Майкъл Крайтън
Жертвата (27)

Седми ден, 05:12

Тя усмихнато влезе в стаята.

— Знаеш ли, Джак, ако не ти имах пълно доверие, щях да си помисля, че между вас има нещо.

— Наистина — отвърнах аз и се поотдръпнах от Мей, която бързо пишеше. Обзе ме тревога. — Защо мислиш така?

— Ами, главите ви бяха доближени и изглеждахте като хипнотизирани от нещо на екрана. Между другото, какво гледахте?

— Хм, нещо техническо.

— Може ли да видя? Интересувам се от технически неща. Рики не ви ли каза, че вече проявявам интерес към техниката? Така е. Тази технология ме вълнува. Това е цял нов свят, нали? Двайсет и първи век настъпи. Не ставай, Мей. Само ще надзърна над рамото ти.

Вече бе заобиколила масата и гледаше екрана. Образът я накара да се намръщи — бактериални култури в червена хранителна среда. Бели кръгове в червени кръгове.

— Какво е това?

— Бактериални колонии — отвърна Мей. — Наложи се да изключа единия резервоар от производствената линия заради контаминация. Опитвахме се да разберем какъв е проблемът.

— Сигурно е бактериофаг, не смяташ ли? — каза Джулия. — Бактериите често се заразяват с вируси. — Тя въздъхна. — Молекулярното производство е страшно деликатно. Нещата лесно се объркват. Вечно трябва да си нащрек. — Жена ми ме погледна, после се обърна към Мей. — Но не може през цялото време да сте гледали само това.

— Само това гледахме — отвърнах аз.

— Какво? Снимки на плесен ли?

— На бактерии.

— Да, на бактерии. Това ли гледахте през цялото време, Мей?

Мей сви рамене и кимна.

— Да, Джулия. Това ми е работата.

— Нито за миг не се съмнявам в твоята всеотдайност. Но нали не възразяваш? — Ръката на Джулия се стрелна напред и тя натисна клавиша „назад“ в ъгъла на клавиатурата.

Появиха се други снимки на бактерии.

После на вируси, гледани през електронен микроскоп.

След това таблица на данните за бактериалния растеж през последните дванайсет часа.

Джулия още пет-шест пъти натисна клавиша, но не видя нищо друго освен образи на бактерии и вируси, графики и таблици. Накрая отдръпна ръка от клавиатурата.

— Изглежда, посвещавате много време на този проблем. Наистина ли е толкова важен?

— Ами, това е контаминант — отвърна Мей. — Ако не го овладеем, ще трябва да изключим цялата система.

— В такъв случай непременно го овладей. — Джулия се обърна към мен. — Искаш ли да закусим? Сигурно умираш от глад.

— Да.

— Ела да направим закуската — каза тя.

— Добре. — Погледнах Мей. — Повикай ме, ако мога да ти помогна с нещо.

Тръгнах с Джулия към жилищния отсек.

— Не знам защо, обаче тази жена ме безпокои — каза тя.

— И аз не знам защо. Мей е много тактична и съвестна.

— И много красива.

— Джулия…

— Затова ли не искаш да ме целунеш? Защото имаш връзка с нея ли?

— За Бога, Джулия…

Тя ме погледна и зачака.

— Виж, последните две седмици бяха тежки за всички. Честно казано, с теб се живееше трудно.

— Убедена съм.

— И честно казано, ти бях доста сърдит.

— И имаше основание, знам. Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това. — Тя се наведе и ме целуна по бузата. — Но вече ми се струва адски далечно. Не усещам напрежение помежду ни. Какво ще кажеш да се целунем и да компенсираме пропуснатото?

— Може би по-късно. Сега имаме много работа.

Тя закачливо се нацупи и имитира целувка.

— О, хайде, миличък, само малко целувчици… хайде, нищо няма да ти стане…

— По-късно — отсякох аз.

Джулия въздъхна и се отказа. Известно време мълчаливо вървяхме по коридора. После тя сериозно каза:

— Ти ме избягваш, Джак. И искам да знам защо.

Не й отговорих, само многострадално въздъхнах и продължих да вървя, като се престорих, че думите й не заслужават отговор. Всъщност бях ужасно разтревожен.

