Майкъл Крайтън
Жертвата (25)

Седми ден, 00:12

— Джак!

Джулия се втурна по коридора към мен. На светлината от лампите на тавана лицето й изглеждаше красиво със слабите си, изящни черти. Беше по-красива, отколкото си я спомнях. Глезенът й бе превързан и на китката й имаше гипс. Тя ме прегърна и притисна чело до рамото ми. Косата й ухаеше на лавандула.

— О, Джак, Джак! Слава Богу, че си добре!

— Да — с пресипнал глас отвърнах аз. — Добре съм.

— Радвам се, много се радвам.

Просто стоях и я оставих да ме прегръща. После отговорих на прегръдката й. Не знаех как да реагирам. Тя кипеше от енергия, докато аз бях изтощен и празен.

— Добре ли си, Джак? — без да ме пуска, попита тя.

— Да, Джулия — отвърнах почти шепнешком.

— Какво ти е на гласа? — Жена ми се отдръпна и ме погледна. — Какво ти е?

— Сигурно си е изгорил гласните струни — също така прегракнало рече Мей. Лицето й беше почерняло от сажди. Имаше рани на скулата и челото.

Джулия пак ме прегърна и докосна ризата ми.

— Ранен си, скъпи.

— Само ризата ми.

— Сигурен ли си, че не си ранен, Джак? Според мен си ранен.

— Не, нищо ми няма. — Неловко се отдръпнах.

— Не мога да изразя колко съм ти благодарна за това, което направи тази нощ, Джак — каза тя. — Което направихте всички — прибави Джулия и се обърна към другите. — Ти, Мей, и ти, Боби. Съжалявам, че не бях тук, за да ви помогна. Знам, че аз съм виновна за всичко. Но сме ви много признателни. Компанията ви е признателна.

„Компанията ли?“ — помислих си. Ала казах само:

— Е, това просто трябваше да се направи.

— Да, така е. Бързо и решително. И ти го направи, Джак. Слава Богу!

Рики стоеше наблизо и кимаше. Приличаше на ония механични птици, дето пият от чаша вода. Чувствах се някак нереално, като на театър.

— Мисля, че трябва да пийнем по нещо, за да го отпразнуваме — каза Джулия. — Някъде имаше шампанско. Рики? Има ли? Да? Искам да отпразнуваме това, което направихте.

— Страшно ми се спи — казах аз.

— О, я стига, само една чаша.

Това бе типично за Джулия. Потънала в собствения си свят, тя не забелязваше как се чувстват хората около нея. В момента най-малко ни се пиеше шампанско.

— Не, благодаря — каза Мей и поклати глава.

— Сигурни ли сте? Наистина ли? Ще е забавно. Ами ти, Боби?

— Може би утре — отвърна той.

— Уф, добре! В края на краищата вие сте героите! Значи ще го отпразнуваме утре.

Забелязах, че говори много бързо и че движенията й са отсечени. Спомних си предположението на Елън, че жена ми взима наркотици. Определено изглеждаше, че се друса. Но бях толкова уморен, че просто не ми пукаше.

— Обадих се на Лари Хендлър, шефа на компанията. Много е благодарен на всички ви — каза Джулия.

— Много мило — отвърнах аз. — Той ще осведоми ли военните?

— Да осведоми военните ли? За какво?

— За избягалия експеримент.

— Джак, този проблем е решен. Ти се погрижи за това.

— Не съм сигурен. Някои рояци може да са избягали. Или да имат друго гнездо. Мисля, че за всеки случай трябва да повикаме военните. — Всъщност се съмнявах, че сме пропуснали нещо, ала исках да докарам външни хора. Бях уморен. Исках някой друг да поеме щафетата.

— Военните ли? — Джулия погледна Рики, после пак мен. — Абсолютно прав си, Джак — твърдо заяви тя. — Положението е изключително сериозно. Ако има и най-малка вероятност да е пропуснато нещо, трябва да ги осведомим веднага.

— Имам предвид тази нощ.

— Да, съгласна съм, Джак. Тази нощ. Всъщност ще го направя веднага.

Погледнах назад към Рики. Той ни следваше и продължаваше механично да кима. Не разбирах. Ами предишната му паника? Ами опасенията му, че експериментът ще бъде разкрит? Сега изглеждаше, че това не го интересува.

— Вие тримата идете да поспите, а аз ще се обадя в Пентагона — каза Джулия.

— Ще дойда с теб — казах аз.

— Няма нужда.

— Искам да дойда.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Не ми ли вярваш?

— Може да имат въпроси, на които да им отговоря.

