Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ани (2004)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

???Липсват бележки под линия???

 

Издание:

ЖЕРТВАТА. 2002. Изд. Бард, София. Превод: Крум Бъчваров [Prey Michael CRICHTON / (2002)]. Формат: 20 см. Страници: 400. ISBN: 954-585-397-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Шести ден, 10:11

Сега съзнавам, че съм бил прав за едно: беше жизненоважно да установим как е умрял заекът. Разбира се, сега знам причината. Знам и защо е бил нападнат. Но през онзи пръв ден в лабораторията нямах ни най-малка представа какво се е случило. И изобщо не се досещах за истината.

По онова време никой от нас не би могъл.

Даже Рики.

Даже Джулия.

Десет минути след като рояците бяха изчезнали всички стояхме в склада. Бе се събрала цялата група, напрегната и нервна. Всички ме наблюдаваха, докато закопчавах радиостанцията на колана си и си поставях слушалките със стърчаща до лявото ми око камера. Изтече известно време, докато видеопредавателят проработи нормално.

— Наистина ли ще излезеш? — попита Рики.

— Да — казах аз. — Искам да видя какво се е случило със заека. — Обърнах се към другите. — Кой ще дойде с мен?

Никой не помръдна. Боби Лембек зяпаше пода с ръце в джобовете. Дейвид Брукс бързо запримигва и се извърна. Рики проучваше ноктите си. Срещнах погледа на Роузи Кастро. Тя поклати глава.

— Без мен, Джак.

— Защо, Роузи?

— Сам видя. Те ловуват.

— Нима?

— Така изглежда, мама му стара.

— Достатъчно си опитна, Роузи, за да знаеш, че това не е възможно.

— Всички го видяхме. — Тя упорито вирна брадичка. — И трите рояка ловуваха координирано.

— Но как?

Роузи се намръщи, на лицето й се изписа смутено изражение.

— Какво искаш да кажеш? Тук няма никаква тайна. Агентите могат да общуват помежду си. Могат да генерират електрически сигнали.

— Точно така — казах аз. — Колко силни сигнали?

— Ами… — Тя сви рамене.

— Колко силни сигнали, Роузи? Не може да са много силни, диаметърът на агента е едва една стотна от човешки косъм. Не може да генерира много силен сигнал, нали?

— Вярно е.

— А електромагнитното излъчване отслабва пропорционално на квадрата на радиуса, нали така? — Този факт се преподаваше по физика в гимназията. С отдалечаването от електромагнитния източник силата му намаляваше бързо — много бързо.

И това означаваше, че отделните агенти могат да общуват само с непосредствените си съседи. А не с други рояци на двайсет-трийсет метра от тях.

Роузи се намръщи още повече. Вече всички от групата се мръщеха и се споглеждаха неловко.

Дейвид Брукс се прокашля.

— Тогава какво видяхме преди малко, Джак?

— Видели сте една илюзия — твърдо заявих аз. — Видели сте три рояка, които действат самостоятелно, и сте решили, че са координирани. Но не са. И съм съвсем сигурен, че не са верни и други неща, които си мислите за тия рояци.

Не разбирах много неща за рояците — и много неща не вярвах. Не вярвах например, че се възпроизвеждат. Смятах, че Рики и другите са много уплашени и са си го въобразили.

В края на краищата двайсет и петте килограма материал, който бяха изхвърлили в околната среда, спокойно обясняваше трите рояка — че и още десетки отгоре. (Предполагах, че всеки рояк се състои от килограм и половина наночастици. Това приблизително отговаряше на теглото на голям пчелен рояк.)

Що се отнасяше до факта, че тия рояци проявяват целенасочено поведение, това ни най-малко не ме безпокоеше — защото представляваше желаният резултат на базисното програмиране. И не вярвах, че рояците са координирани. Това просто не беше възможно, тъй като полетата им бяха прекалено слаби.