Не можех вечно да отказвам да я целуна. Рано или късно тя щеше да разбере какво знам. Може вече да беше разбрала. Защото дори когато се държеше детински, Джулия изглеждаше по-умна, по-проницателна отвсякога. Имах чувството, че нищо не й убягва. Същото се отнасяше за Рики. Двамата като че ли бяха придобили някаква свръхсетивност.

Тревожех се и за онова, което ми беше показала Мей. За черния облак, който сякаш бе излязъл от устата на Джулия. Защото доколкото знаех, рояците убиваха жертвата си. Бяха безпощадни. Сега изглеждаше, че жена ми носи рояк в себе си. Това не беше възможно. Дали имаше някакъв имунитет? Или роякът я търпеше и не я убиваше поради конкретна причина? Ами Рики и Винс? И те ли имаха имунитет?

Едно бе ясно: Джулия и Рики не искаха да се обадим на никого. Нарочно ни бяха изолирали в пустинята, знаейки, че разполагат с няколко часа до пристигането на хеликоптера. Следователно нямаха нужда от повече време. За какво? За да ни убият ли? Или само да ни заразят?

Докато крачех по коридора до жена си, се чувствах така, сякаш вървя до чужд човек. Човек, когото вече не познавам. И който беше невероятно опасен.

Погледнах си часовника. Вертолетът щеше да е тук след по-малко от два часа.

Джулия се усмихна.

— Среща ли имаш?

— Не. Просто си мислех, че е време за закуска.

— Джак — каза тя. — Защо не си откровен с мен?

— Откровен съм…

— Не си. Чудеше се след колко време ще пристигне хеликоптерът.

Свих рамене.

— След два часа — продължи Джулия. И прибави: — Басирам се, че с радост ще си тръгнеш оттук, нали?

— Да. Но няма да си тръгна, докато не свърши всичко.

— Защо? Какво е останало да се върши?

Вече бяхме стигнали жилищния отсек. Усетих миризма на пържени яйца с бекон. Рики се появи иззад ъгъла и весело се усмихна, когато ме видя.

— Здрасти, Джак. Как спа?

— Добре.

— Наистина ли? Щото изглеждаш малко уморен.

— Сънувах кошмари.

— Нима? Кошмари ли? Отврат.

— Понякога се случва.

Тримата влязохме в кухнята. Боби приготвяше закуска.

— Бъркани яйца с лук и сирене — бодро съобщи той. — Какъв препечен хляб искате?

Джулия искаше бял. Рики искаше кифличка. Аз отговорих, че не искам нищо. Наблюдавах Рики и за пореден път забелязах, че изглежда много силен. Мускулите под тениската му ясно се очертаваха. Той срещна погледа ми.

— Какво има?

— Нищо. Просто се възхищавам на мъжествения ти вид. — Опитвах се да се държа естествено, ала всъщност се чувствах невероятно напрегнат. Постоянно се сещах за Чарли, спомнях си колко бързо го бяха нападнали. Не бях гладен и исках да се махна. Но не виждах как да го направя, без да събудя подозрения.

Джулия отиде при хладилника и отвори вратата. Шампанското беше вътре.

— Сега готови ли сте да празнуваме?

— Естествено — отвърна Боби. — Звучи страхотно: да започнеш деня с шампанско.

— Категорично не — заявих аз. — Джулия, настоявам да гледаш на положението сериозно. Още не сме извън опасност. Трябва да повикаме военните, а не можем да им се обадим. Не е време да гърмим шампанското.

Тя се нацупи.

— Уф, винаги разваляш всичко.

— Не говори глупости!

— О, миличък, не се сърди, просто ме целуни, целуни ме. — Джулия пак издаде устни напред и се наведе над масата.

Изглежда, единственото ми оръжие бе гневът.

— По дяволите, Джулия! — повиших глас аз. — Причината за цялата тая каша е, че още отначало не си взимала нещата на сериозно. Имала си избягал рояк в пустинята цели две седмици. И вместо да го унищожиш, ти си си играла с него. Мотала си се, докато не е излязъл от контрол, и в резултат загинаха четирима души. Това не е повод за празник, Джулия. Това е трагедия. И докато съм тук, няма да пия никакво шампанско. И никой няма да пие. — Занесох бутилката при мивката и я счупих. Обърнах се към нея. — Ясен ли съм?

