Майкъл Крайтън
Жертвата (11)

Шести ден, 09:32

Досега никой не си беше представял такъв проблем. През всички години, откакто програмирах агенти, ние се стремяхме да ги накараме да взаимодействат така, че да получим желаните резултати. Изобщо не ни бе хрумвало, че е възможно да възникне по-сериозен проблем с контрола или въпрос за независимостта. Защото това просто не можеше да се случи. Отделните агенти бяха прекалено малки, за да се самозахранват — те черпеха енергия от външен източник като електрическо или микровълново поле. Трябва само да изключиш полето и агентите умират. Роякът се управляваше не по-трудно от домакински уред като кухненска боклукомелачка. Изключваш електричеството и край.

Само че Рики твърдеше, че този облак се самоподдържа от десет дни. Това просто изглеждаше абсурдно.

— Откъде взима енергия?

Той въздъхна.

— Произвеждахме агентите с малки пиезобатерии, за да генерират електрически ток от фотоните. Беше само за подсигуряване — впоследствие добавихме този компонент — обаче те, изглежда, сами се справят с него.

— Значи агентите са със слънчеви батерии?

— Да.

— На кой му хрумна тая идея?

— Пентагонът настоя за това.

— Вградихте ли кондензатори?

— Да. Те могат да съхраняват енергия за три часа.

— Добре, ясно. — Вече постигахме нещо. — Значи имат достатъчно енергия за три часа. Какво става нощем?

— Три часа след залез-слънце енергията им сигурно се изчерпва.

— И тогава облакът се разпада, така ли?

— Да.

— И отделните агенти падат на земята.

— Вероятно да.

— Не можете ли да ги контролирате тогава?

— Можем, ако успеем да ги открием — отвърна Рики. — Всяка нощ ги търсим. Безуспешно.

— Вградихте ли им маркери?

— Да, естествено. В обвивката на всеки агент има флуоресцентен модул. На ултравиолетова светлина изглеждат синьозелени.

— Значи нощем излизате да търсите участък в пустинята, който излъчва синьо-зелена светлина.

— Да. Но досега не сме го намерили.

Това всъщност не ме изненадваше. Ако останеше плътен, облакът щеше да образува петно с диаметър петнайсетина сантиметра. А пустинята беше голяма. Спокойно можеха да са го подминавали нощ след нощ.

Но когато се замислих, открих още един абсурден аспект на проблема. Щом паднеше на земята — когато енергията на отделните агенти се изчерпеше, — облакът нямаше организация. Вятърът можеше да го разпръсне като прашинки, които никога повече нямаше да могат да се съберат. Ала това очевидно не ставаше. Агентите не се пръскаха и облакът всеки ден се завръщаше. Защо?

— Според нас нощем той се крие — каза Рики.

— Крие се?!

— Да. Предполагаме, че отива на някое защитено място, може би скален навес или дупка в земята, нещо такова.

Посочих облака, който се вихреше към нас.

— Наистина ли смятате, че този рояк е в състояние да се крие!

— Според мен е в състояние да се приспособява. Всъщност съм убеден в това. — Той въздъхна. — Както и да е, не става въпрос само за един рояк, Джак.

— Колко са?

— Поне три. Вече може да са повече.

За миг ме обзе празнота, сънливо сивкаво объркване. Внезапно изгубих способност да мисля.

— Какво искаш да кажеш?

— Той се възпроизвежда, Джак. Скапаният рояк се възпроизвежда.

Камерата показваше изглед от равнището на земята. Тъмният облак се вихреше към нас. Скоро обаче осъзнах, че той не се върти като вихрушка. Частиците се движеха ту в една посока, ту в друга, като пълзяща змия.

Определено се рояха.

С термина „роене“ се обозначава поведението на някои насекоми като мравките и пчелите, които се роят при всяко преместване. Пчелният облак лети в една посока, после в друга и образува във въздуха тъмна река. Роякът може да спре и да остане на някое дърво за около час, дори за една нощ, след което продължава пътя си. Накрая пчелите избират ново място за кошера си и престават да се роят.

През последните години програмистите пишеха програми, които имитираха това поведение на насекомите. Алгоритмите с разпределен интелект се превърнаха във важен инструмент в компютърното програмиране. За програмистите „рояк“ означава популация от компютърни агенти, които действат заедно, за да решат даден проблем с помощта на разпределен интелект. Роенето стана масово разпространен начин за организиране на агенти. Създаваха се професионални организации, провеждаха се конференции, изцяло посветени на програмите с разпределен интелект. Напоследък това се бе превърнало в нещо като шаблонно решение — ако не можеш да кодираш нещо по-находчиво, караш агентите си да се роят.

