Майкъл Крайтън
Жертвата (23)

Шести ден, 22:58

Дадох газ и потеглих по брега на коритото, докато не открих по-полегат склон. Боби остана горе, за да наблюдава тялото на Роузи. След няколко минути минах на отсрещния бряг и се насочих към осветеното от лъча на фара му място.

— Намали, Джак — каза Мей.

Намалих и се наведох над кормилото, за да виждам по-добре терена. Изведнъж гайгеровият брояч пак запращя.

— Добър признак — отбелязах аз.

Продължихме напред. Намирахме се точно срещу Боби. Фарът му хвърляше слаба светлина наоколо. Махнах му да дойде при нас. Той се насочи на запад. Изведнъж стана по-тъмно, по-тайнствено.

И тогава видяхме Роузи.

Роузи Кастро лежеше по гръб с отметната глава, сякаш гледаше назад, право към мен. Очите й бяха широко отворени, ръката й беше протегната към мен, бледата й длан бе разтворена. На лицето й беше изписано умолително — или ужасено изражение. Бе започнала да се вкочанява и тялото й сковано се друсаше по ниските храсти и пустинните кактуси.

Нещо я влачеше — ала наоколо нямаше животни.

— Мисля, че трябва да изключиш фара — каза Мей.

— Но така няма да виждам оная сянка под нея…

— Това не е сянка — прекъсна ме тя. — Това са те.

— Влачат ли я?

Мей кимна.

— Изключи фара.

Подчиних се. Обгърна ни мрак.

— Мислех, че рояците имат енергия само за три часа.

— Така каза Рики.

— Пак ли е излъгал?

— Или са преодолели и това ограничение.

Това заключение беше обезпокояващо. Ако произвеждаха енергия и нощем, когато стигнехме до скривалището им, рояците щяха да са активни. Разчитах да открием частиците пръснати по земята. Възнамерявах да ги убия в съня им, така да се каже. Сега, изглежда, бяхме установили, че те изобщо не спят.

Стояхме в студената тъмнина и обмисляхме положението.

— Тези рояци не са ли програмирани да имитират поведението на насекомите? — накрая попита Мей.

— Не точно. Програмният модел беше хищник-жертва. Само че роякът е популация от взаимодействащи си частици и до известна степен ще се държи като всяка популация от взаимодействащи си частици, например насекомите. Защо?

— Насекомите могат да осъществяват планове, които продължават повече от живота на едно поколение. Могат да строят гнезда, които изискват много поколения. Нали така?

— Да.

— Тогава е възможно първо един от рояците да е влачил тялото, после да го е поел друг. Досега може да са се изредили три-четири рояка. Така нито един от тях не го е правил три часа през нощта.

Не успях да вникна в смисъла на идеята й.

— Това означава, че рояците работят заедно — казах аз. — Че са координирани.

— Вече го знаем.

— Само че не е възможно. Защото не притежават способност да излъчват сигнали.

— Не са притежавали преди няколко поколения — възрази Мей. — Вече не е така. Спомняш ли си V-образното формирование, което се приближаваше? Тогава бяха координирани.

Тя имаше право. Просто тогава не го бях осъзнал. Докато стоях в пустинната нощ, се зачудих още какво не разбирам. Присвих очи и се опитах да видя нещо пред себе си.

— Къде я носят?

Мей дръпна ципа на раницата ми и извади очила за нощно виждане.

— Опитай с това.

Понечих да й помогна да извади своите, но тя сръчно смъкна раницата си и я отвори. Движенията й бяха бързи и уверени.

Сложих си очилата и нагласих ремъка. Бяха от новия модел и показваха образите в убити цветове. Почти незабавно видях Роузи в пустинята. Тялото й изчезваше зад храсталаците.

— Добре де, къде я носят? — повторих аз. Докато задавах въпроса, повдигнах очилата по-високо и веднага открих отговора.

От разстояние приличаше на естествено образувание — хълмче от тъмна пръст, широко пет метра и високо около два. Ерозията бе издълбала вертикални бразди и могилката малко приличаше на огромно зъбно колело. Човек спокойно можеше да го вземе за дело на природата.

Само че не беше. И формата му не се дължеше на ерозия. Напротив, това бе нещо подобно на гнездата, строени от африканските термити и други насекоми.