— Това беше излишно — студено отвърна тя.

Видях, че Рики ме наблюдава замислено. Като че ли взимаше някакво решение. Боби се бе обърнал с гръб към нас, сякаш се срамуваше от семейната кавга. Дали бяха пипнали и него? Стори ми се, че зървам тънка черна линия на тила му, ала не бях сигурен и не смеех да се вторачвам продължително.

— Излишно ли? — яростно казах аз. — Тези хора ми бяха приятели. Бяха и твои приятели, Рики. И твои, Боби. И повече не искам да чувам за никакво празнуване! — Обърнах се и изхвърчах навън. На прага се сблъсках с Винс.

— По-спокойно, приятел — рече той. — Ще вземеш да получиш удар.

— Майната ти!

Винс повдигна вежди. Измъкнах се покрай него.

— Никого не можеш да заблудиш, Джак! — извика подире ми Джулия. — Знам какво става!

Стомахът ми се сви. Но продължих да вървя.

— Направо си прозрачен, Джак. Знам, че се връщаш при нея.

— Абсолютно си права! — отвърнах аз.

Дали Джулия наистина смяташе така? Нито за миг не вярвах. Само се опитваше да ме заблуди, да ми замаже очите, докато… Какво се готвеха да направят?

Бяха четирима. А ние — само двама. Ако вече не се бяха добрали до Мей…

Мей не беше в биологичната лаборатория. Поогледах се и видях, че е открехната една странична врата, която водеше до подземния етаж с ферментационната инсталация. Отблизо котлите изглеждаха много по-големи, гигантски стоманени кълба с диаметър около метър и осемдесет. Бяха заобиколени с плетеница от тръби, клапани и терморегулатори. Тук бе топло и много шумно.

Мей стоеше до третия котел, записваше си нещо в бележник и затваряше един клапан. Погледна ме, после за миг вдигна очи към тавана, където беше монтирана охранителна камера, и заобиколи от отсрещната страна на резервоара. Последвах я.

— Те спаха на светло — каза Мей.

Кимнах. Вече знаех какво означава това.

— Всички са заразени.

— Да.

— И роякът не ги убива.

— Да, но не разбирам защо.

— Трябва да е еволюирал така, че да ги търпи — отвърна тя.

— Толкова бързо ли?

— Някои организми еволюират бързо. Познаваш проучванията на Ева.

Познавах ги. Той беше изучавал холерата и бе установил, че холерният организъм бързо се променя, за да поддържа епидемичното си разпространение. В селата, където няма чиста вода, а минава само канавка, холерата предизвиква фатална диария. Изпражненията на жертвите съдържат милиони холерни организми, които попадат във водата и заразяват други в селото. По този начин холерата се възпроизвежда и епидемията продължава.

Но когато има чисти водоизточници, холерата не се възпроизвежда. Жертвите умират, ала изпражненията им не попадат във водата. Не се заразяват други и епидемията отслабва. При такива обстоятелства организмите еволюират в по-мека форма, която не убива жертвите и им позволява да разпространяват холерата чрез контакт, мръсно бельо и така нататък.

Мей предполагаше, че същото се е случило с рояците. Те бяха еволюирали в по-мека форма, която можеше да се предава от човек на човек.

— Зловещо е — казах аз.

Тя кимна.

— Но какво можем да направим?

И беззвучно заплака. По лицето й потекоха сълзи. Познавах Мей като невероятно силна личност. Сълзите й ме потресоха. Тя клатеше глава.

— Нищо не можем да направим, Джак. Те са четирима. По-силни са от нас. Ще ни убият, както убиха Чарли.

Мей притисна лице към рамото ми. Прегърнах я. Но не можех да я утеша. Защото знаех, че е права. Нямаше изход.

Уинстън Чърчил е казал, че когато човек е под обстрел, умът му се съсредоточава идеално. Мислите ми летяха с бясна скорост. Реших, че съм допуснал грешка и че трябва да я поправя. Макар да беше типично човешка.