Не вярвах и че рояците притежават адаптивните способности, които им приписваше Рики. Бях гледал достатъчно демонстрации на роботи, изпълняващи някакви задачи — например съвместно бутане на сандък из помещението — което наблюдателите тълкуваха като интелигентно поведение, докато всъщност роботите бяха глупави, минимално програмирани и си съдействаха случайно. Често поведението изглеждаше по-интелигентно, отколкото бе в действителност. (Както казваше Чарли Дейвънпорт, „Рики трябва да благодари на Господ за това“.)

И накрая, не вярвах, че рояците са опасни. Килограм и половина наночастици не можеха да представляват сериозна заплаха за нищо, даже за заек. Изобщо не бях сигурен, че е убит. Спомних си, че зайците са нервни същества и понякога умират от страх. Преследващите го прашинки можеше да са проникнали през носа и устата му и да са запушили дихателните му пътища. В такъв случай смъртта му бе случайна, а не целенасочена. Случайната смърт ми звучеше по-логично.

Накратко, смятах, че Рики и другите са интерпретирали грешно видяното. Сами се бяха наплашили.

От друга страна, трябваше да призная, че ме глождят няколко неясни въпроса.

Първият и най-очевиден въпрос беше защо роякът е избягал от контрола им. Камерата бе проектирана да се управлява с радиопредавател. Очевидно роякът не се подчиняваше на излъчваните радиокоманди и не разбирах защо. Подозирах, че е допусната производствена грешка. Частиците сигурно не бяха сглобени правилно.

После идваше проблемът с издръжливостта на рояка. Отделните частици бяха изключително малки и търпяха вредни влияния от страна на космически лъчи, фотохимичен разпад, дехидратация на протеиновите им вериги и други екологични фактори. В суровата пустиня всички рояци отдавна трябваше да са се спаружили и да са умрели от „старост“. Обаче не бяха. Защо?

Трето, безпокоеше ме очевидната цел на рояка. Според Рики облаците постоянно се връщали при главната сграда. Той смяташе, че се опитват да влязат вътре. Но това не ми се струваше логична цел за един агент и исках да погледна програмния код, за да видя каква е причината. Честно казано, подозирах наличие на бъг.

И накрая, исках да знам защо бяха подгонили заека. Защото модулът ХИЩНИК/ЖЕРТВА не програмираше агентите като истински хищници, а само използваше модела, за да поддържа съсредоточеността и целенасочеността им. Това някак се бе променило и сега рояците, изглежда, наистина ловуваха.

Което също можеше да се дължи на бъг в кода.

Според мен всичко това се свеждаше до един главен въпрос — как е умрял заекът? Смятах, че не е убит. Предполагах, че смъртта му е случайна, а не целенасочена.

Ала трябваше да проверим.

Настроих радиослушалките си, сложих си слънчеви очила и монтирах видеокамерата до лявото си око. Взех найлоновия чувал за трупа на заека и пак се обърнах към другите.

— Някой ще дойде ли с мен?

Последва неловко мълчание.

— За какво ти е чувалът? — попита Рики.

— За да донеса заека.

— Няма да стане — отсече той. — Щом искаш да излезеш навън, прав ти път. Обаче няма да вкараш заека вътре.

— Защо?

— Защото тук поддържаме абсолютно чиста среда, Джак. Този заек е мръсен. Не можеш да го вкараш тук.

— Добре тогава, можем да го оставим в лабораторията на Мей и…

— Няма да стане, Джак. Съжалявам. Заекът няма да мине през първата херметична камера.

Обърнах се към останалите. Всички утвърдително кимаха.

— Добре тогава. Ще го разгледам навън.

— Наистина ли ще излезеш?

— Защо не? — Плъзнах поглед по лицата им. — Трябва да ви кажа, че според мен яко ви е подгонило шубето. Облакът не е опасен. Естествено, че ще изляза. — Обърнах се към Мей. — Имаш ли някакви инструменти за дисекция…

— Ще дойда с теб — тихо каза тя.

