Майкъл Крайтън
Жертвата (3)

Втори ден, 09:02

Трябваше ни обезмаслено мляко, тост, корнфлейкс, желирани бонбони, прах за съдомиялната — и още нещо, обаче не можех да си разчета почерка. Стоях на пътеката в супермаркета в девет сутринта и се взирах в бележките си.

— Здрасти, Джак — каза някой. — Как я караш?

Вдигнах поглед и видях Рики Морз, един от шефовете на отдели в „Займос“.

— Здрасти, Рики. Как си? — Ръкувахме се. Искрено се радвах да го видя. Винаги се радвах на срещите с Рики. Почернял, с късо подстригана руса коса и широка усмивка, той спокойно можеше да мине за сърфист, ако не беше тениската му с емблема на известна компютърна програма. Рики бе само с няколко години по-млад от мен, но около него се носеше атмосфера на вечна младост. Веднага след дипломирането му го бях взел на работа и той бързо се беше издигнал до ръководна длъжност. С бодрия си и весел характер той бе идеален ръководител на проекти, въпреки че имаше склонност да подценява проблемите и да внушава на ръководството нереалистични очаквания за крайния срок на проекта.

Според Джулия това понякога пораждало неприятности в „Займос“ — Рики давал обещания, които не успявал да изпълни. А от време на време и послъгвал. Обаче беше толкова ведър и симпатичен, че всички винаги му прощаваха. Поне аз винаги му прощавах, когато работеше при мен. Бях доста привързан към него и почти го смятах за свой по-малък брат. Бях го препоръчал в „Займос“.

Рики буташе количка, натоварена с памперси в големи найлонови опаковки — и те си имаха бебе. Попитах го защо е на пазар, а не на работа.

— Мери е с грип, а прислужничката е в Гватемала. Казах й, че аз ще напазарувам.

— Виждам, че използваш „Хъгис“ — посочих покупките му аз. — Аз винаги използвам „Памперс“.

— Струва ми се, че „Хъгис“ поемат повече — отвърна той. — А и „Памперс“ са прекалено широки. Притискат крачетата на бебето.

— Обаче „Памперс“ имат пласт, който поглъща влагата и дупето винаги е сухо — възразих аз. — Откакто ползвам „Памперс“, нямаме толкова обриви.

— Лепенките им все се късат. А и когато се понапълнят, винаги протичат и така ми се отваря още работа. Не знам, „Хъгис“ просто ми се струват по-качествени.

Покрай нас мина жена с пазарска количка и ни измери с поглед. Разсмяхме се. Репликите ни трябва да бяха прозвучали като в телевизионна реклама.

— Ей, к’во ше кажеш за „Джайънтс“? — високо рече след отдалечаващата се жена Рики.

— Направо ми скриха шапката, мама му стара — включих се аз.

Пак се засмяхме и забутахме количките си по пътеката.

— Искаш ли да ти кажа истината? — попита Рики. — Мери харесва „Хъгис“ и точка по въпроса.

— Това ми е познато.

Рики погледна в количката ми.

— Виждам, че купуваш истинско обезмаслено мляко.

— Престани. Как е в службата?

— Знаеш ли, адски са добри. Разработването на технологията върви гладко, ако не звучи самохвално. Онзи ден я демонстрирахме пред хората с парите и мина добре.

— Джулия как се справя? — попитах колкото можех по-нехайно.

— Ами, страхотно. Доколкото знам.

Погледнах го. Защо изведнъж ми се стори сдържан? Лицето му се напрегна. Криеше ли нещо? Не бях сигурен.

— Всъщност рядко я виждам — прибави Рики. — Напоследък не се мярка много.

— И аз почти не я виждам.

— Да, тя прекарва много време в производствения комплекс. Сега главното действие е там. — Рики ме стрелна с поглед. — Нали знаеш, заради новия производствен процес.

Фабриката на „Займос“ беше построена за рекордно време, като се имаше предвид сложността й. В производствената сграда сглобяваха молекули от отделни атоми. Като с кубчета на „Лего“. Голяма част от работата се вършеше във вакуум и изискваше изключително силни магнитни полета. Затова производствената сграда разполагаше с мощни помпи и системи за охлаждане на магнитите. Според Джулия обаче технологията до голяма степен бе свързана със сградата — досега не беше строено нищо подобно.

— Построиха я удивително бързо — отбелязах аз.

— Ами, бая зор им дадохме. „Молекюлър Дайнамикс“ ни дишат във врата. Пуснахме фабриката и започнахме да искаме купища патенти. Обаче ония от „Молекюлър Дайнамикс“ и „НаноТек“ едва ли са далеч зад нас. Още няколко месеца. Може би половин година, ако сме късметлии.

— Значи сега сглобявате молекулите във фабриката, така ли? — попитах аз.

— Да, Джак. Цялостен молекулен монтаж. Работим вече няколко седмици.

— Не знаех, че Джулия се интересува от тия неща. — С дипломата й по психология, винаги я бях смятал за ориентирана към хората.