Мей известно време мълчаливо го наблюдава със своите очила, после попита:

— И това ли е резултат на самоорганизирано поведение? Нали няма да ме убеждаваш, че идеята да го построят е възникнала спонтанно?

— Всъщност е точно така.

— Не мога да повярвам.

— Знам.

Мей беше добра биоложка, ала имаше опит само с примати. Бе свикнала да изучава малки популации високоинтелигентни животни, които имаха йерархична организация и групови водачи. Разбираше сложното поведение като резултат от сложен интелект. И не можеше да осъзнае огромната сила на самоорганизираното поведение в една много голяма популация от неинтелигентни животни.

Това е дълбоко вкоренено човешко предубеждение. Хората очакват да открият главно командване във всяка организация. Държавите имат правителства. Корпорациите имат президенти. Училищата имат директори. Армиите имат генерали. Човешките същества са склонни да смятат, че без главно командване организацията изпада в хаос и не може да постигне нищо съществено.

От такава гледна точка човек трудно може да повярва, че крайно глупави същества с мозъчета, по-малки от глава на карфица, са способни да изпълняват строителни проекти, по-сложни от човешките. Но това е самата истина.

Африканските термити са класически пример. Тия насекоми строят напомнящи на замъци могили от пръст с диаметър тридесет метра и изящни кули, високи пет-шест метра. За да оценим постижението им, трябва да си представим, че ако термитите бяха големи колкото хора, тия могили щяха да са небостъргачи с височина километър и половина и диаметър осем километра. И също като небостъргач, термитникът има сложна вътрешна архитектура, за да осигурява чист въздух, изхвърляне на излишния въглероден двуокис и топлина и така нататък. В структурата има градини за отглеждане на храна, резиденции за знатните индивиди и жилищно пространство за два милиона термити. Няма два еднакви термитника — всеки има индивидуални особености, съобразени с изискванията и преимуществата на конкретното място.

Всичко това се постига без архитект, без бригадир, без централна власт. И в гените на термитите не е заложен строителен план. Тия „небостъргачи“ всъщност са продукт на сравнително прости правила, които отделните термити изпълняват по отношение едни на други. (Правила като „Ако усетиш миризма, показваща, че тук е бил друг термит, постави топчица пръст на това място“.) И все пак резултатът определено е по-сложен от всяко човешко творение.

Сега виждахме нова структура, създадена от ново същество, и пак ни бе трудно да приемем, че не е естествено образувание. Изобщо как можеше един рояк да построи могила? Ала започвах да осъзнавам, че е глупаво да се питаме как се е случило. Рояците бързо се променяха, едва ли не с всяка изтекла минута. Естественият човешки импулс да го проумеем беше губене на време. Докато стигнеш до някакво заключение, нещата вече са се променили.

Боби ни настигна с всъдехода си и изключи фара. Тримата застанахме един до друг под звездите.

— Какво ще правим? — попита Боби.

— Ще последваме Роузи — отвърнах аз.

— Изглежда, че я влачат в оная могила — каза той. — Вътре ли искаш да я последваме?

— Да.

По предложение на Мей изминахме останалата част от пътя пеш. Заради тежките раници ни трябваха цели десет минути, за да стигнем до могилата. Спряхме на петнайсетина метра. Във въздуха се носеше отвратителна миризма на гнилоч и разложение. Беше толкова силна, че ми се повдигна. От вътрешността на термитника като че ли излизаше слабо зеленикаво сияние.

— Наистина ли искате да влезем там? — прошепна Боби.

— Още не — също шепнешком отвърна Мей и посочи настрани. Трупът на Роузи се изкачваше по склона на могилата. Когато стигна до ръба, вкочанените й крака за миг щръкнаха във въздуха. После тялото й се наклони и тя падна вътре. Но спря преди окончателно да се скрие от поглед — главата й за няколко секунди остана над ръба и изпънатата й ръка сякаш се протягаше към небето. После бавно се плъзна навътре и изчезна. Боби потрепери.

— Добре — прошепна Мей. — Да вървим.

И закрачи напред с обичайната си котешка походка. Последвах я, като полагах всички усилия да пазя тишина. Боби вдигаше шум с всяка стъпка. Мей спря и го изгледа строго.

Боби безпомощно разпери ръце.

— Внимавай къде стъпваш! — прошепна тя.

— Внимавам.

— Не внимаваш.

— Тъмно е, нищо не виждам.

— Поне опитай.