— Добре, чудесна идея. Отлична идея.

Бях сигурен, че нещо не е наред. Чувствах се като в театър — всички играеха някаква роля. Обърнах се към Мей. Веждите й бяха леко свъсени. Сигурно и тя го усещаше.

Минахме през херметичните камери и влязохме в жилищния отсек. Стори ми се неприятно студено и потреперих. Отидохме в кухнята и Джулия вдигна телефона.

— Сега ще се обадя, Джак.

Взех си лимонада от хладилника. Мей направи леден чай. Боби си отвори бира. Всички бяхме жадни. Забелязах в хладилника бутилка шампанско. Докоснах я. Беше студена. Вътре се охлаждаха и шест чаши. Тя вече бе подготвила празненството.

Джулия натисна бутона на високоговорителя. Разнесе се свободен сигнал. Тя набра някакъв номер. Но линията просто прекъсна.

— Да опитаме пак.

Жена ми пак набра номера. Същият резултат.

— Странно. Рики, нямам външна линия.

— Опитай още веднъж — предложи той.

Пиех лимонадата си и ги наблюдавах. Нямаше съмнение, че всичко това е театър, изпълнение за пред нас. Джулия надлежно набра номера трети път. Зачудих се какви цифри натиска. Или знаеше номера на Пентагона наизуст?

— Уф, нищо — каза тя.

Рики вдигна телефона, погледна отдолу и пак го остави.

— Би трябвало да работи — престори се на озадачен той.

— О, стига вече — обадих се. — Сигурно нямаме външна линия.

— Имаме — възрази Рики.

— Само преди няколко минути се обаждах — рече Джулия. — Точно преди да се върнете.

Рики се изправи.

— Ще проверя линиите.

— Да бе — озъбих се аз.

Джулия ме гледаше втренчено.

— Какво ти става, Джак?

— Какво да ми става?

— Ядосан си.

— Ебават се с мен.

— Няма такова нещо — тихо отвърна тя и ме погледна в очите.

Мей стана от масата и каза, че отивала да вземе душ. Боби отиде да играе на видеоигри — обичайното му средство за отдих. Скоро чух тракане на картечница и викове на умиращи. С Джулия останахме сами в кухнята.

Тя се наведе към мен и заговори с тих, сериозен глас.

— Мисля, че ти дължа обяснение, Джак.

— Не ми дължиш нищо.

— Искам да кажа, за поведението си. За решенията ми през последните дни.

— Няма значение.

— За мен има.

— Може би по-късно, Джулия.

— Трябва да ти обясня сега. Виждаш ли, въпросът е, че просто исках да спася компанията, Джак. Това е. Камерата се провали и не успяхме да я поправим, изгубихме договора си и компанията затъваше. Не исках „Займос“ да фалира. Бях вложила пари, имах какво да губя, а и предполагам, че съм искала да защитя репутацията си. Исках да спася компанията. Знам, че не прецених нещата. Бях отчаяна. Никой друг не е виновен. Всички искаха да спрем. Аз ги накарах да продължат. Това беше моят кръстоносен поход. — Тя сви рамене. — И всичко беше напразно. Компанията ще фалира след няколко дни. Провалих се. — Джулия се наведе още по-близо. — Но не искам да изгубя и теб. Не искам да изгубя семейството си. Не искам да изгубя нас.

Тя сниши глас, протегна ръка и я постави върху моята.

— Искам да поправя нещата, Джак. Искам да е като преди. — Пауза. — Надявам се, че и ти го искаш.

— Не съм сигурен в чувствата си — отвърнах аз.

— Уморен си.

— Да. Но наистина не съм сигурен.

— Искаш да кажеш за нас ли?

— Не ми се говори за това, по дяволите. — Бях изтощен, току-що бях преживял премеждие, в което едва не бях загинал и за което в крайна сметка бе виновна тя. На всичкото отгоре Джулия омаловажаваше вината си.

— О, Джак, хайде да се държим като преди — каза тя и внезапно се наведе към мен и се опита да ме целуне по устните. Отдръпнах се и извърнах глава. Джулия ме погледна умолително. — Моля те, Джак.

— Не е нито времето, нито мястото, Джулия.

Пауза. Не знаеше какво да каже. Накрая:

— Липсваш на децата.

— Сигурен съм. И те ми липсват.

Тя избухна в сълзи и изхлипа:

— Но аз не им липсвам! Изобщо не ги е грижа за майка им. — Тя отново протегна ръка към моята. Оставих я да я хване. Опитах се да определя чувствата си. Чувствах се неловко. Исках да спре да плаче.

