Майкъл Крайтън
Жертвата (15)

Шести ден, 13:12

Всички се бяха събрали в стаята за развлечения. Но никой не играеше на видеоигрите и флиперите. Тревожно ме наблюдаваха, докато им обяснявах какво трябва да направим. Планът беше съвсем прост — самият рояк диктуваше реакцията ни, макар да прескочих тази неприятна истина.

Накратко, казах им, че имаме рояк беглец, който не сме в състояние да контролираме. И че роякът проявява самоорганизирано поведение.

— Когато е налице самоорганизиран компонент, роякът може да се възстановява. Както се случи с мен. Следователно този рояк трябва физически да се унищожи. Това означава да подложим частиците на топлина, студ, киселина или мощно магнитно поле. И доколкото мога да съдя от поведението му, имаме най-голям шанс да го унищожим нощем, когато губи енергията си и се спуска на земята.

— Но нали вече ти казахме, Джак — изхленчи Рики, — че нощем не можем да го открием…

— Точно така, не можете — прекъснах го аз. — Защото не сте го маркирали. Виж, пустинята е голяма. Ако искаш да го проследиш до скривалището му, трябва да го маркираш с нещо, което да ти позволи да вървиш по следите му.

— С какво например?

— Това е следващият ми въпрос. С какви маркиращи агенти разполагаме тук? — Посрещнаха ме празни погледи. — Хайде, колеги. Това е фабрика. Все трябва да имате нещо, което да покрие частиците и да остави следа, по която да тръгнем. Говоря за нещо силно флуоресцентно, феромон с характерна химична структура или нещо радиоактивно. Е?

Пак празни погледи. Клатене на глави.

— Разбира се, имаме радиоизотопи — каза Мей.

— Добре, чудесно. — Бяхме стигнали до нещо.

— Използваме ги, за да проверяваме за утечки в системата. Хеликоптерът ни снабдява веднъж седмично.

— Какви изотопи имате?

— Селен сто седемдесет и две и рений сто осемдесет и шест. Понякога и ксенон сто трийсет и три. Не съм сигурна с какво разполагаме в момента.

— За какъв период на полуразпад става дума? — Някои изотопи много бързо изгубваха радиоактивността си — за няколко часа или дори за минути. Те не ни вършеха работа.

— Средно около седмица — отвърна Мей. — Селенът има период на полуразпад осем дни. Този на реният е четири дни, на ксенон сто трийсет и три — пет дни. Пет и четвърт.

— Добре. За нашите цели е годен всеки от тези изотопи. Радиоактивността ни е нужна само за една нощ след маркирането на рояка.

— Обикновено държим изотопите в течна глюкозна основа — каза Мей. — Можем да напръскаме рояка с нея.

— Чудесно. Къде са изотопите?

Тя мрачно се усмихна.

— В склада.

— Къде е това?

— Навън. Близо до паркираните коли.

— Добре. Тогава да отидем и да ги вземем.

— За Бога! — Рики разпери ръце. — Да не си се побъркал? Сутринта едва не умря, Джак. Не можеш да излезеш навън.

— Нямаме друг избор.

— Имаме, естествено. Да почакаме до довечера.

— Не — отсякох аз. — Защото така няма да можем да ги напръскаме до утре. И няма да можем да ги проследим и унищожим до утре вечер. Това означава да чакаме трийсет и шест часа, след като имаме организъм, който бързо еволюира. Не можем да рискуваме.

— Да рискуваме ли? Ако излезеш, няма да останеш жив, Джак. Луд си дори само ако си го мислиш.

Чарли Дейвънпорт зяпаше монитора. После се обърна към групата и каза:

— Не, Джак не е луд. И аз отивам с него. — И си затананика.

— Аз също — обади се Мей. — Знам къде са изотопите.

— Не е необходимо, Мей. Можеш да ми кажеш…

— Не. Ще дойда.

— Трябва да импровизираме някаква пръскачка. — Дейвид Брукс грижливо навиваше ръкавите си. — Може би с дистанционно управление. Това е по специалността на Роузи.

— Добре, и аз ще дойда — рече Роузи Кастро, като гледаше Дейвид.

— Всички ли отивате? — Рики местеше поглед от един на друг и клатеше глава. — Това е крайно опасно. Крайно опасно.

Никой не му отговори. Всички просто го гледаха. Накрая Рики каза:

— Чарли, ще млъкнеш ли, мама му стара? — Той се обърна към мен. — Не мога да го позволя, Джак.

— Нямаш избор.

— Тук командвам аз.