Като се има предвид, че живеем в епоха на еволюционност — еволюционна биология, еволюционна медицина, еволюционна екология, еволюционна психология, еволюционна икономика, еволюционна компютърна наука — хората изненадващо рядко разсъждават от гледна точка на еволюцията. Това е общочовешки недостатък. Ние възприемаме околния свят като снимка, докато той всъщност е филм и постоянно се променя. Знаем, че се променя, разбира се, но се държим така, все едно е неизменен. Отричаме реалността на промяната. Затова тя винаги ни изненадва. Родителите дори се изненадват от порастването на децата си. Отнасят се с тях като с по-малки, отколкото са в действителност.

И аз се бях изненадал от промяната в еволюцията на рояците. Нямаше причина те да не се развиват едновременно в две посоки. Както и в три, четири или десет. Трябваше да го предвидя. Трябваше да го очаквам. Ако се бях сетил, може би щях да съм по-подготвен да се справя със ситуацията.

Но аз бях разглеждал рояка като един проблем — някъде навън, в пустинята — и бях пренебрегнал другите възможности.

„Нарича се «отхвърляне на действителността», Джак.“ Зачудих се още какво отхвърлям. Какво друго не бях забелязал. Къде бях сбъркал? Какви бяха първите податки, които ми бяха убегнали? Сигурно фактът, че първият ми контакт с рояк бе предизвикал алергична реакция — реакция, в резултат на която едва не бях умрял. Според Мей тя се беше дължала на токсин, образуван от бактериите в рояка. Токсин, който явно бе продукт на еволюционна промяна при Е. coli. Всъщност самото присъствие на бактериофаги в резервоара представляваше еволюционна промяна, вирусна реакция към бактериите, която…

— Мей — казах аз. — Чакай малко.

— Какво има?

— Струва ми се, че можем да ги спрем.

Тя го прие скептично, виждах го изписано на лицето й. Но избърса очи и ме изслуша.

— Роякът се състои от частици и бактерии, нали така? — попитах аз.

— Да.

— Бактериите осигуряват суровината, необходима на частиците да се възпроизвеждат. Нали? Добре. Следователно, ако бактериите умрат, роякът също умира, нали така?

— Сигурно. — Мей се намръщи. — За антибиотик ли мислиш? Да дадеш на всички антибиотик ли? Защото ще ти трябват много антибиотици, за да се справиш с инфекция с Ешерихия коли, няколко дни ще трябва да взимат лекарства и не…

— Не. Не мисля за антибиотици. — Потупах резервоара. — Мисля за това.

— За бактериофаги ли?

— Защо не?

— Не знам дали ще се получи — отвърна тя и отново свъси вежди. — Възможно е. Само че как ще им дадеш бактериофагите? Те няма просто да ги изпият, нали знаеш.

— Тогава ще напълним атмосферата с тях. Те ще ги вдишат и няма да усетят.

— Аха. И как ще напълним атмосферата?

— Лесно. Не изключвай тоя резервоар. Вкарай бактерии в системата. Искам монтажната линия да започне да произвежда вируси — много вируси. После ще ги освободим във въздуха.

Мей въздъхна.

— Няма да стане, Джак.

— Защо?

— Защото монтажната линия няма да произведе много вируси.

— Защо?

— Заради начина, по който се възпроизвеждат вирусите. Нали знаеш — те се закачват за клетъчната стена и проникват в клетката. После възприемат рибонуклеиновата киселина на самата клетка и започват да произвеждат вируси. Клетката прекратява нормалните си метаболични функции и скоро се пръсва като балон. Новите вируси се насочват към други клетки и процесът започва отначало.

— И какво от това?

— Ако пусна бактериофаги в монтажната линия, вирусът ще започне бързо да се възпроизвежда — за известно време. Но ще пробие много клетъчни мембрани и ще ги превърне в липидни отпадъци. Те ще задръстят междинните филтри. След час-два монтажната линия ще прегрее, ще се задействат системите за сигурност и ще изключат всичко. Цялото производство ще спре. И няма да има вируси.

— Системите за сигурност не се ли изключват?

— Изключват се. Но не знам как.

