Майкъл Крайтън
Жертвата (31)

Седми ден, 09:12

Докато тичахме по площадката, пилотът на хеликоптера отвори люковете. Скочихме в кабината.

— Давай! — каза Мей.

— Настоявам първо да си закопчаете предпазните колани…

— Вдигай вертолета във въздуха, мама му стара! — извиках аз.

— Съжалявам, такъв е правилникът и…

От вратата на електростанцията, от която току-що бяхме излезли, блъвна черен дим и се издигна в синьото пустинно небе.

Пилотът го видя.

— Дръжте се!

Излетяхме и се насочихме на север, като заобиколихме сградата отдалеч. От всички вентилационни шахти на покрива излизаше дим. Във въздуха се образува черна мъгла.

— Огънят изгаря наночастиците и бактериите — каза Мей. — Не се безпокой.

— Къде отиваме? — попита пилотът.

— У дома.

Полетяхме на запад и след минути бяхме оставили сградата зад гърба си. Тя потъна под хоризонта. Мей се бе отпуснала назад със затворени очи.

— Мислех, че ще избухне — казах й аз. — Обаче те пак включиха системата за сигурност.

Тя не отговори.

— Та защо беше това бързане да се махнем оттам? И между другото, къде беше? Никой не успя да те открие.

— Бях навън, в склада.

— И какво правеше там?

— Търсех още взривни капсули.

— Намери ли?

Нямаше звук. Само проблясък жълта светлина, която обхвана пустинния хоризонт за миг и бързо избледня. Почти сякаш нищо не се е случило. Ала хеликоптерът се разлюля и се разтърси от ударната вълна.

— Майко Божия, какво беше това? — възкликна пилотът.

— Промишлена злополука — отвърнах аз.

Той посегна към радиостанцията.

— Трябва да докладвам.

— Да, трябва.

Продължавахме да летим на запад и когато пресякохме границата на Калифорния, видях зелената линия на горите и ниските хълмове.