— Добре, благодаря. — Изненадах се, че Мей първа е стигнала до моето виждане за нещата. Но като полеви биолог, тя навярно по-добре от другите преценяваше реалните рискове. Във всеки случай решението й, изглежда, облекчи напрежението в стаята — останалите видимо се отпуснаха. Мей отиде да донесе инструментите за дисекция и други неща от лабораторията. И тогава телефонът иззвъня. Винс отговори и се обърна към мен.

— Познаваш ли някоя си доктор Елън Форман?

— Да. — Обаждаше се сестра ми.

— Търси те. — Той ми подаде телефона и се отдръпна. Изведнъж се почувствах нервен. Погледнах си часовника. Беше единайсет сутринта, време за сутрешния сън на Аманда. Вече трябваше да е в креватчето си. После си спомних, че съм обещал на Елън да й се обадя в единайсет, за да проверя как се справя.

— Ало? Елън? Всичко наред ли е?

— Естествено. — Тежка въздишка. — Всичко е наред. Просто не знам как го правиш.

— Уморена ли си?

— Никога не съм била по-уморена.

— Децата нормално ли отидоха на училище?

Нова въздишка.

— Да. В колата Ерик удари Никол по гърба и тя го шамароса по ухото.

— Трябва да ги спреш, ако се бият, Елън.

— Ох, разбрах — уморено отвърна тя.

— Ами бебето? Мина ли му обривът?

— Почти. Мажа го с крем.

— Нормално ли ходи?

— Естествено. Аманда е много добре координирана за възрастта си. Има ли някакъв проблем, за който трябва да знам?

— Не, не. — Обърнах се с гръб към групата и сниших глас. — Исках да кажа, нормално ли ака?

Чух как Чарли Дейвънпорт се изкиска.

— Обилно — отвърна Елън. — В момента спи. Изведох я на разходка в парка. После заспа. Всичко е наред. Само регулаторът на бойлера се повреди, но ще дойде човек да го поправи.

— Добре, добре. Виж, Елън, имам работа…

— Преди няколко минути се обади Джулия. Търсеше те.

— Аха.

— Когато й казах, че си заминал за Невада, много се разстрои.

— Така ли?

— Каза, че не разбираш. И че само си щял още повече да влошиш положението. Нещо такова. Мисля, че трябва да й се обадиш. Беше развълнувана.

— Добре. Ще й се обадя.

— Как е при теб? Довечера ще се върнеш ли?

— Не. Утре сутринта. Елън, трябва да свършваме…

— Ако можеш, довечера се обади на децата. Ще се радват да те чуят. Леля Елън е готина, обаче не е татко. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да. В шест ли ще вечеряте?

— Там някъде.

Отговорих, че ще се опитам да се обадя, и затворих.

Двамата с Мей стояхме до двойната стъклена стена на външната херметична камера. Виждах солидната стоманена противопожарна външна врата. Мрачен и нервен, Рики наблюдаваше последните ни приготовления.

— Сигурен ли си, че се налага да излезеш?

— Важно е.

— Защо не изчакате да се свечери и да излезете тогава?

— Защото заекът няма да е там — отвърнах аз. — До довечера ще са го изяли койоти или ястреби.

— От известно време не сме виждали койоти — отбеляза Рики.

— По дяволите — нетърпеливо изругах аз и включих радиостанцията си. — Докато висим и спорим тук, вече можехме да сме се върнали. Чао, Рики.

Минах през стъклената врата и влязох в херметичната камера. Вратата със съскане се затвори. Последва познатата процедура с въздушните струи. Излязох и се озърнах назад. Мей влизаше в камерата.

Открехнах стоманената врата. Остра слънчева светлина хвърли на пода огнена ивица. Горещ въздух опари лицето ми.

— Желая ви успех — каза Рики по интеркома.