— Кой знае?

— Само Рики.

Поклатих глава.

— Това не ни върши работа. Сигурна ли си, че няма да се справиш…

— Има код — прекъсна ме Мей. — И само Рики го знае.

— О!

— А и ще е прекалено опасно да изключим системите за сигурност, Джак. Отделни звена от линията действат при висока температура и волтаж. И в ръкавите се произвеждат големи количества кетони и метан. Равнищата им се следят и се поддържат в определени норми. Ако не се наблюдават, може да прехвръкне искра и… — Тя сви рамене.

— Искаш да кажеш, че може да избухне ли?

— Не, Джак. Гарантирам ти, че ще избухне. Няколко минути след изключването на системата за сигурност. След шест, може би най-много след осем минути. И не те съветвам да си наблизо, когато избухне. Така че не можеш да използваш монтажната линия, за да произведеш голямо количество вируси. Със или без система за сигурност, просто няма да се получи.

Мълчание.

Разочарование.

Огледах се. Погледнах стоманения резервоар, чиято стена се заобляше над главата ми. Погледнах стойката с епруветките в краката на Мей. Погледнах в ъгъла, където видях парцал, кофа и петлитрова пластмасова туба с вода. Погледнах и Мей, уплашена, все още на ръба на сълзите, ала някак запазила самообладание.

И в главата ми се оформи план.

— Добре. Въпреки това го направи. Пусни вируса в монтажната линия.

— Какъв е смисълът?

— Просто го направи.

— Джак — рече тя. — Защо да го правим? Те знаят, че си се досетил. Не можем да ги заблудим. Прекалено са умни. Ако се опитаме да го направим, веднага ще ни нападнат.

— Да — съгласих се аз. — Сигурно.

— А и няма да се получи. Линията няма да произведе вируси. Тогава защо, Джак? Каква полза има?

Мей ми беше приятелка, но сега имах план и не възнамерявах да й го разкрия. Не ми бе приятно, но трябваше да отвлека вниманието на другите. Трябваше да ги заблудя. И тя щеше да ми помогне — което означаваше, че трябва да вярва в друг план.

— Мей, трябва да им отвлечем вниманието, да ги заблудим — казах аз. — Искам да пуснеш вируса в монтажната линия. Нека се съсредоточат върху тоя проблем. Нека мислят за това. Междувременно аз ще изсипя известно количество вируси в резервоара на противопожарната система.

— И после ще задействаш пръскачките, така ли?

— Да.

Тя кимна.

— И вирусите ще ги облеят.

— Точно така.

— Може и да се получи, Джак.

— Не се сещам за нищо по-добро. А сега отвори някой от тия клапани и дай да напълним няколко епруветки с вируси. Искам да пуснеш вируси и в оная петлитрова туба ей там.

Мей се поколеба.

— Клапанът е от другата страна на резервоара. Ще ни видят на охранителната камера.

— Не се безпокой — успокоих я аз. — Вече няма значение. Просто ще ми спечелиш малко време.

— И как да го направя?

Обясних й. Тя сбърчи лице.

— Майтапиш се! Те никога няма да се хванат!

— Няма, разбира се. Просто ми трябва малко време.

Заобиколихме резервоара. Тя напълни епруветките. Течността приличаше на гъста кафява кал. Вонеше на изпражнения. И приличаше на изпражнения.

— Сигурен ли си? — попита ме Мей.

— Трябва — отвърнах аз. — Нямаме избор.

— Първо ти.

Взех епруветката, дълбоко си поех дъх и я изгълтах. Беше отвратително. Повдигна ми се. Помислих си, че ще повърна, но се сдържах. Пак си поех дъх, изпих малко вода от тубата и погледнах Мей.

— Ужасно, а? — попита тя.

— Ужасно.

Мей взе друга епруветка, стисна носа си с палец и показалец и я изпи. Изчаках кашлицата й да премине. Тя успя да не повърне. Подадох й тубата, Мей отпи и изля остатъка на пода. После я напълни с кафява кал.

Накрая завъртя кранчето на големия клапан.

— Така — каза тя. — Вече влиза в системата.