— Джулия…

Интеркомът изпращя. Чух гласа на Рики.

— Имаме проблем с телефона. По-добре елате веднага.

Телефонната централа се помещаваше в стая, разположена в ъгъла на сервизното отделение. Затваряше се с тежка врата с тъмно прозорче в горната половина. През него видях изтръгнатите телефонни кабели. И Чарли Дейвънпорт. Изглеждаше мъртъв. Устата му зееше, очите му се взираха в празното пространство. Кожата му беше моравосива. Над главата му жужеше черен рояк.

— Нямам представа какво е станало — каза Рики. — Когато го видях за последен път, той спеше.

— Кога беше това? — попитах.

— Преди половин час.

— Ами роякът? Как е влязъл вътре?

— Не знам. Сигурно Чарли го е вкарал.

— Как? Нали мина през всички херметични камери?

— Да, но…

— Но какво, Рики? Как е възможно?

— Може… не знам, може да е бил в гърлото му или нещо подобно.

— В гърлото му ли? Искаш да кажеш, че е висял между сливиците му? Тия неща са смъртоносни, нали знаеш.

— Да, знам. Знам, естествено. — Той сви рамене. — Нямам представа.

Погледнах го и се опитах да разбера поведението му. Току-що бе установил, че в лабораторията му е проникнал смъртоносен нанорояк, ала изобщо не изглеждаше разстроен. Приемаше го съвсем нехайно.

Мей припряно влезе в стаята. Един поглед й беше достатъчен, за да прецени положението.

— Някой прегледа ли записите на охранителните камери?

— Не можем — отвърна Рики и посочи телефонната централа. — Управляват се отвътре — и цялата апаратура е разбита.

— Значи не знаеш как е влязъл?

— Не. Но явно не е искал да се обаждаме по телефона. Поне така изглежда.

— Защо му е на Чарли да влиза вътре? — попита Мей.

Поклатих глава. Нямах представа.

— Стаичката е херметизирана — каза Джулия. — Може би е знаел, че се е заразил, и е искал да се изолира. Затова се е заключил отвътре.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Ами просто предполагам, че… хм… — Тя надникна през стъклото. — И… ключалката се отразява в хромираната повърхност ей там, виждаш ли?

Останах на мястото си. Но Мей погледна.

— О да, Джулия, имаш право. Чудесно наблюдение. Аз не го забелязах. — Звучеше фалшиво, ала Джулия, изглежда, не реагира.

Сега всички се преструваха. Всичко беше театър. И не разбирах защо. Но докато наблюдавах двете жени, забелязах, че Мей се държи извънредно предпазливо с Джулия. Сякаш се боеше от нея или поне се опасяваше да не я обиди.

Странно.

И малко страшно.

— Има ли начин да отключим вратата? — попитах Рики.

— Мисля, че да. Винс сигурно има ключ. Но сега няма да я отключваме, Джак. Не и докато роякът е вътре.

— Значи не можем да се обадим никъде, така ли? И нямаме никаква връзка с външния свят.

— До утре, да. Утре сутринта хеликоптерът ще се върне. — Рики надникна през стъклото. — Божичко. Чарли наистина здраво е поработил над централата.

— Според теб защо му е да го прави?

Рики поклати глава.

— Чарли си беше малко шантав, нали знаеш. Искам да кажа, беше колоритен. Но с това негово пърдене и тананикане не си падаше много читав, Джак.

— Никога не съм смятал така.

— Просто си казвам мнението.

Приближих се до него и погледнах вътре. Роякът бръмчеше около главата на Чарли и започнах да виждам, че по тялото му се образува млечна обвивка. Както обикновено.

— Не може ли да впръснем течен азот? — попитах. — И да замразим рояка.

— Сигурно бихме могли — отвърна Рики, — но пък ще повредим техниката.

— Не можеш ли да включиш климатика на пълна мощност и да изсмучеш частиците?

— В момента климатиците са на пълна мощност.

— И не искаш да използваш пожарогасител.

Той поклати глава.

— Пожарогасителите няма да навредят на частиците.

— Значи не можем да влезем в стаята, така ли?

— Да.

— Мобифони?

Рики отново поклати глава.

— Сигналът минава през централата. Всички комуникационни средства минават през нея — мобифони, Интернет, факс.

— Чарли е знаел, че стаята е херметизирана — намеси се Джулия. — Басирам се, че е влязъл вътре, за да предпази всички ни. Проявил е себеотрицание. Смелост.