Поех си дъх, отворих вратата по-широко и излязох в пустинята.

Вятърът бе спрял, жегата беше задушаваща. Някъде цвъртеше птица, иначе цареше тишина. Стоях до вратата с присвити заради блясъка на слънцето очи. Побиха ме тръпки. Отново дълбоко си поех дъх.

Бях сигурен, че рояците не са опасни. Ала вече бях навън и теоретичните ми заключения като че ли губеха силата си. Сигурно се бях заразил от напрежението на Рики, защото определено не бях спокоен. Сега трупът на заека ми се струваше много по-далеч, отколкото бях смятал — а беше на петдесетина метра от вратата, половин дължина на бейзболно игрище. Пустинята изглеждаше гола. Плъзнах поглед по трептящия хоризонт в търсене на черни фигури. Нямаше нищо.

Вратата зад мен се отвори.

— Готов ли си, Джак? — попита Мей.

— Да вървим.

Тръгнахме към заека. Пясъкът хрущеше под краката ни. Сърцето ми почти незабавно се разтуптя и започнах да се потя. Насилих се да дишам дълбоко и бавно, за да се успокоя. Слънцето пареше лицето ми. Знаех, че съм допуснал Рики да ме уплаши, ала това не променяше положението. Оглеждах нервно хоризонта.

Мей вървеше на няколко крачки след мен.

— Как си? — попитах я.

— Ще се радвам, когато се приберем.

Минахме през група високи до коленете кактуси хола. Бодлите им отразяваха слънчевите лъчи. Тук-там се издигаха по-големи стволове, приличаха на наежени зелени паяци.

По земята подскачаха птички. Когато наближихме, те излетяха във въздуха — реещи се точици на синия фон. Кацнаха на стотина метра от нас.

Най-после стигнахме до заека. Беше покрит с бръмчащ черен облак. Сепнах се и се поколебах.

— Това са мухи — каза Мей, приближи се и без да обръща внимание на насекомите, приклекна до животинчето. Сложи си латексови ръкавици и даде едни и на мен. После разгъна квадратно парче найлон на земята и го затисна с камъни в четирите ъгъла. Вдигна заека и го постави в средата на найлона. Смъкна ципа на комплекта си за дисекция и го отвори. На слънчевите лъчи заблестяха стоманени инструменти: форцепс, скалпел, няколко вида ножици. Видях също спринцовка и епруветки с гумени тапи. Движенията й бяха бързи и опитни. Не й бе за пръв път.

Приклекнах до нея. Трупът не миришеше. Външно не се забелязваха признаци за причината на смъртта. Отвореното око изглеждаше розово и живо.

— Боби? — каза Мей. — Записваш ли ме?

— Насочи камерата си надолу — чу се в слушалките гласът на Боби Лембек.

Тя премести монтираната на слънчевите й очила камера.

— Още малко, още малко. Добре. Достатъчно.

— Така — рече Мей и обърна трупа, за да го разгледа от всички страни. После бързо започна да диктува: — На външен вид животното е напълно нормално. Няма признаци за вродени аномалии и болести, козината е гъста. Носът изглежда частично или напълно запушен. Забелязвам и фекалии около ануса, но предполагам, че това е естественото изпускане в момента на смъртта.

Тя обърна заека по гръб и разтвори предните му лапи.

— Трябваш ми, Джак. — Мей ме помоли да подържа лапичките. Трупът още беше топъл и не бе започнал да се вкочанясва.

Тя взе скалпела и бързо разряза оголения корем. Потече кръв. Видях костите на гръдния кош и възрозовите вътрешности. Докато режеше, Мей описваше цвета и консистенцията на тъканите.

— Подръж тук — каза ми тя и аз преместих ръката си надолу, за да разтворя хлъзгавите вътрешности. С едно-единствено движение на скалпела Мей разряза стомаха. Отвътре се изля мътна зеленикава течност и някаква каша, навярно не напълно смляна храна. Вътрешната стена на стомаха изглеждаше неравна, ала Мей каза, че това било нормално. После опитно прокара показалец по стената и спря.

