Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prey, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 74 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Ани (2004)
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
???Липсват бележки под линия???
Издание:
ЖЕРТВАТА. 2002. Изд. Бард, София. Превод: Крум Бъчваров [Prey Michael CRICHTON / (2002)]. Формат: 20 см. Страници: 400. ISBN: 954-585-397-2.
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация
- — Добавяне
III. В гнездото
Шести ден, 18:18
Свестих се на леглото си в жилищния отсек. Климатикът ревеше толкова силно, че стаята ехтеше като летище. Със замъглени очи се замъкнах до вратата. Беше заключена.
Известно време удрях с юмруци по нея, ала никой не ми отговори, дори когато започнах да викам. Отидох при малкия терминал на бюрото и включих компютъра. Отвори се меню и потърсих някакъв интерком. Не открих нищо подобно, макар че доста време рових из интерфейса. Трябва да съм задействал нещо, защото се отвори прозорец, в който се появи усмихнатото лице на Рики.
— А, събуди се най-после. Как си?
— Отключи проклетата врата.
— Вратата ти заключена ли е?
— Отключи я, по дяволите!
— Беше само за твоя защита.
— Отвори вратата, Рики.
— Вече го направих. Отворена е, Джак.
Отидох при вратата. Имаше право — веднага се отвори. Погледнах ключалката. Имаше допълнително резе, някакъв механизъм с дистанционно управление. Трябваше да го облепя с лепенка.
— Няма да е зле да вземеш душ — каза Рики от монитора.
— Ще взема. Защо климатикът работи толкова шумно?
— Включихме го на пълна мощност — поясни той. — За всеки случай, ако са останали още частици.
Потърсих дрехи в сака си.
— Къде е душът?
— Искаш ли помощ?
— Не, не искам помощ. Просто ми кажи къде е проклетият душ.
— Май си ядосан.
— Майната ти, Рики!
Душът помогна. Двайсетина минути останах под горещите струи. Имах много охлузвания — по гърдите и по бедрото, — но не си спомнях как съм ги получил.
Когато излязох, заварих Рики да седи на една пейка.
— Много съм загрижен, Джак.
— Как е Чарли?
— Изглежда, ще се оправи. Спи.
— Заключи ли и неговата стая?
— Джак, разбирам, че си преживял премеждие, и искам да знаеш, че всички сме ти много благодарни за това, което направи… Искам да кажа, компанията ти е благодарна и…
— Майната й на компанията.
— Разбирам, че си ядосан, Джак.
— Остави глупостите, Рики. Не получих абсолютно никаква помощ. Нито от теб, нито от никой друг.
— Сигурен съм, че ти е изглеждало така.
— И си беше точно така, Рики. Просто никой не ми помогна.
— Джак! Моля те. Опитвам се да ти се извиня за всичко. Чувствам се ужасно. Наистина. Ако можех да променя нещата, повярвай ми, щях да го направя.
Погледнах го.
— Не ти вярвам, Рики.
Той се усмихна чаровно.
— Надявам се след време да ми повярваш.
— Няма.
— Знаеш, че винаги съм ценял нашето приятелство, Джак. Това винаги е било изключително важно за мен.
Просто го наблюдавах. Рики изобщо не ме слушаше. На лицето му се бе изписала глупава куха усмивка. Дали се друсаше? Определено се държеше странно.
— Е, както и да е. — Той дълбоко си пое дъх и смени темата. — Джулия пристига, това е добра новина. Трябва да се появи по някое време довечера.
— Аха. Защо идва?
— Ами сигурно защото се тревожи за тези рояци бегълци.
— Много ли е разтревожена? Защото тия рояци сте можели да ги унищожите преди седмици, веднага след първата проява на еволюционните модели. Но не сте го направили.
— Да. Проблемът е, че тогава никой не разбираше…
— Според мен сте разбирали.
Рики успя да си придаде несправедливо обвинен и малко обиден вид. Само че започваше да ми писва от игричките му.