Не си спомнях Мей някога да е проявявала раздразнение, ала в момента всички бяхме под напрежение. И вонята бе ужасяваща. Мей се обърна и продължи напред. Боби ни последва, като вдигаше също толкова шум, колкото и преди. Едва бяхме направили няколко крачки, когато тя отново спря, вдигна ръка и му даде знак да спре и да ни чака.

Той отрицателно поклати глава. Явно не искаше да остане сам.

Мей го стисна за рамото и твърдо посочи земята.

— Оставаш тук.

— Не.

— Заради теб всички ще умрем.

— Обещавам да вървя тихо — прошепна Боби.

Тя поклати глава и пак посочи земята. Да седне.

Накрая Боби се подчини.

Мей ме погледна. Кимнах. Продължихме към могилата. Вече бяхме на пет-шест метра от нея. Носеше се задушаваща смрад. Повдигаше ми се — боях се да не повърна. И от това разстояние започнахме да чуваме глухото барабанене. Този звук повече от всичко друго ме изпълваше с желание да избягам. Но Мей не спираше.

Приклекнахме и се заизкачвахме по склона, после залегнахме на ръба. Виждах лицето на Мей на зеленикавата светлина, която се излъчваше отвътре. Кой знае защо, миризмата престана да ме смущава. Сигурно защото умирах от страх.

Мей бръкна в страничния джоб на раницата си и извади голяма колкото палец камера на тънък телескопичен прът и малък течнокристален екран, който постави на земята между нас. После плъзна пръта над ръба.

На екрана видяхме зелени гладки стени. Като че ли не помръдваше нищо. Тя завъртя камерата насам-натам. Нищо. Нямаше и следа от Роузи.

Мей ме погледна, посочи очите си. „Искаш ли да погледнем?“

Кимнах.

Бавно запълзяхме напред и надзърнахме над ръба.

Изобщо не беше каквото очаквах.

Могилата просто стесняваше голям естествен отвор с диаметър пет-шест метра. От ръба започваше полегата скала, която свършваше със зейнала дупка от дясната ни страна. Зеленикавата светлина излизаше отвътре.

Това беше вход на огромна пещера. От ръба не виждахме вътрешността й, но барабаненето предполагаше някакво движение. Мей разпъна телескопичния прът докрай и предпазливо спусна камерата в отвора. Скоро видяхме самата пещера. Нямаше съмнение, че е естествена и голяма: може би висока два и половина и широка три метра. Стените й бяха бели и очевидно бяха покрити със същото млечно вещество, което бях видял върху кожата на Роузи.

Трупът на Роузи бе там. Ръката й стърчеше иззад първия завой на скалната стена. Но не виждахме нищо зад завоя.

Мей ми даде знак: „Искаш ли да слезем долу?“

Бавно кимнах. Имах лошо предчувствие. Не ми харесваше това, че нямам абсолютно никаква представа какво се крие зад завоя. Ала всъщност нямахме друг избор.

Тя посочи назад към Боби. „Да го вземем ли?“

Поклатих глава. Той с нищо нямаше да ни помогне.

Мей кимна и внимателно смъкна раницата си, без да издаде нито звук. После внезапно се вцепени. Буквално се вцепени: не трепваше нито един неин мускул.

Погледнах екрана. И също се вцепених.

Иззад завоя се бе появила човешка фигура — стоеше нащрек на входа на пещерата и се озърташе.

Рики.

Държеше се така, като че ли е чул някакъв шум. Видеокамерата все още висеше от ръба на могилата. Устройството бе миниатюрно — не знаех дали го е видял.

Напрегнато наблюдавах екрана.

Разделителната способност беше ниска и дисплеят бе голям колкото длан, но това със сигурност бе Рики. После иззад завоя излезе друг мъж.

Също Рики.

Погледнах Мей, ала тя стоеше абсолютно неподвижно като статуя. Само очите й се движеха.

Втренчих се в екрана. В границите на тази разделителна способност двете фигури изглеждаха еднакви във всички отношения. Еднакви дрехи, еднакви движения, еднакви жестове. Не различавах добре лицата им, но имах впечатлението, че са по-точно изобразени отпреди.

Като че ли не забелязваха камерата.

Погледнаха небето, след това полегатата скала. Накрая се обърнаха с гръб към нас и изчезнаха във вътрешността на пещерата.