— Хм, виж това.

— Кое?

— Ето тук — посочи Мей. На няколко места стомахът бе червеникав и слабо кървеше, като че ли е протрит. Видях черни петна. — Това не е нормално — каза тя, взе лупа и се наведе над трупа. — Забелязвам тъмни участъци с диаметър от четири до осем милиметра, които според мен са струпвания на наночастици в стомашната стена. Свързани са със слабо кървене.

— Как са попаднали в стомаха тези наночастици? — попитах аз. — Заекът изял ли ги е? Дали неволно не ги е глътнал?

— Съмнявам се. Предполагам, че са проникнали вътре целенасочено.

Свъсих вежди.

— Искаш да кажеш, че са пропълзели по…

— По хранопровода. Да. Поне така мисля.

— Защо им е да влизат в корема му?

— Не знам.

Междувременно Мей продължаваше дисекцията — взе ножици, разряза гръдната кост и разтвори ребрата с пръсти.

— Подръж тук. — Подчиних се. Краищата на костите бяха остри. С другата си ръка разтворих задните крака на заека. Мей работеше между дланите ми. — Белите дробове са ярко-розови и твърди, нормални на вид. — Тя разряза единия дял със скалпела, после още два пъти. Накрая разкри бронхиалната тръба и я отвори. Вътрешната й повърхност беше черна. — Бронхите са плътно покрити с наночастици, което показва вдишване на агенти от рояка — каза Мей. — Виждаш ли, Боби?

— Всичко виждам. Картината е чиста.

Тя продължи да реже нагоре. Когато стигна до гърлото и носа и отвори устата, за миг се извърнах. Ала Мей спокойно диктуваше.

— Има частично или пълно запушване на носа и фаринкса, което може би е причина за смъртта.

— Какво? — попитах.

Главата на заека вече беше неузнаваема. Мей бе отделила долната челюст и се взираше в гърлото.

— Виж сам — каза тя. — Като че ли наночастиците плътно са запушили фаринкса и има нещо като алергична реакция или…

— Ей, още много ли ще се бавите? — прекъсна я гласът на Рики.

— Колкото трябва — отвърнах аз и отново погледнах Мей. — Каква алергична реакция?

— Ами, виж как е подут този участък от тъканта. Посивял е, което предполага…

— Известно ли ви е, че сте навън от четири минути? — пак се обади Рики.

— Тук сме само защото не може да внесем заека вътре — казах аз.

— Точно така, не може.

Мей поклати глава.

— Така не ни помагаш, Рики.

— Не ми клати глава, Мей — каза Боби. — Заедно с нея се клати и камерата.

— Извинявай.

Но видях, че повдига глава, сякаш поглежда към хоризонта. В същото време извади тапата на една от епруветките, пъхна вътре парче от коремната стена, прибра я в джоба си и отново се наведе към заека. Онези, които гледаха излъчвания от камерата й образ, нямаше да разберат какво е направила.

— Добре, сега ще вземем кръвни проби — каза Мей.

— Може да внесете вътре само кръв — предупреди Рики.

— Ясно, Рики, известно ни е.

Тя взе спринцовката, заби иглата в артерията, напълни спринцовката с кръв, прехвърли я в пластмасова епруветка, с една ръка смени иглата и взе втора проба от вена.

— Имам чувството, че вече си го правила — отбелязах аз.

— Това е нищо. В Сечуан винаги работехме при силни снежни вихрушки. Нищо не се виждаше, ръцете ти замръзват, а животните бяха толкова вкочанени, че не можехме да забием игла в тях. — Мей остави епруветките настрани. — Сега ще вземем няколко посевни и сме готови. — Тя потърси в чантата си. — Уф!

— Какво има?

— Тампоните ми ги няма. Сигурно съм ги забравила.