— Рики — казах аз. — В хеликоптера пътувах с неколцина души от връзките с обществеността. Кой им е съобщил, че има проблем?
— Не съм чувал за никакви хора от връзките с обществеността.
— Казали са им да не слизат от хеликоптера. Че тук било опасно.
Той поклати глава.
— Нямам представа. Не знам за какво говориш.
Вдигнах ръце и излязох от банята.
— Наистина! — извика подире ми Рики. — Заклевам се, не знам абсолютно нищо по този въпрос!
След половин час Рики ми направи мирно предложение, като ми донесе липсващия код. Беше кратък, само един лист.
— Съжалявам — рече той. — Отне ми доста време, докато го открия. Преди няколко дни Роузи прехвърли офлайн цяла поддиректория, за да поработи върху част от нея. Сигурно е забравила да я премести обратно. Затова я нямаше в главната директория.
— Аха. — Прегледах листа. — Върху какво е работила?
Рики сви рамене.
— Нямам представа. Върху някой от другите файлове.
— Рики, тоя код ми се струва почти същия като оригиналния.
— Да, така е. Всички промени са минимални. Не знам защо го направи на въпрос. — Той пак сви рамене. — Искам да кажа, още щом изгубихме контрол над рояка, точният код ми изглеждаше несъществен. И без това не можеш да го промениш.
— И как изгубихте контрол? В тоя код няма еволюционен алгоритъм.
Рики разпери ръце.
— Ако знаехме как, Джак, щяхме да сме наясно с всичко. Нямаше да се озовем в тази каша.
— Но аз съм тук, за да ви консултирам за кода, който написа моят отдел, Рики. Казаха ми, че агентите губели целите си.
— Според мен преустановяването на радиоконтрола е равносилно на изгубване на целта.
— Само че кодът не е променен.
— Виж, на никой не му пукаше за самия код, Джак. Проблемът беше в последиците. В поведението, което произлиза от кода. Ето в това искахме да ни помогнеш. Защото това все пак е твоят код, нали така?
— Да. А това е вашият рояк.
Той виновно сви рамене и излезе. Известно време позяпах листа, после се зачудих защо ми го е разпечатал. Така не можех да проверя електронния документ. Може би Рики криеше друг проблем. Може би кодът всъщност бе променен, но той не искаше да ми го покаже. А може би…
По дяволите! Смачках листа и го хвърлих в кошчето за боклук. Решението на проблема не беше компютърен код. Поне това бе ясно.
Мей седеше пред монитора си в биологичната лаборатория, подпряла брадичка върху юмрука си.
— Добре ли си? — попитах я.
— Да. — Тя се усмихна. — Ами ти?
— Само съм уморен. И пак ме заболя глава.
— И мен. Но моето главоболие май че е от тези бактериофаги. — Мей посочи черно-белия микроскопски образ на екрана. Вирусът приличаше на минометен снаряд — заострена, напомняща на луковица глава и по-тънка опашка.
— Това ли е новият мутант, за който ни разправяше? — попитах.
— Да. Вече изключих от линията единия ферментационен резервоар. Сега производството е с шейсет процента мощност. Не че има значение.
— И какво правиш с тоя резервоар?
— Тествам антивирусни реагенти — отвърна тя. — Запасите ми са ограничени. Не сме подготвени да анализираме контаминанти. Правилникът изисква само да изключим резервоара и да го почистим.
— Защо не го направи?
— Сигурно по-късно ще се наложи. Но тъй като става въпрос за нов мутант, реших, че е по-добре да потърся реагент. Защото ще им трябва за бъдещото производство. Искам да кажа, че вирусът пак ще се появи.
— Смяташ, че повторно ще еволюира, така ли?
— Да. Сигурно повече или по-малко вирулентен, но общо взето същият.
Кимнах. Знаех за това от работата с генетичните алгоритми — програми, специално създадени да имитират еволюция. Повечето хора си представят еволюцията като едноактен процес, като стечение на случайни събития. Ако динозаврите не са били унищожени от астероид, бозайниците нямало да вземат връх. Ако на сушата не била изпълзяла някоя риба, все още всички сме щели да сме във водата. И така нататък.