— В момента не. — Обзе ме раздразнение. Прищя ми се да му кажа, че се е прецакал, като е допуснал роякът да еволюира в естествена среда. Ала не знаех колко важни решения е взела Джулия. В крайна сметка Рики се държеше раболепно към ръководството и се мъчеше да им угоди като дете на родител. Правеше го чаровно и така се издигаше в живота. Това бе и най-голямата му слабост.

Но сега Рики упорито вирна брадичка и заяви:

— Просто не може, Джак. Ако излезете навън, ще умрете.

— Няма — обади се Чарли Дейвънпорт и посочи монитора. — Виж.

На екрана се виждаше пустинята. Ранното следобедно слънце къпеше с лъчите си ниските кактуси. На фона на слънчевия диск тъмнееше самотен хвощ. В първия момент не разбрах какво иска да каже Чарли. После видях носения от вятъра пясък. И забелязах, че хвощът е наклонен.

— Точно така, приятели — рече Чарли Дейвънпорт. — Духа вятър. При силен вятър няма рояци, нали? Те остават ниско над земята. — Той се запъти към коридора, който водеше към електростанцията. — Хайде, да не губим време.

Всички излязоха навън. Аз останах последен. За мое удивление Рики ме дръпна настрани и препречи вратата с тяло.

— Съжалявам, Джак, не исках да те засрамвам пред другите. Но просто не мога да ти позволя да го направиш.

— Предпочиташ да го направи някой друг ли?

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто погледни фактите, Рики. Това вече е бедствие. И ако не го овладеем веднага, ще се наложи да викаме помощ.

— Помощ ли? Каква помощ?

— Пентагона. Военните. Ще трябва да повикаме някой, за да овладее рояците.

— Господи, Джак! Не можем да си го позволим.

— Нямаме избор.

— Но това ще съсипе компанията. Никога повече няма да си осигурим инвестиции.

— Това изобщо не ме вълнува. — Бях ядосан от онова, което ставаше в пустинята. Верига от неправилни решения и грешки в продължение на цели седмици и месеци. Като че ли всички в „Займос“ бяха избирали краткосрочни решения и кърпежи, бързи и нечисти. Никой не бе обръщал внимание на дългосрочните последици.

— Виж, имаш рояк беглец, който очевидно е смъртоносен — казах аз. — Не можеш да се мотаеш повече.

— Ама Джулия…

— Джулия я няма.

— Ама тя каза…

— Не ми пука какво е казала, Рики.

— Ама компанията…

— Майната й на компанията, Рики. — Хванах го за раменете и го разтърсих. — Не разбираш ли? Ти не искаш да излезеш навън. Страх те е от това нещо, Рики. Трябва да го убием. И ако не го убием скоро, ще се наложи да извикаме помощ.

— Не!

— Да, Рики.

— Ще видим! — изсумтя той. Тялото му се напрегна, очите му гневно заблестяха. Той ме сграбчи за яката. Наблюдавах го неподвижно. След няколко секунди Рики ме пусна, потупа ме по рамото и приглади яката ми. — Уф, по дяволите, Джак. Какви ги върша? — И гузно ми се ухили. — Извинявай. Много съм изнервен. Прав си. Абсолютно си прав. Майната й на компанията. Трябва да го направим. Трябва веднага да унищожим рояка.

— Да — без да откъсвам поглед от него, казах аз. — Трябва.

Той мълчеше. Накрая каза:

— Мислиш, че се държа странно, нали? И Мери мисли, че се държа странно. Онзи ден ми го каза. Странно ли се държа?

— Ами…

— Можеш да ми кажеш.

— Може би малко. Спиш ли достатъчно?

— Не. Два-три часа.

— Може би трябва да пиеш някакви хапчета.

— Пих. Не помагат. От проклетото напрежение е. Тук съм вече от седмица. Това място направо те изнервя.

— Сигурно.

— Да. Е, както и да е. — Сякаш внезапно засрамен, Рики се извърна. — Виж, ще поддържаме радиовръзка. Ще съм с вас във всяка ваша стъпка. Много съм ти признателен, Джак. Ти въведе ред и здрав разум. Само внимавай, нали?

— Разбира се.

Той се отдръпна.

Минах покрай него и излязох.

Докато вървях по коридора към електростанцията сред рева на климатичната инсталация, Мей ме настигна и закрачи до мен.

— Наистина не се налага да идваш навън, Мей — казах й. — Можеш да ме насочваш по радиостанцията как да се оправя с изотопите.

— Не ме интересуват изотопите — тихо отвърна тя. — А заекът.

Не бях сигурен, че съм я чул добре.

— Кое?

— Заекът. Трябва пак да видя заека.

— Защо?

— Нали си спомняш оная тъканна проба, която взех от стомаха му? Е, преди няколко минути я погледнах под микроскопа.

— И?

— Боя се, че имаме големи проблеми, Джак.