Майкъл Крайтън
Жертвата (22)

Шести ден, 22:12

Веднага след вечеря Чарли се върна в леглото. В десет часа, докато ние с Мей се приготвяхме да излезем навън, още спеше. Облякохме си жилетки и якета, защото щеше да е студено. Трябваше ни трети човек. Рики се оправда, че трябвало да чака Джулия, която всеки момент щяла да пристигне. Това ме устройваше — и без това не исках да е до мен. Винс гледаше някъде телевизия и пиеше бира. Оставаше Боби.

Боби не искаше да дойде, но Мей го засрами и той се съгласи. Още не бяхме решили как ще се придвижим, защото скривалището на рояка можеше да е на известно разстояние, навярно дори на няколко километра. Разполагахме с мотора на Дейвид, ала с него можеха да пътуват само двама. Оказа се, че Винс има всъдеход на паркинга. Отидох в електроцентралата, за да му поискам ключа.

— Не ти трябва ключ — отвърна той. Седеше на дивана и гледаше „Стани богат“. Чух водещия да пита: „Последно?“

— Как така?

— Ключовете са си там — рече Винс. — Винаги са там.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че под навеса има кола с ключове в ключалката?

— Естествено. — От телевизора чух: „Въпрос за пет хиляди долара: коя е най-малката държава в Европа?“

— Защо не ми казахте? — Започвах да побеснявам.

Винс вдигна рамене.

— Не знам. Не си питал.

Върнах се в главната сграда.

— Къде е Рики, по дяволите?

— На телефона — отвърна Боби. — Разговаря с началството в долината.

— Успокой се — каза Мей.

— Спокоен съм. На кой телефон е? В главната сграда ли?

— Джак. — Тя сложи ръце на раменете ми и ме спря. — Минава десет. Остави го.

— Да го оставя ли? Заради него можехме да умрем.

— А в момента имаме работа.

Погледнах спокойното й лице. Спомних си колко бързо беше изкормила заека.

— Права си.

— Добре. Да си вземем багажа и да тръгваме.

Мей основателно никога не губеше спор. Отидох при шкафа и извадих три раници. Подхвърлих едната на Боби и казах:

— Да вървим.

Нощта бе ясна и звездна. Запътихме се към склада, тъмен силует на фона на черното небе. Аз бутах мотора на Дейвид. Известно време мълчахме.

— Ще ни трябва осветление — каза Боби накрая.

— Много неща ще ни трябват — отвърна Мей. — Направила съм списък.

Стигнахме до склада и отворихме вратата. Видях, че Боби изостава. Влязох пръв и заопипвах за електрическия ключ.

Помещението изглеждаше точно така, както го бяхме оставили. Мей свали ципа на раницата си и тръгна между стелажите.

— Трябват ни фенерчета, фитили, сигнални ракети, кислород…

— Кислород ли? Защо?

— Ако скривалището им е под земята, може да ни потрябват от ония тръбички за заваряване.

— Роузи ги беше взела — казах аз. — Може да ги е оставила на пода. — Влязох в съседното помещение. Кутията лежеше на пода, тръбичките бяха пръснати наоколо. Роузи сигурно ги бе изпуснала. Зачудих се дали не е държала някоя от тях. Погледнах към трупа й до вратата.

Нямаше го.

— Господи!

В стаята се втурна Боби.

— Какво има?

Посочих вратата.

— Роузи е изчезнала.

— Как така изчезнала?

Погледнах го.

— Просто е изчезнала, Боби. Трупът й беше там, а сега го няма.

— Как е възможно? Животно?

— Не знам. — Отидох до вратата и приклекнах на мястото, където беше лежало тялото. За последен път го бях видял преди пет-шест часа, покрито с млечнобял секрет. Част от секрета покриваше и пода. Приличаше на гъсто засъхнало мляко. Там, където се бе намирала главата й, секретът изглеждаше гладък и непокътнат. Но по-близо до вратата сякаш беше остърган.

— Като че ли е била завлечена някъде — рече Боби.

— Да.

Внимателно се вгледах в секрета за стъпки. Само един койот не можеше да я завлече, трябваше да е била цяла глутница. Със сигурност щяха да оставят следи. Нямаше нищо.

Изправих се и отидох до вратата. Боби застана до мен, втренчи се в мрака навън и попита:

— Виждаш ли нещо?

— Не.

Върнах се при Мей. Тя беше намерила всичко необходимо: магнезиев фитил, сигнални пистолети, портативни халогенни прожектори, фенери, които се носеха на главата с еластични ленти, кислородни бутилки и прозрачни пластмасови противогази. Обзе ме неприятно усещане, защото противогазите бяха същите като на мъжете от микробуса в Калифорния, които бях видял предишната вечер, само че не бяха посребрени.