Мей продължаваше да стои неподвижно. Вече беше в тази поза почти от минута и през това време не бе мигнала нито веднъж. Сега мъжете ги нямаше и…

Иззад ъгъла се появи нова фигура. Дейвид Брукс. Движеше се тромаво, отначало сковано, ала бързо стана по-естествен. Сякаш кукловод усъвършенстваше движенията му и му вдъхваше все повече живот. После Дейвид се превърна в Рики. И пак в Дейвид. Фигурата на Дейвид се обърна и се скри от поглед.

Мей чакаше. Изтекоха още две минути и тя най-после изтегли камерата. Посочи с палец назад, че трябва да се върнем. Изпълзяхме от ръба, спуснахме се по склона на могилата и безшумно се отдалечихме в пустинната нощ.

Събрахме се на стотина метра на запад, близо до мотора и всъдехода. Мей извади от раницата си папка и маркер, включи фенерчето си и започна да чертае.

— Значи така. Входът на пещерата е ето такъв, сам го видя. След завоя има голяма дупка в земята и пещерата продължава трийсетина метра надолу. Озоваваш се в голяма зала, може би висока трийсет и широка шейсет метра. Една голяма зала, това е. Няма странични проходи, поне аз не съм виждала.

— Не си виждала ли?

— Влизала съм вътре — каза Мей.

— Кога?

— Преди две седмици. Когато започнахме да търсим скривалището на рояка. Открих пещерата и влязох. През деня. Тогава не намерих следи от частиците. — Тя обясни, че в пещерата гъмжало от прилепи, целият таван бил покрит с тях в плътна гърчеща се маса.

— Пфу, мразя прилепите — каза Боби.

— Не видях никакви прилепи.

— Мислиш ли, че рояците са ги прогонили?

— Сигурно са ги изяли.

— Господи! — Боби поклати глава. — Аз съм обикновен програмист. Не искам да се забърквам в това. Не искам да влизам там.

Мей не му обърна внимание, а ми каза:

— Ако влезем, ще трябва да заложим взривовете чак до залата. Не съм сигурна, че имаме толкова много.

— Може би нямаме — отвърнах аз. Бях загрижен за друго. — Ако не унищожим всички рояци и асемблерите, които ги произвеждат, само ще си изгубим времето. Нали?

Двамата кимнаха.

— Не съм убеден, че това изобщо е възможно. Мислех, че нощем рояците се изключват. Че можем да ги унищожим на земята. Само че те не се изключват — поне не всички. И ако се измъкне дори само един, ако избяга от пещерата… — Свих рамене. — Тогава само ще си изгубим времето.

— Точно така — кимна Боби. — Ще си изгубим времето.

— Трябва да измислим как да ги затворим в пещерата — каза Мей.

— Няма начин — заяви Боби. — Искам да кажа, те могат да излетят, когато си поискат.

— Може би има начин. — Мей пак затършува в раницата си. — Междувременно тримата трябва да се разгърнем.

— Защо? — уплашено попита Боби.

— Просто действай — каза тя. — Да побързаме.

Пристегнах раницата си и нагласих ремъците така, че съдържанието й да не трака. Сложих си очилата за нощно виждане и закрачих напред. Бях изминал половината път до могилата, когато видях в нощта да изпълзява тъмна фигура.

Колкото можех по-тихо залегнах на земята в гъст пелинов храсталак, висок около метър. Погледнах през рамо, но не успях да видя нито Мей, нито Боби. Те също бяха залегнали. Не знаех дали вече са се разделили. Предпазливо отместих настрани клоните пред мен и надникнах.

Краката на фигурата се очертаваха на фона на слабото зеленикаво сияние. Горната половина на тялото тъмнееше на фона на черното небе. Спуснах очилата над очите си и изчаках да се фокусират.

Този път беше Роузи. Обикаляше в нощта и се озърташе. Само дето не се движеше като Роузи, а по-скоро като мъж.

После за миг силуетът се превърна в Рики. И се движеше като него.

Фигурата приклекна и сякаш се втренчи над пелина. Зачудих се какво я е накарало да излезе от могилата. Не се наложи да чакам дълго.

На западния хоризонт зад силуета се появи бяла светлина. Тя бързо се усили и скоро чух рев на хеликоптер. Трябваше да е Джулия. Какво ли можеше да е толкова спешно, че да напусне болницата въпреки настояванията на лекарите и да пристигне тук посред нощ?

