прати въздушна целувка от вратата. — Обичам те, Джак.

И изчезна. Елън се намръщи.

— Малко прекалено внезапно, какво ще кажеш?

Свих рамене.

— Дали ще пожелае лека нощ на децата?

— Сигурно няма.

— И просто ще излезе, така ли?

— Да.

Елън поклати глава.

— Не знам дали си има любовник, Джак — каза тя, — обаче… Какво взима?

— Доколкото знам, нищо.

— Взима нещо. Убедена съм. Не ти ли се струва, че е отслабнала?

— Да. Малко.

— И почти не спи. И очевидно е на скорост. — Сестра ми отново поклати глава. — Много от шефовете на големи компании са на наркотици.

— Не знаех.

Тя само ме изгледа.

Отидох в кабинета си да се обадя на Рики и видях през прозореца, че Джулия изкарва колата си от отбивката. Махнах й, ала тя се движеше на задна и гледаше през рамо. Привечерната светлина хвърляше златисти отблясъци по предното стъкло. Тя почти бе стигнала до улицата, когато ми се стори, че виждам някой на предната дясна седалка до нея. Приличаше на мъж.

Не успях да различа лицето му. Когато беемвето излезе на пътя, тялото на Джулия скри мъжа от погледа ми. Но тя като че ли оживено му говореше. После превключи на първа, отпусна се назад и за миг ясно видях силуета му. Сигурно гледаше към нея, защото лицето му продължаваше да е скрито, обаче останах с впечатлението, че е млад, може би не повече от трийсетгодишен, макар че честно казано, не можех да съм сигурен. Зърнах го само за миг. После автомобилът се отдалечи по улицата.

По дяволите! Втурнах се навън и се затичах по отбивката. Стигнах до улицата в момента, в който Джулия спря на стопа в края на пряката. Сигурно се намираше на петдесетина метра от мен. Ниските, коси лъчи на залязващото слънце едва осветяваха улицата. Като че ли в колата нямаше никой друг, въпреки че не виждах добре. Изпитах облекчение и в същото време се почувствах глупаво. Умът ми ми въртеше номера. В беемвето нямаше никого.

После Джулия зави надясно и мъжът пак се появи — като че ли се беше навел да извади нещо от жабката. След това колата изчезна. И в миг цялата ми мъка се върна като пареща болка, която се разля в гърдите и тялото ми. Дъхът ми секна и ми се зави свят.

В колата все пак имаше някой.

Затътрих се обратно по улицата, обзет от кипящи чувства и неуверен как да постъпя.

— Не си сигурен как да постъпиш ли? — Миехме тенджерите и тавичките, съдовете, които не влизаха в съдомиялната. Елън ги бършеше, а аз ги търках. — Вдигни телефона и й се обади.

— Тя е в колата.

— В колата има телефон. Обади й се.

— И какво да й кажа? „Ей, Джулия, кой седи до теб?“ — Поклатих глава. — Играта ще загрубее.

— Възможно е.

— И със сигурност ще последва развод.

Тя само ме гледаше втренчено.

— Значи не искаш развод?

— Не, по дяволите. Искам да запазя семейството си.

— Ами ако не е възможно, Джак? Ако решението не зависи от теб?

— Всичко това е абсурдно — казах аз. — Имам предвид мъжа в колата. Та той беше хлапак, съвсем младо момче.

— И какво от това?

— Това не е в стила на Джулия.

— Нима? — повдигна вежди Елън. — Сигурно е на двайсетина-трийсет години. Пък и откъде си сигурен какъв е стилът на Джулия?

— Ами, живеем заедно от тринайсет години.

Тя с трясък остави тенджерата, която бършеше.

— Разбирам, че ти е трудно да приемеш всичко това, Джак.

— Трудно ми е. — Постоянно си припомнях колата, която излизаше на заден от отбивката. Струваше ми се, че у онзи човек имаше нещо странно, нещо особено във вида му. Опитвах се да си представя лицето му и все не успявах. Предното стъкло размазваше чертите му… Не можех да видя очите му, нито скулите и устата. В паметта ми цялото му лице беше тъмно и неясно. Помъчих се да й го обясня.

— Нищо чудно.

— Нима?

— Да. Нарича се „отхвърляне на действителността“. Виж, Джак, истината е, че със собствените си очи си видял доказателството. Видял си го, Джак. Не смяташ ли, че е време да повярваш?

Знаех, че е права.

— Да — отвърнах. — Време е.

Телефонът звънеше. Ръцете ми бяха в пяна до лактите. Помолих Елън да вдигне, но едно от децата вече го бе направило. Доизтърках скарата и я подадох на сестра ми да я избърше.

— Джак — каза Елън, — трябва да започнеш да виждаш нещата такива, каквито са в действителност, а не каквито искаш.

— Имаш право — съгласих се. — Ще й се обадя.

В този момент в кухнята влезе Никол. Изглеждаше пребледняла.

— Татко? Търсят те от полицията. Искат да разговарят с теб.