Само че този облак не се роеше в обикновения смисъл на термина. Змиевидното лъкатушене, изглежда, представляваше само част от неговото движение. Забелязвах също ритмично разширяване и свиване, пулс, почти като дишане. Имаше и вертикални движения. Облакът сякаш се разреждаше и се издигаше по-високо, после се спускаше надолу и ставаше по-плътен. Тези промени се наблюдаваха в повтарящ се ритъм — или по-скоро в насложени един върху друг ритми.

— Мамка му! — изруга Рики. — Не виждам другите. А знам, че не е сам. — Той пак включи радиостанцията. — Винс? Виждаш ли други?

— Не, Рики.

— Къде са останалите? Момчета? Обадете се.

Из цялата фабрика запращяха радиостанции. Боби Лембек:

— Сам е, Рики.

— Не може да е сам.

Мей Чан:

— Не е засечено нищо друго, Рики.

— Само един рояк, Рики — обади се Дейвид Брукс.

— Не може да е сам! — Рики стискаше радиостанцията толкова силно, че пръстите му бяха побелели. — Винс? Качи ВПН на половин атмосфера.

— Сигурен ли си?

— Действай.

— Ами щом смяташ, че…

— Просто прескочи тъпите си забележки и действай!

Рики му нареждаше да увеличи положителното налягане в сградата на половин атмосфера. Всички чисти сгради поддържаха положително налягане, за да не позволят на прашинките отвън да проникват през евентуалните пролуки — излизащият въздух просто ги издухваше. Но 0.1 атмосфери беше достатъчно. Половин атмосфера бе много. Ненужно много, за да задържи навън пасивни прашинки.

Само че тези прашинки не бяха пасивни, разбира се.

Докато облакът се приближаваше към нас, видях, че части от него от време на време отразяват слънчевите лъчи и заискряват във всички цветове на дъгата. После роякът отново почерняваше. Това трябваше да са пиезобатериите, но то очевидно показваше и че самите микроагенти са изключително подвижни, тъй като целият облак не искреше едновременно, а само на отделни ивици.

— Нали каза, че Пентагонът се отказвал от вас, защото не можете да контролирате рояка при вятър?

— Точно така. Не можем.

— Но през последните няколко дни трябва да е имало силен вятър.

— Разбира се. Обикновено се надига късно следобед. Вчера беше със скорост двайсет километра в час.

— Защо не е отвял рояка?

— Защото роякът се е приспособил към него — мрачно отвърна Рики.

— Как?

— Продължавай да гледаш и ще видиш. Винаги когато повее вятър, роякът се спуска ниско над земята. После пак се издига.

— Спонтанно поведение, така ли?

— Точно така. Никой не го е програмирал. — Той прехапа устни. Дали отново ме лъжеше?

— Искаш да кажеш, че се е научил…

— Да, да.

— Как може да се научи? Агентите нямат памет.

— Ох, това е дълга история.

— Имат ли памет?

— Да, имат памет. Ограничена. Ние я вградихме. — Рики натисна бутона на радиостанцията си. — Някой чува ли нещо?

Отговорите запращяха в устройството.

— Още не.

— Нищо.

— Никакви звуци ли няма?

— Още не.

— И звуци ли издава? — попитах аз.

— Не сме сигурни. Понякога ни се струва, че чуваме нещо. Опитваме се да го запишем. — Той занатиска клавишите на терминала и бързо превключи образите от камерите. После поклати глава. — Това не ми харесва. Роякът не може да е сам. Искам да знам къде са другите.

— Откъде знаеш, че има други?

— Винаги има. — Вперил поглед в монитора, Рики напрегнато прехапа устни. — Чудя се какво е намислил.

Не се наложи да чакаме много. След секунди черният рояк се бе приближил на няколко метра от сградата. Изведнъж облакът се раздели на две, после още веднъж. Сега един до друг летяха три рояка.

— Мръсник! — ахна Рики. — Криел е другите в себе си! — Той отново включи радиостанцията. — И трите са тук. И са близо.

Всъщност вече бяха прекалено близо за по-ниските камери. Рики превключи на горните. Видях три черни облака, които се движеха покрай сградата. Поведението им определено изглеждаше целенасочено.

— Какво се опитват да направят? — попитах.

— Да влязат.

— Защо?

— Иди ги питай. Обаче вчера единият…

Изведнъж от група кактуси до фабриката изскочи заек и заподскача по пясъка. Трите рояка незабавно полетяха след него.

Рики върна образа на ниската камера. Трите облака гонеха ужасеното животинче, което се движеше бързо — белезникаво петно на екрана. Рояците с изненадваща бързина се приближаваха към него. Поведението им беше ясно: преследваха го.

За миг ме обзе ирационална гордост. ХИЩНИК/ЖЕРТВА действаше идеално! Тези рояци спокойно можеха да са лъвици, преследващи газела, толкова целенасочено изглеждаше поведението им. Те рязко завиха, после се разделиха и пресякоха пътя на заека. Поведението на трите облака очевидно бе координирано. Започваха да стягат обръча.