После си помислих: „Наистина ли беше едва снощи?“ Още не бяха изтекли двайсет и четири часа.

Струваше ми се, че е минал цял месец.

Мей разпределяше всичко в трите раници. Докато я наблюдавах, разбрах, че тя е единствената от трима ни с полеви опит. В сравнение с нея ние бяхме само теоретици. Изненадах се колко зависим от нея се чувствам.

Боби вдигна първата раница и изпъшка.

— Убедена ли си, че ни е нужно всичко това, Мей?

— Не се налага да го носиш на гръб, нали сме с кола. По-добре да се подсигуриш, отколкото после да съжаляваш.

— Искам да кажа… чак радиостанция?

— Може да потрябва.

— На кого ще се обадиш?

— Виж, Боби — отвърна тя. — Ако се окаже, че нещо от тия неща ти трябва, наистина ще се нуждаеш от него.

— Да, но…

Мей вдигна втората раница и я преметна на рамо. Носеше тежестта с лекота. Погледна Боби.

— Какво каза?

— Нищо.

Взех третата раница. Не беше зле. Боби мрънкаше, защото се страхуваше. Наистина, кислородната бутилка бе малко голяма и тежка за вкуса ми и ми убиваше. Но Мей настоя да вземем достатъчно кислород.

— Достатъчно кислород ли? — нервно попита Боби. — Колко голямо според вас е това скривалище?

— Нямам представа — отвърна тя. — Но последните рояци са много по-големи.

После отиде при мивката и взе гайгеровия брояч. Ала когато издърпа щепсела от контакта на стената, видя, че батерията му не работи. Наложи се да потърсим нова батерия и да сменим старата. Безпокоях се, че ако и другата не работи, ще имаме проблем.

— Трябва да внимаваме и с очилата за нощно виждане — предупреди ни Мей. — Не съм сигурна и в техните батерии.

Но броячът високо запука. Индикаторът на батерията светна.

— Заредена е — съобщи тя. — Ще стигне за четири часа.

— Да вървим — казах аз. Беше 22:43.

Когато стигнахме при тойотата, гайгеровият брояч направо се побърка и зазвъня почти непрекъснато. Като го държеше пред себе си, Мей се отдалечи към пустинята. Зави на запад и сигналът отслабна. Тръгна на изток и той отново се усили. После пак отслабна. Мей продължи на север и сигналът се възобнови.

— На север — каза тя.

Качих се на мотора и дадох газ.

Боби изкара всъдехода на Винс от навеса — машина с дебели задни гуми и велосипедно кормило. Изглеждаше тромава, но знаех, че навярно е по-подходяща за нощно пътуване в пустинята.

Мей се метна зад мен и се наведе, за да доближи гайгера към земята.

— Добре, да вървим — рече тя. Потеглихме под безоблачното нощно небе.

Лъчът на фара подскачаше и трудно виждах пътя пред себе си. Пустинята, която през деня бе изглеждала толкова равна и еднообразна, сега се оказа покрита с дупки и дълбоки скалисти дерета. Насочих цялото си внимание към това да пазя равновесие — особено защото Мей постоянно ми викаше: „Сега наляво, сега надясно, добре, върни малко наляво“. Понякога се налагаше да описваме пълен кръг, за да се върнем на вярната следа.

Ако някой проследеше пътя ни през деня, щеше да си помисли, че водачът е бил пиян, толкова много криволичехме. Моторът подскачаше и се друсаше по неравния терен. Вече бяхме на няколко километра от лабораторията и започвах да се тревожа. Сигналът на брояча постепенно отслабваше. Трудно различавахме следата на рояка от фоновата радиация. Не разбирах защо е така, ала нямаше съмнение. Ако скоро не откриехме скривалището, щяхме окончателно да изгубим следата му.

Мей също се тревожеше. Като се държеше с една ръка за кръста ми, тя се навеждаше все по-ниско към земята. Трябваше да намаля скоростта. Губехме следата, пак я засичахме и отново я изгубвахме. По някое време усетих, че съм затаил дъх.

Накрая започнах да се въртя в кръг. Мъчех се да потисна отчаянието си. Четири пъти обиколих едно и също място, но напразно. Броячът в ръката на Мей се обаждаше само от време на време. И внезапно ни стана ясно, че наистина сме изгубили следата.

Бяхме насред пустошта и се движехме в кръг.