— Рики, да виждаш някъде тампоните? — попитах аз.

— Да. До херметичната камера са.

— Ще ни ги донесеш ли?

— Ха! — изсмя се той. — През деня не излизам навън. Ако ви трябват, елате да си ги вземете.

— Ще идеш ли? — попита Мей.

— Не — отвърнах аз. Вече държах трупа на животното отворен. — Ще те изчакам. Иди ти.

— Добре. — Тя се изправи. — Гледай да не кацат много мухи. И без това има достатъчно замърсявания. Веднага се връщам. — Мей се затича към вратата.

Чух стъпките й да заглъхват, после чух захлопването на металната врата. Възцари се тишина. Привлечени от все още отворения труп, мухите заприиждаха на рояци, бръмчаха около главата ми и се опитваха да кацнат сред вътрешностите. Пуснах задните крачета на заека и ги разгоних с една ръка. Занимавах се с мухите, за да не мисля за това, че съм сам навън.

Час по час поглеждах към хоризонта, ала не забелязвах нищо. Докато гонех мухите, дланта ми случайно докосваше козината на мъртвото животно. Именно тогава видях, че кожата отдолу е яркочервена.

Яркочервена — точно като слънчево изгаряне. Потръпнах само от вида й.

— Боби? — казах по радиостанцията.

Изпращяване.

— Да, Джак?

— Виждаш ли заека?

— Да, Джак.

— Виждаш ли зачервената кожа?

— Хм, един момент.

Чух тихо бръмчене до окото си. Боби дистанционно насочваше камерата. Бръмченето спря.

— Сега виждаш ли?

Не получих отговор.

— Боби?

Чух мърморене, шепот. Или може би смущения.

— Чуваш ли ме, Боби?

Мълчание. Чух дишане.

— Хм, Джак? — Гласът на Дейвид Брукс. — Я по-добре се прибирай.

— Мей още не се е върнала. Къде е?

— Тук е.

— Трябва да я чакам да вземе посевките…

— Не. Веднага се връщай, Джак.

Пуснах заека и се изправих. Озърнах се, погледнах към хоризонта.

— Не виждам нищо.

— В момента са от другата страна на сградата, Джак.

Говореше спокойно, но ме побиха тръпки.

— Наистина ли?

— Веднага се прибирай, Джак.

Наведох се, взех пробите на Мей и комплекта й за дисекция. Черната кожа на чантата бе гореща от слънцето.

— Джак?

— Един момент.

— Стига си се мотал, Джак.

Забързах към стоманената врата. Пясъкът хрущеше под краката ми. Не виждах абсолютно нищо.

Ала чувах нещо.

Странно глухо барабанене. Отначало си помислих, че е някаква машина, но звукът се усилваше и отслабваше като пулсиращо сърце. Носеше се и някакво съскане, каквото никога не бях чувал.

Когато си спомням за онзи момент, мисля, че най-много ме уплаши именно този звук.

Ускорих крачка.

— Къде са?

— Приближават се.

— Къде?

— Джак! Тичай.

— Какво?

— Тичай!

Все още не виждах нищо, ала звукът се усилваше. Забързах се. Честотата на звука беше ниска, усещах го като вибриране в тялото си. Но и го чувах. Пулсиращото неравномерно барабанене.

— Тичай, Джак!

„Мама му стара“ — помислих си. И се затичах.

Първият рояк се появи иззад ъгъла на сградата, като хвърляше сребристи отблясъци. Съскащото вибриране идваше от облака. Той се плъзна покрай фабриката и се понесе към вратата. Щеше да стигне преди мен.

Обърнах се назад и видях втори рояк да се приближава откъм отсрещния край на сградата.

Радиостанцията ми изпращя.

— Няма да успееш, Джак — каза Дейвид Брукс.

— Виждам — отвърнах аз.