Това е вярно, но еволюцията има и друга страна. Някои форми и начини на живот постоянно се повтарят. Например в хода на еволюцията паразитизмът — едно животно, което живее от друго — много пъти се е развивал независимо. Той е сигурен и следователно устойчив начин за взаимодействие между формите на живот.
Подобно явление се наблюдава и при генетичните програми. Те проявяват склонност към някои изпитани решения. Програмистите наричат този феномен „върхове в терена на годност“ и го моделират като триизмерна планинска верига. Ала истината е, че еволюцията има и своята стабилна страна.
И едно от сигурните неща в нея е, че във всяка гореща бактериална супа рано или късно попада вирус. И ако не успее да зарази бактериите, този вирус мутира във форма, която постига тази цел.
Като се има предвид, че еволюцията се изучава от сто и петдесет години, е изненадващо, че не знаем почти нищо за нея. Старите идеи за оцеляването на най-годните отдавна са излезли от мода. Тия възгледи бяха и наивни. Мислителите от XIX век са виждали еволюцията като борба със зъби и нокти и са си представяли свят, в който по-силните животни убиват по-слабите. Не са взимали предвид факта, че по-слабите неизбежно стават по-силни или реагират по друг начин. Което, разбира се, става винаги.
Новите идеи подчертават взаимодействията при постоянно еволюиращите форми. Някои говорят за еволюцията като за надпревара във въоръжаването — имат предвид постоянно ескалиращи взаимодействия. Атакуваното от вредител растение създава пестицид в листата си. Вредителят придобива резистентност към пестицида, затова растението създава по-силен пестицид. И така нататък.
Други говорят за този модел като за коеволюция, при която две или повече форми на живот едновременно еволюират в търпимост помежду си. Нападнатото от мравки растение еволюира така, че да търпи мравките, и дори започва да произвежда специална храна за тях по повърхността на листата си. В замяна мравките го пазят и хапят всяко животно, което се опита да яде листата. Съвсем скоро нито растенията, нито мравките могат да оцелеят едни без други.
Този модел е толкова фундаментален, че мнозина го смятаха за истинската същност на еволюцията. Паразитизмът и симбиозата са действителната основа на еволюционната промяна. Тия процеси още от самото начало лежат в сърцето на всяка еволюция. Лин Маргуляс се бе прочул, доказвайки, че бактериите са образували ядро, като са погълнали други бактерии.
През XXI в. вече е ясно, че коеволюцията не се ограничава до двойки същества в някакъв самотен танц. Има коеволюционни модели с три, десет или n форми на живот, където „n“ може да е абсолютно всяко число. Атакувана от множество вредители, царевичната нива развива множество защитни механизми. Растенията се борят с плевелите, вредителите се борят с други вредители, по-големите животни изяждат и растенията, и вредителите. Резултатът от тези сложни взаимодействия постоянно се променя, постоянно еволюира.
И е непредвидим.
Тъкмо затова бях толкова ядосан на Рики.
Когато бе установил, че не може да контролира рояците, той трябваше да се е досетил за опасностите. Беше безумие да стои със скръстени ръце и да ги остави да еволюират. Рики бе умен и знаеше за генетичните алгоритми, познаваше биологичната история на съвременните тенденции в програмирането.
Знаеше, че самоорганизирането е неизбежно.
Знаеше, че еволюиращите форми са непредвидими.
Знаеше, че еволюцията означава взаимодействие с n форми.
Знаеше всичко това и въпреки това не беше направил нищо.
И Джулия не бе направила нищо.
Отбих се при Чарли. Той още спеше в стаята си. По коридора мина Боби Лембек.
— Откога спи?
— Откакто се върнахте. Около три часа.
— Не мислиш ли, че трябва да го събудим и да видим как е?
— Не, нека спи. Ще го събудим след вечеря.
— Кога е вечерята?