Ненадейно ме обзе пълно изтощение. Цял ден изцеждах адреналина си и сега умората най-после си казваше думата. Направо можех да заспя на мотора.

Мей се надигна.

— Не се безпокой.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Планът ми напълно се провали, Мей.

— Може и да не е.

Боби спря до нас и попита:

— Поглеждали ли сте назад?

— Защо?

— За да видите колко сме се отдалечили.

Обърнах се. На юг видях ярките светлини на фабриката. Бяха изненадващо близо. Не можеше да сме на повече от два-три километра. Сигурно бяхме описали широк полукръг.

— Странно.

Мей скочи от мотора и застана пред фара. Гледаше светлинния датчик на брояча. — Хм.

— Какво ще кажеш, Мей? — с надежда попита Боби. — Време ли е да се връщаме?

— Не. Не е време да се връщаме. Вижте.

Наведохме се и погледнахме светлинния датчик. Той показваше прогресивно отслабваща графика на радиацията, която накрая рязко спадаше. Боби се намръщи.

— Какво означава това?

— Уредът показва, че откакто сме тръгнали, силата на радиацията е намалявала в аритметична прогресия. До последната минута, когато отслабването изведнъж е станало експоненциално. Просто радиацията е станала нулева.

— И какво от това? — озадачи се Боби. — Не разбирам.

— Аз обаче разбирам. — Тя се обърна към мен и се качи на седалката. — Мисля, че знам какво се е случило. Карай напред — бавно.

Потеглих. Подскачащият лъч освети слабо издигане на терена, нисък кактус…

— По-бавно, Джак.

Намалих. Прозях се. Нямаше смисъл да я разпитвам — тя бе напрегната, съсредоточена. Просто бях уморен и съсипан. Продължихме да се изкачваме. Теренът се изравни, после моторът започна да се накланя надолу…

— Спри!

Спрях.

Точно пред нас пустинята рязко свършваше. Видях чернота.

— Това скала ли е?

— Не. Просто речно корито.

Продължих напред. Скоро стигнахме на ръба и се ориентирах. Намирахме се на ръба на широко речно корито. Точно под себе си видях гладки речни камъни и оскъдни храсти, които растяха до отсрещния бряг — на петдесетина метра от нас.

— Разбирам — казах аз. — Роякът се е издигнал високо във въздуха.

— Да — потвърди тя. — И затова изгубихме следите му.

— Но тогава трябва да се е спуснал някъде тук. — Боби посочи коритото.

Щеше да ни отнеме много време, докато открием безопасен път надолу. После дълго щяхме да претърсваме храсталаците и скалите, докато засечем следата. Можеше да минат часове. А можеше и изобщо да не я намерим.

— Роякът може да се е спуснал в коритото — казах аз. — Или да е кацнал на отсрещния бряг. А може да е продължил още по-надалеч.

Мей не губеше надежда.

— Ти остани тук, Боби — рече тя. — Ще обозначаваш мястото, където се е издигнал. Ние с Джак ще потърсим път за надолу и ще продължим по права линия, докато не се натъкнем на следата. Рано или късно ще я намерим.

— Ясно — отвърна Боби.

— Добре — казах аз.

Можеше и да успеем. Нямахме нищо за губене. Но не се заблуждавах за шансовете ни.

Боби се наведе напред.

— Какво е това?

— Кое?

— Животно. Видях светещи очи.

— Къде?

— В онзи храст ей там. — Той посочи в средата на коритото.

Свъсих вежди. И двамата бяхме насочили лампите си надолу и осветявахме голям участък от пустинята. Не виждах никакви животни.

— Там! — каза Мей.

— Не виждам нищо.

Тя посочи.

— Току-що се скри зад онзи храст. Виждаш ли го? Прилича на пирамида. Със сухите клони от едната страна?

— Виждам го. Но не виждам животно.

— Движи се отляво надясно. Почакай малко и пак ще се появи.

Зачакахме. После видях две яркозелени светещи точки. Близо до земята. Движеха се надясно. Зърнах бял проблясък. И почти незабавно разбрах, че нещо не е наред.

Боби също се досети, завъртя кормилото и насочи лъча на фара натам. После вдигна бинокъла си и каза:

— Това не е животно.

Сред ниските храсти видяхме още нещо бяло. После се появи плоска бяла повърхност. С ужас разбрах, че е човешка длан, която се влачеше по земята. Длан с разперени пръсти.

— Господи! — ахна Боби.

— Какво е това?

— Труп, влачен по земята — отвърна той. После със странен глас прибави: — Роузи.