Първият рояк вече бе пред вратата и ми преграждаше пътя. Спрях. Не знаех какво да правя. Пред мен на земята лежеше пръчка, дълга около метър. Вдигнах я и я размахах.

Роякът запулсира, ала не се отмести от вратата.

Вторият облак продължаваше да се приближава.

Бе време за отклоняване на вниманието. Познавах кода на ХИЩНИК/ЖЕРТВА. Знаех, че рояците са програмирани да преследват движещи се цели, ако бягат от тях. Какво беше подходящо за цел?

Замахнах и хвърлих черната чанта с комплекта за дисекция към втория рояк. Чантата падна на земята и се затъркаля по пясъка.

Вторият рояк незабавно се понесе след нея.

В същия момент първият облак се отмести от вратата и също полетя към чантата. В крайна сметка той бе просто програмиран рояк. „Това е детска игра“ — помислих си и забързах към входа на фабриката.

Това бе грешка. Защото първият рояк очевидно реагира на припряното ми движение и спря, отново се понесе към вратата и ми препречи пътя. После остана там — пулсиращи сребърни ивици като острие на меч, блестящо на слънцето.

И ми преграждаше пътя.

Трябваше ми малко време, за да осъзная какво означава това. Движението ми не беше накарало рояка да ме преследва. Той изобщо не ме бе преследвал. Само ми преграждаше пътя. Предвиждаше ходовете ми.

Това го нямаше в програмния код. Роякът реагираше на ситуацията. Вместо да ме преследва, се беше върнал и ме държеше в капан.

Това излизаше извън рамките на програмата — категорично. Не виждах как е възможно. Реших, че трябва да е някакво случайно подсилване на кода. Тъй като отделните частици почти нямаха памет, интелектът на рояка задължително бе ограничен. Едва ли щеше да е много трудно да го надхитря.

Финтирах наляво, после надясно. Облакът тръгваше с мен, ала само за миг. После пак се връщаше пред вратата. Като че ли знаеше, че целта ми е входът и че като стои там, ще успее.

Това беше прекалено находчиво. Трябваше да има допълнително програмиране, за което не ми бяха съобщили.

— По дяволите, какво сте направили с тия неща, момчета? — попитах по радиостанцията.

— Няма да те пусне да минеш, Джак — каза Дейвид.

Думите му ме ядосаха.

— Така ли смяташ? Ще видим.

Защото следващите ми стъпки бяха очевидни. Толкова близо до земята роякът бе структурно уязвим. Той представляваше куп частици, не по-големи от прашинки. Ако разпръснех купа — ако успеех да наруша структурата му, — частиците трябваше да се реорганизират, също като пръснато ято птици във въздуха. Което щеше да отнеме поне няколко секунди. През това време аз щях да вляза в сградата.

Но как можех да наруша структурата му? Размахах пръчката и тя изсвистя, ала това явно не беше достатъчно. Трябваше ми нещо с много по-голяма плоска повърхност, например гребло или палмов лист — нещо, което да предизвика силен вятър.

Мислите ми препускаха. Имах нужда от нещо.

От нещо.

Вторият облак се приближаваше зад мен. Движеше се зигзагообразно, за да пресече всеки евентуален мой опит да избягам покрай него. Наблюдавах го едновременно с ужас и възхита. Знаех, че и неговите действия не са кодирани в програмата. Това бе самоорганизирано спонтанно поведение — и целта му беше пределно ясна. Преследваше ме.

С приближаването на рояка пулсиращият звук се усилваше.

Трябваше да наруша структурата му.

Огледах се. Не забелязах нищо, което да използвам. Най-близкият хвощ бе прекалено далеч. Кактусите не ми вършеха работа. Разбира се, че нямаше нищо, нали се намирах в проклетата пустиня. Погледнах сградата с надеждата някой да е забравил навън някакъв инструмент, например гребло.

Нищо.

Абсолютно нищо. Нямах нищо друго освен ризата на гърба си, и наоколо нямаше никой, който да ми помогне да…

Разбира се!