— След половин час. — Той се засмя. — Аз готвя.
Това ми напомни, че трябва да се обадя вкъщи, затова се прибрах в стаята си и набрах номера. Отговори Елън.
— Ало? Кой е?
Говореше нервно. Чух, че Аманда плаче и Ерик крещи на Никол.
— Никол, спри!
— Здрасти, Елън — казах аз.
— О, слава Богу! — възкликна тя. — Трябва да поговориш с дъщеря си.
— Какво става?
— Един момент. Никол, баща ти е. — Усетих, че й протяга слушалката.
Пауза, после:
— Здрасти, татко.
— Какво става, Ник?
— Нищо. Ерик е отвратително изчадие. — Делово.
— Искам да знам какво направи на брат си, Ник.
— Татко… — Тя сниши глас и зашепна. Разбрах, че е затулила устата си с длан. — Леля само ни се кара…
— Чух те — обади се от разстояние сестра ми. Но поне Аманда бе престанала да се дере. Елън я беше взела на ръце.
— Ти си най-голямото дете вкъщи, Никол — казах аз. — Разчитам на теб да държиш фронта, докато ме няма.
— Опитвам, татко. Само че той е пуешки гъз.
От разстояние:
— Не съм! Ти си лайно от пор!
— Нали го чу, татко!
Ерик:
— Да ти наврат триметров прът в гъза!
Погледнах монитора пред мен. Той показваше образи от всички охранителни камери. Видях мотора, паднал настрани пред вратата на електростанцията. Друга камера беше насочена към склада, чиято врата се люлееше на вятъра. Вътре се очертаваше трупът на Роузи. Днес бяха загинали двама души. Едва не бях умрял и аз. И сега семейството ми, което до вчера бе най-важното нещо в моя живот, ми се струваше далечно и незначително.
— Много е просто, татко — с най-разумния си глас на възрастна каза Никол. — С леля Елън се прибрахме от магазина — тя ми купи много хубава блуза за представлението, и после Ерик влезе в стаята ми и събори всичките ми книги на пода. Казах му да ги вдигне. А той ми каза оная дума, дето започва с „к“. Затова го ритнах по задника, не много силно, взех му Джи Ай Джо и го скрих. Това е.
— Взела си му Джи Ай Джо? — попитах аз.
Джи Ай Джо беше най-важната вещ на Ерик. Той си приказваше с Джи Ай Джо. Джи Ай Джо спеше на възглавницата до него.
— Ще му го дам веднага щом вдигне книгите ми.
— Ник…
— Ама той ми каза, че…
— Върни му Джи Ай Джо.
Картината на екрана се променяше през една-две секунди. Чаках да се върне образът от склада. Нещо ме глождеше.
— Това е унизително, татко.
— Ник, ти не си му майка…
— А, да, и тя беше тук за около пет секунди.
— Идвала си е вкъщи, така ли?
— Обаче трябваше да излезе. Голямата изненада! Трябвало да гони самолета.
— Аха. Никол, трябва да слушаш Елън…
— Татко, казах ти, че тя само…
— Защото тя командва, докато ме няма. Като ти каже да направиш нещо, ще я слушаш.
— Това е абсурдно, татко. — С гласа си на съдебен заседател.
— Това е положението, миличка.
— Но…
— Никол. Това е положението. Докато се върна.
— Кога ще се прибереш?
— Сигурно утре.
— Добре.
— Разбрахме ли се?
— Да, татко. Сигурно ще получа нервна криза.
— Тогава обещавам веднага щом се прибера, да ти дойда на посещение в лудницата.
— Много смешно.
— Дай да говоря с Ерик.
Проведох кратък разговор с Ерик, който на няколко пъти ми заяви, че не било честно. Казах му да подреди книгите на Никол. Той отговори, че не ги бил съборил, станало случайно. Казах му въпреки това да ги подреди. После набързо се чух с Елън. Окуражих я, доколкото можех.