— Добре. — Прибрах две епруветки в джоба на ризата си. Взех петлитровата туба. На етикета пишеше „Чиста питейна вода“. — Чао. — И бързо се отдалечих.

Докато вървях по коридора, си мислех, че вероятността да успея е едно на сто. Може би дори едно на хиляда. Ала имах шанс.

По-късно гледах записа на охранителната камера и оттам разбрах какво се е случило с Мей. Тя влезе в кухнята. Носеше стойката с кафяви епруветки. Всички други бяха там и закусваха. Джулия я изгледа ледено. Винс не й обърна внимание.

— Какво носиш, Мей? — попита Рики.

— Бактериофаги — отвърна тя.

— За какво са ти?

Това привлече вниманието на Джулия.

— Това са проби от ферментационния резервоар — поясни Мей.

— Пфу, нищо чудно, че смърдят.

— Джак току-що изпи една епруветка. Накара и мен да изпия.

Рики изсумтя.

— Защо? Божичко, как не си повърнала?

— За малко да повърна. Джак иска всички да изпиете по една.

Боби се засмя.

— А стига бе! Защо?

— За да е сигурен, че не сте заразени.

Рики се намръщи.

— Заразени ли? Какво искаш да кажеш?

— Джак казва, че Чарли е носил рояка в тялото си, следователно сигурно и ние сме заразени. Или поне някои от нас. Затова изпийте вируса и той ще убие бактериите във вас и така ще убие рояка.

— Сериозно ли говориш? — попита Боби. — Да изпия тия лайна? Няма да стане, Мей!

Тя се обърна към Винс.

— Смърди ми на лайна — каза той. — Нека някой друг опита пръв.

— Рики? Искаш ли да си пръв? — попита Мей.

Той поклати глава.

— Няма да изпия тази гадост. Защо да го правя?

— Ами, първо, защото така ще си сигурен, че не си заразен. И второ, защото така и ние ще сме сигурни.

— Какво искаш да кажеш? Това да не е проверка?

Мей сви рамене.

— Така смята Джак.

Джулия свъси вежди и се обърна към Мей.

— Къде е Джак?

— Не знам. Видях го във ферментационното отделение. Не знам къде е сега.

— Знаеш, разбира се — студено отвърна Джулия. — Знаеш точно къде е отишъл.

— Не знам. Нищо не ми каза.

— Казал ти е. Той ти казва всичко. Всъщност заедно сте подготвили тази малка интерлюдия, нали? Не можете сериозно да очаквате, че ще изпием това нещо. Къде е Джак, Мей?

— Казах ти, не знам.

— Провери мониторите — нареди жена ми на Боби. — Намери го. — Тръгна към Мей. — Мей. — Гласът й беше спокоен, но излъчваше заплашителност. — Искам да ми отговориш. И този път ми кажи истината.

Мей отстъпи крачка назад. Рики и Винс се приближаваха от двете й страни. Мей долепи гръб до стената. Джулия бавно се приближаваше.

— Кажи ми веднага, Мей. Ще е много по-добре за теб, ако не се дърпаш.

— Открих го — съобщи от отсрещния край на стаята Боби. — Във фабриката е. Носи голяма туба с лайна, поне така изглежда.

— Кажи ми, Мей. — Джулия се наведе към нея. Беше толкова близо, че устните им почти се допираха. Мей стисна клепачи. Трепереше от страх. Джулия я погали по косата. — Не се бой. Няма от какво да се страхуваш. Просто ми кажи какво прави Джак с тази туба.

Мей истерично се разхлипа.

— Знаех си, че няма да се получи. Казвах му, че ще се сетите.

— Разбира се — тихо отвърна Джулия. — Разбира се, че щяхме да се досетим. Просто ми кажи.

— Джак напълни тубата с вируси и ще ги пусне в резервоара на противопожарната система.

— Много находчиво — каза Джулия. — Благодаря ти, миличка.

И я целуна по устата. Мей се дърпаше, ала гърбът й бе притиснат към стената и Джулия държеше главата й. Когато най-после се отдръпна, жена ми каза:

— Опитай се да запазиш спокойствие. Просто запомни. Нищо няма да ти стане, ако не се съпротивляваш.

И излезе от кухнята.