Радиостанцията изпращя.

— Виж, Джак…

Ала не чух нищо повече. Докато изхлузвах ризата през глава, слушалките ми паднаха на земята. Размахах ризата с ръка и като нададох боен вик, нападнах рояка пред вратата.

Облакът вибрираше с глух барабанен ритъм. Докато тичах към него, той леко се сплеска и в следващия миг се хвърлих насред частиците. Озовах се в нещо като странен полумрак, все едно бях в прашна буря. Не виждах нищо — не виждах вратата, — сляпо заопипвах за бравата; и очите ми пареха от прашинките, ала продължавах да размахвам ризата си в широки дъги и съвсем скоро в мрака започна да просветва. Разпръсквах рояка, пращах частици да хвърчат във всички посоки. Зрението ми се проясняваше и все още дишах нормално, макар че гърлото ми бе пресъхнало и пареше. По цялото ми тяло бяха полепнали хиляди частици, ала не усещах болка.

Най-после зърнах вратата пред себе си. Бравата беше от лявата ми страна. Не преставах да размахвам ризата си и ненадейно облакът се отдръпна, сякаш бе избягал извън обсега на импровизираното ми оръжие. Вмъкнах се през вратата и я затръшнах.

Внезапният мрак ме накара да запримигвам. Не виждах почти нищо. Мислех си, че очите ми ще се приспособят от ярката слънчева светлина и почаках малко, ала нищо не се промени. Положението дори се влошаваше. Едва различавах стъклените врати на херметичната камера. Все още усещах парене по цялата си кожа. Гърлото ми беше сухо и дишах мъчително. Изкашлях се. Зрението ми помътняваше. Зави ми се свят.

От отсрещната страна на камерата стояха Рики и Мей и ме наблюдаваха. Чух Рики да вика:

— Хайде, Джак! Побързай!

Очите ми болезнено пареха. Замайването ми бързо се усилваше. Облегнах се на стената, за да не падна. Чувствах гърлото си подуто. Едва дишах. Зачаках стъклените врати да се отворят, но те не помръдваха. Тъпо зяпах херметичната камера.

— Трябва да застанеш пред вратата! Изправи се!

Всички движения сякаш бяха в забавен кадър. Силите ми ме напуснаха. Тялото ми беше слабо и треперещо. Паренето се изостряше. В стаята ставаше все по-тъмно. Струваше ми се, че няма да мога да се изправя без чужда помощ.

— Изправи се! Джак!

Някак успях да се оттласна от стената и се наклоних към камерата. Стъклените врати със съскане се отвориха.

— Давай, Джак! Ела!

Пред очите ми плуваха петна. Виеше ми се свят, гадеше ми се. Със залитане влязох в херметичната камера и се блъснах в стъклото. С всяка изтекла секунда дишах все по-трудно. Задушавах се.

Пред сградата пак чух глухото барабанене. Бавно се обърнах да погледна назад.

Стъклената врата се затвори.

Сведох очи към тялото си, ала не виждах почти нищо. Кожата ми изглеждаше черна. Бях покрит с прах. Всичко ме болеше. Ризата ми също бе почерняла от прах. Пръските ме опариха и затворих клепачи. После се включиха въздушните струи. Видях, че прахът отлита от ризата ми. Зрението ми се проясни, но все още не можех да дишам. Ризата се изплъзна от пръстите ми и се прилепи към решетката в краката ми. Наведох се да я вдигна. Тялото ми се разтрепери. Чувах само рева на въздушните струи.

Догади ми се. Коленете ми се подгънаха. Облегнах се на стената.

Погледнах Мей и Рики през втората стъклена врата. Сториха ми се много далеч и продължаваха да се отдалечават. Скоро вече не мислех за тях. Знаех, че умирам. Очите ми се затвориха, паднах на земята и ревът на въздушните струи заглъхна. Възцари се студена, пълна тишина.