По някое време камерата отново показа склада. И пак видях люлеещата се врата. Към входа водеха четири дъсчени стъпала. Всичко изглеждаше нормално. Не знаех какво ме е обезпокоило.
И изведнъж разбрах.
Трупа на Дейвид го нямаше. Бях видял Дейвид да изпълзява през вратата, следователно трябваше да е навън. Като се имаше предвид слабият наклон на терена, можеше да се е претърколил на няколко метра, но не повече.
Нямаше труп.
Обаче можеше да греша. Или го бяха изяли койоти. Във всеки случай сега на монитора се виждаше друг образ. Реших да не чакам пак картината от склада. Щом тялото на Дейвид беше изчезнало, вече не можех да направя нищо.
Малко преди седем седнахме да вечеряме в кухничката на жилищния отсек. Боби поднесе чинии с равиоли с доматен сос и салата. Достатъчно отдавна бях домашен татко, за да позная марките замразена храна, които използва.
— Според мен равиолите на „Контадина“ са по-добри.
Той сви рамене.
— Отивам при хладилника и взимам каквото има.
Бях изненадващо гладен и ометох чинията си.
— Значи не е чак толкова зле — отбеляза Боби.
Мей се хранеше мълчаливо, както винаги. До нея Винс мляскаше. Рики седеше в отсрещния край на масата, не вдигаше поглед от равиолите си и избягваше очите ми. Нямах нищо против. На никой не му се приказваше за Роузи и Дейвид Брукс, ала празните столове около масата бяха прекалено очевидни.
— Е, ще излезеш ли? — попита ме Боби.
— Да. Кога залязва слънцето?
— Към седем и половина — отвърна той и включи монитора на стената. — Ще ти дам точното време.
— Значи можем да излезем три часа по-късно. Някъде след десет.
— Смяташ ли, че ще успееш да откриеш рояците?
— Би трябвало. Чарли обилно напръска единия.
— В резултат на което сега светя на тъмно — засмя се Чарли — тъкмо влизаше в кухнята.
Всички възторжено го поздравиха. Ако не друго, поне празните места на масата ставаха по-малко. Попитах го как се чувства.
— Добре. Малко съм слаб. И имам адско главоболие.
— Знам. И аз.
— И аз — присъедини се Мей.
— По-кофти от главоболието, което получавам от Рики — хвърли поглед към отсрещния край на масата Чарли. — И по-бавно минава.
Рики не отговори. Просто продължи да яде.
— Мислиш ли, че тия неща проникват в мозъка? — попита Чарли. — Искам да кажа, нали са наночастици. Могат ли да стигнат до мозъка по дихателните пътища и кръвта?
Боби постави чиния с равиоли пред Чарли и той незабавно обилно ги поръси с черен пипер.
— Не искаш ли първо да ги опиташ?
— Не се обиждай, но съм сигурен, че имат нужда. — Той започна да яде. — Искам да кажа, че всички се вълнуват от нанотехнологичното замърсяване на околната среда, нали така? — продължи Чарли. — Наночастиците са достатъчно малки, за да проникват на места, за които по-рано никой не е трябвало да се тревожи. Могат да стигат до синапсите между невроните. Могат да проникнат в цитоплазмата на сърдечните клетки. Могат да проникнат в клетъчните ядра. Достатъчно са малки, за да стигнат навсякъде в тялото. Така че може да сме заразени, Джак.
— Не изглеждаш много разтревожен — подметна Рики.
— Е, какво мога да направя? Освен да се надявам да заразя и теб. А бе, тия спагети не са зле.
— Равиоли — поправи го Боби.
— Да де. Само им трябва още малко черен пипер. — Чарли смели отгоре им още пипер.
— Слънцето залязва в седем и двайсет и седем — прочете от монитора Боби и продължи да яде. — И не им трябва повече черен пипер.
— Айде де!
— Сложил съм им.
— Имат нужда от още.
— Момчета — намесих се аз. — Не сме ли забравили някой?
— Не, защо?
Посочих монитора.
— Тогава кой е навън в пустинята?