Майкъл Крайтън
Жертвата (28)

Седми ден, 06:12

Събитията се развиваха по-бързо, отколкото очаквах. Чух ги да тичат към мен по коридора. Припряно скрих тубата, после се върнах обратно и продължих през фабричната зала. Те се втурнаха след мен. Затичах се. Винс се хвърли върху мен и аз тежко се строполих на бетонния под. Рики скочи отгоре ми и ми изкара въздуха. После Винс няколко пъти ме изрита в ребрата и двамата ме изправиха на крака пред Джулия.

— Здрасти, Джак — усмихнато рече тя. — Как е?

— Било е и по-добре.

— Хубаво си поговорихме с Мей. Така че няма смисъл да шикалкавиш. — Тя се огледа. — Къде е тубата?

— Каква туба?

— Джак… — Джулия тъжно поклати глава. — Защо се опъваш? Къде е тубата с бактериофаги, която се готвеше да изсипеш в резервоара на противопожарната система?

— Нямам никаква туба.

Тя пристъпи към мен. Усетих дъха й върху лицето си.

— Познавам това твое изражение, Джак. Имаш план, нали? А сега ми кажи къде е тубата?

— Каква туба?

Устните й докоснаха моите. Стоях неподвижно като статуя.

— Джак, скъпи — прошепна Джулия. — Знаеш, че не бива да си играеш с опасни неща. Искам тубата.

Не помръднах.

— Само една целувчица, Джак.

— Остави, Джулия — каза Рики. — Не го е страх от теб. Изпил е вируса и си мисли, че това ще го спаси.

— А ще го спаси ли? — Джулия отстъпи назад.

— Възможно е, обаче се басирам, че го е страх да умре.

Двамата с Винс ме повлякоха към високото помещение с магнита. Започнах да се съпротивлявам.

— Точно така, знаеш какво те чака, нали? — каза Рики. Това не влизаше в плана ми. Не го бях очаквал — и сега не знаех какво да направя. Ритах и се извивах в ръцете им, ала те бяха невероятно силни и просто ме мъкнеха напред. Джулия отвори тежката стоманена врата. Вътре видях кръглия магнит с диаметър почти два метра.

Рики и Винс грубо ме блъснаха. Проснах се на пода и си ударих главата в стоманения кожух. Чух, че вратата изщраква и се заключва.

Скочих на крака.

Охлаждащите помпи с грохот се включиха. Интеркомът изпращя. Разнесе се гласът на Рики.

— Да си се питал защо стените са от стомана, Джак? Пулсовите магнити са опасни. Ако ги включиш постоянно, просто избухват. Взривява ги полето, което генерират. Имаме една минута за зареждане. Така че ти остава една минута да премислиш нещата.

Вече бях влизал в това помещение, когато Рики ми беше показвал фабриката. Спомних си, че има бутон за изключване, и го натиснах с коляно.

— Няма да стане, Джак — каза Рики. — Обърнах връзките. Сега този бутон включва магнита. Мислех, че ще искаш да знаеш.

Тътенът се усили. Подът леко завибрира. Въздухът бързо се изстудяваше. След малко от устата ми вече излизаше пара.

— Съжалявам, ако е неприятно, но няма да е задълго — рече Рики. — Щом започнат импулсите, бързо ще се загрее. Хм, да видим. За четирийсет и седем секунди.

Разнесе се бързо чукане, като от приглушен пневматичен чук. Вече почти не чувах Рики по интеркома.

— Виж, Джак — продължи той. — Ти имаш семейство. Семейство, което се нуждае от теб. Така че много внимателно обмисли положението.

— Дай да говоря с Джулия.

— Не, Джак. В момента тя не иска да разговаря с теб. Ти много я разочарова, Джак.

— Дай да говоря с нея.

— Не ме ли чуваш, Джак? Тя не иска. Докато не й кажеш къде е вирусът.

Чук-чук-чук. Започваше да се стопля. Чувах клокоченето на охлаждащата течност, която течеше по тръбите. Повторно натиснах бутона с коляно.

— Казах ти, Джак. Така само включваш магнита. Не ме ли чуваш?

— Наистина не те чувам — извиках аз.

— Е, жалко — рече Рики. — Много съжалявам.

Поне ми се стори, че каза така. Чукането изпълваше помещението, караше въздуха да вибрира. Заболя ме главата. Втренчих се в магнита, в тежките болтове, които държаха плочите на кожуха. Скоро тия болтове щяха да се превърнат в ракети.

— Не се ебаваме, Джак — каза Рики. — Не ни се ще да те изгубим. Двайсет секунди.

Тази една минута беше времето за зареждане на магнитните кондензатори, за да могат да започнат продължаващите едва милисекунди електрически импулси. Зачудих се колко време след зареждането импулсите ще взривят магнита. Сигурно най-много няколко секунди. Така че времето ми изтичаше. Не знаех какво да правя. Бях допуснал ужасна грешка. И най-лошото бе, че бях изгубил единственото си преимущество, защото сега те съзнаваха значението на вируса. Преди не го бяха смятали за сериозна опасност. Ала сега разбираха и искаха да им го дам. Скоро щяха да се сетят да унищожат ферментационния резервоар. Щяха окончателно да се справят с вируса, бях убеден в това.