Ненадейно единият рояк се спусна надолу и обгърна заека. След миг го последваха и другите два. Облакът стана толкова плътен, че животното вече не се виждаше. Очевидно се бе преобърнало по гръб, защото задните му крачета конвулсивно подритваха във въздуха над самия облак.

— Те го убиват — казах аз.

— Да — каза Рики.

— Мислех, че това е камера.

— Да.

— Тогава защо го убиват?

— Не знаем, Джак. Но роякът е адски бърз.

Намръщих се.

— Значи и преди сте виждали такова нещо.

Рики се поколеба и прехапа устни. Не ми отговори, просто продължи да зяпа екрана.

— Виждал ли си такова нещо преди, Рики? — настоях аз.

Той тежко въздъхна.

— Да. Вчера. За пръв път. Убиха гърмяща змия.

Вчера бяха убили гърмяща змия.

— Господи, Рики. — Спомних си, че мъжете в хеликоптера бяха споменали за мъртви животни. Зачудих се дали Рики ми казва всичко, което знае.

Заекът престана да рита. Единственото стърчащо във въздуха краче потрепери, после остана неподвижно. Облакът леко се издигаше и спускаше. Това продължи почти минута.

— Какво правят сега? — попитах аз.

Рики поклати глава.

— Не съм сигурен. Но и преди го направиха.

— Все едно го ядат.

— Знам.

Това беше абсурдно, разбира се. ХИЩНИК/ЖЕРТВА бе само биологична аналогия. Докато наблюдавах пулсиращия облак, ми хрумна, че това поведение може би представлява увисване на програмата. Не си спомнях точно какви правила сме написали за отделните агенти след постигане на целта. Естествено истинските хищници изяждат жертвата си, ала за тези микророботи нямаше аналогично поведение. Така че облакът сигурно просто се роеше в смут. В такъв случай скоро трябваше да се раздвижи.

Обикновено увисването на програмите с разпределен интелект е временно явление. Рано или късно случайни въздействия на околната среда принуждават достатъчно агенти да реагират и те повличат със себе си всички останали. Тогава програмата отново започва. Агентите възобновяват търсенето на целта.

Горе-долу такова поведение се наблюдава в аудитория след края на лекция. Хората известно време се мотаят, протягат се, приказват със съседите си, поздравяват приятелите си, взимат си палтата и си събират багажа. Веднага си тръгват само неколцина души и навалицата не им обръща внимание. Но след като известен процент от публиката напусне залата, останалите престават да си губят времето и бързо си тръгват. Наблюдава се нещо като промяна на фокуса.

Ако бях прав, трябваше да видя нещо подобно в поведението на облака. Рояците трябваше да изгубят координирания си вид, отделни валма от частици щяха да се издигнат във въздуха. Едва тогава щеше да се раздвижи и основната част от облака.

Погледнах часовника в ъгъла на монитора.

— Колко време мина?

— Около две минути.

Това не беше особено много за увисване. Когато пишехме ХИЩНИК/ЖЕРТВА, използвахме компютър, за да симулираме координирано поведение на агентите. След увисване винаги рестартирахме, ала накрая решихме да почакаме и да видим дали програмата наистина е блокирала окончателно. Установихме, че програмата може да увисне за цели дванайсет часа преди ненадейно да се задейства и отново да оживее. Всъщност това поведение интересуваше невролозите, защото…

— Започват — обади се Рики.

Наистина започваха. Рояците се издигаха над мъртвия заек. Веднага видях, че теорията ми е грешна. Нямаше липса на синхрон, нямаше издигащи се валма. Трите облака се издигнаха едновременно. Поведението им изглеждаше съвсем целенасочено и контролирано. Облаците за миг останаха неподвижни, после се сляха в един. Слънчеви отражения заблестяха по искрящите батерии. Заекът лежеше на пясъка.

Роякът бързо се отдалечи в пустинята, смали се на хоризонта и изчезна.

Рики ме наблюдаваше.

— Какво мислиш?

— Че имате избягал нанорояк от самозахранващи се роботи.

— Мислиш ли, че можем да ги върнем?

— Не. От това, което видях, няма абсолютно никаква вероятност.

Рики въздъхна и поклати глава.

— Но сигурно можете да се избавите от него — прибавих аз. — Да го унищожите.

— Можем ли?

— Категорично.

— Наистина ли? — Лицето му грейна.

— Категорично. — И говорех сериозно. Бях убеден, че Рики надценява проблема, с който се е сблъскал. Че не го е обмислил. Че не е направил всичко възможно.

Бях сигурен, че съм способен бързо да унищожа рояка беглец. Предполагах, че мога да се справя с цялата работа до другата сутрин — най-късно.

Толкова малко разбирах врага си.