Хеликоптерът се приближи и включи прожектора си. Кръгът от синьо-бяла светлина се плъзна по земята към нас. Фигурата на Рики също го наблюдаваше, после изчезна от поглед.

В следващия миг вертолетът изрева над мен и халогенната светлина ме ослепи. Почти незабавно машината рязко зави и полетя по обратния път.

Какво ставаше, по дяволите!

Хеликоптерът бавно описа дъга, мина над могилата, но продължи и увисна точно над моето скривалище. Синият му прожектор ме освети. Претърколих се по гръб и махнах с ръка, после няколко пъти посочих към лабораторията.

Вертолетът се спусна надолу и за момент си помислих, че ще кацне до мен. После ненадейно отново зави и полетя ниско над земята на юг към бетонната площадка. Грохотът бавно заглъхна.

Реших, че трябва бързо да се скрия другаде. Приклекнах и заднишком се придвижих тридесетина метра наляво. И пак залегнах.

Когато вдигнах очи към могилата, видях, че отвътре излизат три… не, четири фигури. Движеха се на разстояние една от друга и се запътиха в различни посоки. Всички приличаха на Рики. Спуснаха се по склоновете и навлязоха в храсталаците. Сърцето ми се разтуптя. Една от фигурите се приближаваше към мен. После зави надясно. Насочваше се към предишното ми убежище. Когато го стигна, спря и се заозърта.

Не беше толкова далеч от мен. Видях, че лицето на Рики е завършено и дрехите са изобразени много по-детайлно. Освен това излъчваше усещане за реална телесна тежест. Можеше да е илюзия, разбира се, ала предположих, че роякът е увеличил масата си и тежи около двайсет и пет килограма, навярно и повече. Може би два пъти повече. В такъв случай тежеше достатъчно, за да оказва физическо въздействие. Беше в състояние да събори човек.

Очите на фигурата се движеха и мигаха. Повърхността на лицето имитираше кожа. Косата изглеждаше съставена от отделни косми. Устните помръдваха, езикът нервно ги облизваше. Много приличаше на Рики — смущаващо много. Когато главата се обърна към мен, сякаш ме гледаше истинският Рики. И като че ли ме видя.

Защото започна да се приближава.

Бях в капан. Сърцето ми щеше да се пръсне. Нямаше с какво да се защитя. Можех да скоча и да побягна, разбира се, но нямаше къде да ида. Заобикаляха ме километри пустиня и рояците щяха да ме настигнат. За няколко секунди щях да…

Хеликоптерът с рев се върна към нас. Фигурата на Рики го погледна, после се обърна и избяга, буквално се понесе над земята, без да си прави труда да движи краката си. Ненадейно полетялата над пустинята човешка имитация представляваше зловеща гледка.

Другите три фигури на Рики също побягнаха. И излъчваха съвсем истинско усещане за паника. Дали рояците се страхуваха от хеликоптера? Така изглеждаше. И скоро разбрах защо. Въпреки че вече бяха по-тежки и по-материални, рояците все още бяха уязвими от силен вятър. Вертолетът летеше на трийсетина метра височина, но въздушното течение бе достатъчно силно, за да деформира бягащите фигури и да ги сплеска. Сякаш ги удряше с чук.

Те се скриха в могилата.

Хвърлих поглед назад към Мей. Тя стоеше в речното корито и говореше по радиостанцията си с хеликоптера. Ето че й беше дотрябвала.

— Да вървим! — извика ми Мей и се затича към мен. Мернах Боби — тичаше към всъдехода. Нямах време да мисля за него. Хеликоптерът увисна над самата могила. Вдигна се прах и очите ми залютяха.

В следващия миг Мей се озова до мен. Свалихме си очилата и извадихме противогазите. Тя ме накара да се обърна и завъртя клапана на гърба ми. Направих й същата услуга. После пак си сложихме очилата. Сега цялото ми лице беше скрито под какви ли не устройства. Мей закачи на коланите ни халогенни лампи, наведе се към мен и извика:

— Готов ли си?

— Да!

— Добре, да тръгваме!

Нямаше време за мислене. Така беше по-добре. Грохотът на хеликоптера ехтеше в ушите ми. Изкатерихме се по склона на могилата и стигнахме до ръба, който едва се виждаше във вихрещите се облаци прах.

Мей ме хвана за ръка и скочихме.