И аз не можех да направя нищо. Вече не.

Нямах представа как е Мей, дали са я наранили. Дали изобщо е жива. Обзе ме безразличие. Седях в огромна камера за ядрен магнитен резонанс, нищо повече. Тоя ужасяващ, пронизителен звук — така трябва да се бе чувствала Аманда, когато я бяха изследвали с ЯМР. Мислите ми блуждаеха. Вече нищо не ме интересуваше.

— Десет секунди — каза Рики. — Хайде, Джак. Не се прави на герой. Не е в стила ти. Кажи ни къде е. Шест секунди. Пет. Джак, хайде де.

Чукането беше престанало. Разнесе се остро стържене на поддаващ метал. Магнитът се бе включил за няколко милисекунди.

— Първи импулс — съобщи Рики. — Не се прави на идиот, Джак.

Бам! Бам! Импулсите започнаха да се редуват на все по-кратки интервали. Кожухът на охладителя започна да се огъва.

Бам! Бам!

Не издържах.

— Добре! — извиках аз. — Рики! Ще ви кажа!

Бам!

— Хайде, Джак! Чакам.

— Не! Първо го изключи. И ще кажа само на Джулия.

Бам! Бам!

— Много неразумно от твоя страна, Джак. Не си в положение да се пазариш.

Бам!

— Вируса ли искаш, или предпочиташ да е изненада?

Бам! Бам! Бам!

После внезапно настъпи тишина. Чуваше се само съскането на охлаждащата течност, която изтичаше от кожуха. Магнитът бе горещ на пипане. Но поне импулсите на ЯМР бяха престанали.

ЯМР.

Зачаках Джулия. Седнах.

Чух вратата да се отключва. Влезе Джулия.

— Не си пострадал, нали, Джак?

— Не, пострадаха само нервите ми.

— Не знам защо се подложи на това — каза тя. — Беше напълно излишно. Но ти нося добра новина. Току-що пристигна хеликоптерът.

— Наистина ли?

— Да, днес подрани. Само си помисли, нали ще е чудесно да се прибереш вкъщи? В своя дом, при семейството си?

Седях, опрял гръб на стената, и я гледах.

— Искаш да кажеш, че мога да си вървя, така ли?

— Разбира се, Джак. Няма защо да стоиш тук. Само ми дай тубата с вируса и си върви.

Не й вярвах нито за миг. Виждах доброжелателната Джулия, прелъстителната Джулия. Ала не й вярвах.

— Къде е Мей?

— Почива си.

— Какво сте й направили?

— Нищо. Абсолютно нищо. — Тя поклати глава. — Наистина не разбираш, нали? Не искам никой да пострада, Джак. Нито ти, нито Мей, никой. Особено ти.

— Опитай се да го обясниш на Рики.

— Моля те, Джак. Хайде да оставим чувствата настрани и да поразсъждаваме логично. Ти сам правиш всичко това. Защо не приемеш новото положение? — Джулия ми протегна ръка и аз я поех. Тя ме изправи на крака. Беше силна. По-силна отвсякога. — В крайна сметка ти си основен участник. Ти унищожи дивия тип, Джак.

— За да може да процъфти доброкачественият тип.

— Точно така, Джак. За да може да процъфти доброкачественият тип. И да влезе в симбиоза с човешките същества.

— Симбиозата, в която сте влезли вие?

— Точно така, Джак — усмихна се Джулия.

Усмивката й бе зловеща.

— Джулия, това са глупости — казах аз. — Това е болест.

— Разбира се, че ще смяташ така. Защото още не знаеш какво е. Не си го изпитал. — Тя се приближи и ме прегърна. Позволих й. — Нямаш представа какво ти предстои.

— Историята на моя живот.

— Стига си се инатил. Просто го приеми. Изглеждаш уморен, Джак.

Въздъхнах.

— Уморен съм. — И наистина бях. В нейните ръце определено се чувствах слаб. Бях сигурен, че и тя го усеща.

— Тогава защо не се отпуснеш? Прегърни ме, Джак.

— Не знам. Може би си права.

— Права съм, разбира се. — Тя пак се усмихна, разроши косата ми с длан. — О, Джак, ужасно ми липсваше.

— И ти на мен — отвърнах аз. — Липсваше ми. — Прегърнах я, притиснах я към себе си. Лицата ни се доближиха едно към друго. Тя беше красива, устните й се разтвориха, очите й се взираха в мен, меки, подканящи. Усетих, че се отпуска. — Кажи ми само едно, Джулия.

— Разбира се, Джак.

— Защо си отказала да се подложиш на изследване с ядрен магнитен резонанс в болницата?

Тя се намръщи и се отдръпна, за да ме погледне.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— И ти ли си като Аманда?