И започна да развива теорията си за Чарли, да я раздува, да прибавя подробности. Това действаше малко разсейващо, като се имаше предвид, че главният проблем продължаваше да е без отговор — как да отключим вратата и да обезвредим рояка.

— Централата има ли друг прозорец? — попитах аз.

— Не.

— Този прозорец единствен ли е?

— Да.

— Добре тогава. Хайде да го затъмним и да угасим осветлението. И да изчакаме няколко часа, докато роякът изгуби енергия.

— Божичко, не знам… — колебливо отвърна Рики.

— Какво искаш да кажеш, Рики? — попита Джулия. — Според мен идеята е страхотна. Определено си струва да опитаме.

— Добре — незабавно отстъпи Рики. — Но ще трябва да изчакаме шест часа.

— Не бяха ли само три? — изненадах се аз.

— Да, но искам да се подсигурим преди да отворя вратата. Ако роякът се измъкне, всички ще загазим.

Взехме черен плат и го залепихме на прозореца, отгоре поставихме черен картон. Угасихме осветлението и залепихме електрическия ключ с лепенка. Накрая отново усетих умора. Погледнах си часовника. Минаваше един.

— Трябва да си легна — казах аз.

— Всички трябва да поспим — рече Джулия. — Утре сутрин пак ще се заемем с това.

Запътихме се към жилищния отсек. Мей закрачи до мен.

— Как си? — попита ме тя.

— Добре. Малко ме наболява гърбът.

Мей кимна.

— Ще го погледна.

— Защо?

— Просто ми позволи да го погледна преди да си легнеш.

— О, Джак, скъпи — възкликна Джулия. — Бедничкият ми.

— Какво има?

Седях гол до кръста на масата в кухнята. Джулия и Мей се суетяха зад мен.

— Има някакви мехури — отвърна Мей.

— Мехури ли? — рече Джулия. — Целият му гръб е покрит…

— Имаме компреси — прекъсна я Мей и се пресегна за аптечката под мивката.

— Надявам се — усмихна ми се Джулия. — Джак, не мога да изразя колко съжалявам, че трябваше да преживееш това.

— Може да те щипе малко — каза Мей.

Разбирах, че Мей иска да разговаря с мен насаме, но нямаше възможност. Джулия нямаше да ни остави нито за миг. Винаги бе ревнувала от Мей, дори преди години, когато я назначих в моя отдел, и сега се съревноваваше с нея за вниманието ми.

Това не ме ласкаеше.

Отначало компресът беше студен, но след няколко секунди започна да пари. Потръпнах.

— Не знам какви обезболяващи имаме — каза Мей. — Получил си изгаряне втора степен.

Джулия бясно затършува в аптечката и разхвърля съдържанието й във всички посоки. На пода се затъркаляха шишенца и кутийки.

— Има морфин — накрая съобщи тя. И лъчезарно ми се усмихна. — Това трябва да свърши работа!

— Не искам морфин — отвърнах аз. Искаше ми се да й кажа, че може да си ляга. Дразнеше ме. Енергичността й ми лазеше по нервите. И трябваше да говоря насаме с Мей.

— Няма друго освен аспирин — каза Джулия.

— Аспиринът ми стига.

— Мисля, че няма да е…

— Аспиринът ми стига!

— Защо ми се зъбиш?

— Извинявай. Не съм добре.

— Просто се опитвам да ти помогна. — Тя отстъпи назад. — Ако искате да останете сами, само ми кажете.

— Не, не искаме да останем сами — отвърнах аз.

— Е, просто се опитвам да помогна. — Джулия отново се наведе над аптечката. — Може да има нещо друго. — На пода пак полетяха кутии с лейкопласт и пластмасови шишенца с антибиотици.

— Джулия — казах аз. — Престани, моля те.

— Какво толкова ужасно правя?

— Престани.

— Просто се опитвам да помогна.

— Знам.

— Добре — обади се зад мен Мей. — Готово. Това би трябвало да ти е достатъчно до утре. — Тя се прозя. — А сега, ако не възразявате, отивам да си легна.

Благодарих й и я проследих с поглед, докато излезе от стаята. Когато се обърнах, Джулия ми подаваше чаша вода и два аспирина.

— Благодаря — казах аз.

— Никога не съм харесвала тази жена.

— Върви да лягаш.

— Всички легла тук са единични.

— Знам.

Тя се приближи към мен.

— Искам да съм с теб, Джак.

— Страшно съм уморен. Утре сутринта ще се видим, Джулия.

Върнах се в стаята си и погледнах леглото. Не си направих труда да се събличам.

Не си спомням главата ми да е докосвала възглавницата.