— Коя Аманда?

— Нашето бебе, забрави ли? Ядреният магнитен резонанс я излекува. Светкавично.

— За какво говориш?

— Джулия, роякът има ли някакви проблеми с магнитните полета?

Тя се ококори и започна да се бори в ръцете ми.

— Пусни ме! Рики! Рики!

— Съжалявам, скъпа — казах аз. И натиснах бутона с коляно. Разнесе се острият звук от пулсирането на магнита.

Джулия закрещя.

От отворената й уста се разнасяше силен постоянен вик, мускулите на лицето й бяха напрегнати. Стиснах ръката й. Кожата на лицето й затрепери. После чертите й започнаха да се променят, да се подуват. Стори ми се, че очите й изглеждат уплашени. Подуването продължи и се разпадна на отделни ручейчета.

И в следващия момент Джулия буквално се разпадна пред погледа ми. Кожата на подутото й лице се пръсна на реки от частици като пясък, стичащ се от върха на пясъчна дюна. Частиците се понесоха по дъгата на магнитното поле към стените на помещението.

Усетих, че тялото й олеква в ръцете ми. Частиците продължаваха да изтичат към всички ъгли на стаята. И когато свършиха, в обятията ми остана блед труп. Очите на Джулия бяха хлътнали. Устните й бяха тънки и напукани, кожата й прозираше. Косата й бе безцветна, суха. Ключиците й изпъкваха от костеливата й шия. Приличаше на болна от рак. Тя раздвижи уста. Чух едва прошепнати думи. Наведох се към нея.

— Той ме разяжда, Джак — промълви жена ми.

— Знам.

— Трябва да направиш нещо.

— Знам.

— Джак, децата…

— Добре.

— Целунах ги — промълви тя.

Не отговорих. Само затворих очи.

— Джак, спаси дечицата ми, Джак…

— Добре.

Погледнах нагоре и я видях навсякъде около себе си, лицето и тялото на Джулия, разпрострени по целите стени. Частиците бяха запазили вида й, ала се бяха сплескали върху повърхността на стените. И все още се движеха едновременно с разтварянето на устните, с мигането на клепачите й. После пред очите ми започнаха да се носят обратно към нея в мъгла с телесен цвят.

— Джулия! — извика пред стаята Рики. — Джулия! — Ритна вратата няколко пъти, но не влезе. Знаех, че не смее. Бях изчакал цяла минута и кондензаторите бяха заредени. Не бе в състояние да ми попречи да включа магнита. Можех да го задействам когато поискам — поне докато не изчерпя заряда му.

— Джак…

Погледнах я. Очите й бяха тъжни, умоляващи.

— Джак — промълви тя. — Не знаех…

— Всичко е наред — казах аз.

Частиците се носеха обратно и отново извайваха лицето й. Джулия възвръщаше материалността и красотата си.

Натиснах бутона.

Бам!

Частиците се стрелнаха към стените, макар този път не толкова бързо. И в ръцете ми пак остана безпомощното тяло на Джулия. Хлътналите й очи умоляващо се взираха в мен.

Бръкнах в джоба си и извадих едната епруветка с бактериофаги.

— Изпий я.

— Не, не — възбудено се възпротиви жена ми. — Вече е късно за…

— Опитай. — Вдигнах епруветката към устните й. — Хайде, скъпа. Искам да опиташ.

— Моля те, недей. Не е важно…

— Джулия! — извика Рики. — Джулия! — И заблъска с юмруци по вратата. — Добре ли си, Джулия?

Очите на трупа се насочиха към вратата. Устните й помръднаха. Костеливите пръсти задърпаха ризата ми. Искаше да ми каже нещо. Отново обърнах глава, за да я чуя.

Тя дишаше плитко и слабо. Не долавях думите. После изведнъж я разбрах.

— Те ще те…

— Знам — отвърнах аз.

— Не им позволявай… Децата…

— Няма.

Костеливата й ръка докосна лицето ми.

— Знаеш, че винаги съм те обичала, Джак — промълви Джулия. — Никога не бих ти направила нищо лошо.

— Знам, Джулия. Знам.

Частиците по стените отново се носеха към нея. За трети път натиснах с коляно бутона с надеждата да остана още малко с нея, ала се разнесе само глухо механично изтракване.

Кондензаторът се бе изчерпал.

И ненадейно с рязко изсвистяване всички частици се върнаха по местата си, и Джулия пак беше цяла, красива и силна като преди. Тя с презрителен поглед ме отблъсна от себе си и високо и твърдо каза:

— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Джак.

— И аз.

— Но нищо не може да се направи. Губим си времето. Искам тубата с вируса, Джак. Искам я веднага.

В известен смисъл това опрости всичко. Защото разбрах, че пред мен вече не е Джулия. Не трябваше да мисля какво може да й се случи. Трябваше да мисля само за нас с Мей — ако Мей още бе жива.

И ако и аз останех жив през следващите няколко минути.