— Тя прояви истински интерес към технологията, уверявам те. Освен това там извършват голяма част от програмирането. Нали знаеш, повтарящите се цикли за усъвършенстване на производството.

Кимнах.

— Какво програмиране?

— Разпределена обработка. Мултиагентни мрежи. Така осъществяваме координацията между отделните единици.

— И всичко това е само за медицинската камера, така ли?

— Да. — Рики замълча за миг. — И за други неща. — Той неловко ме погледна, като че ли се безпокоеше, че ще наруши клаузата за служебна поверителност.

— Не е нужно да ми казваш.

— Не, не — побърза да отговори Рики. — Божичко, с теб се знаем отдавна, Джак. — Той ме потупа по рамото. — А и жена ти е в ръководството. Искам да кажа, майната му. — Обаче продължаваше да се чувства неловко. Изражението му не отговаряше на думите му. И не ме гледаше, когато каза „жена ти“.

Разговорът наближаваше края си и аз бях напрегнат — онова неловко напрежение, когато усещаш, че събеседникът ти знае нещо и не ти го казва, защото се срамува, защото не знае как да се изрази, защото не иска да се замесва, защото е опасно дори само да го спомене или защото смята, че сам трябва да го откриеш. Особено когато се отнася за жена ти. Например, че ти изневерява. Гледа те, като че ли е нощта на живите мъртъвци, обаче не иска да ти каже. От собствен опит знам, че мъжете никога не казват, ако знаят нещо за жена ти. Жените обаче винаги си споделят изневерите на съпрузите си.

Такъв е животът.

Но бях толкова напрегнат, че ми се щеше да…

— Ей, виж колко часът стана! — Рики ми се ухили. — Закъснявам. Мери ще ме убие. И без това е ядосана, защото през следващите няколко дни се налага да съм във фабриката. Така че няма да съм си вкъщи, докато прислужницата е в отпуска. — Той сви рамене. — Нали знаеш как е.

— Да, знам. Успех.

— Чао, приятел.

Ръкувахме се. Рики забута количката си и се скри зад ъгъла.

Понякога не можеш да мислиш за мъчителни неща, не можеш да насилиш ума си да се съсредоточи върху тях. Мозъкът ти просто ти се изплъзва, не, благодаря, хайде да сменим темата. В момента и с мен бе така. Не можех да мисля за Джулия, затова се замислих за фабриката, за която ми беше разказал Рики. И реших, че навярно е логично, въпреки че противоречеше на здравия разум за нанотехнологията.

Нанотехнолозите отдавна си въобразяваха, че стига някой да открие как да произвежда на атомно равнище, после всичко ще е детска играчка, че ще се отприщи порой от прекрасни молекулни творения, слизащи от монтажните линии по целия свят. Че тази чудодейна нова технология само за няколко дни ще промени човешкия живот. Веднага щом някой измисли как да го прави.

Само че, разбира се, това нямаше да се случи. Самата идея бе абсурдна. Защото по същността си молекулярното производство много не се различаваше от компютърното, автомобилното и което и да е друго производство. Трябваше време. Всъщност сглобяването на нови молекули от атоми много напомняше съставянето на компютърна програма от отделни редове код. А компютърният код никога не се получава от първия път. Програмистите винаги трябва да се връщат и да поправят редовете. И дори след като бъде съставена, компютърната програма никога не тръгва нормално от първия път. Нито от втория. Нито от стотния. Трябва да се прочиства от бъгове до сто и едно. И обратно.

Винаги бях смятал, че същото ще е и с тези молекули — че преди да се получат, ще трябва многократно да се прочистват от бъгове. А ако искаха да имат „ята“ от молекули, които да действат в синхрон, „Займос“ трябваше да отстранят бъговете и от връзките помежду им, колкото и ограничени да бяха те. Защото тези взаимосвързани молекули представляваха примитивна мрежа. За нейното организиране навярно се изискваше програма за разпределена обработка. Каквито бях разработвал в „МедияТроникс“.

Така че отлично си представях програмирането, което придружаваше производството. Само че не виждах Джулия да им виси над главите. Фабриката се намираше далеч от централата на „Займос“ — в пустинята край Тонопа, Невада. А жена ми не обичаше да е далеч от цивилизацията.

Седях в чакалнята на педиатъра, защото беше дошло време за поредната имунизация на бебето. В стаята имаше четири майки, които люлееха болните си деца в скутовете си, докато по-големите хлапетии играеха на пода. Майките си приказваха и упорито не ми обръщаха внимание.

Започвах да свиквам с това. Домакинстващият мъж, мъжът в обстановка като педиатричния кабинет не е обичайна гледка. Но това също означава, че нещо не е наред. Сигурно на мъжа му има нещо, щом не може да си намери работа, може да е уволнен поради алкохолизъм или дрога, може да е пиянде. Така или иначе, не бе нормално мъжът да е в педиатричния кабинет в работно време. Затова майките се преструваха, че не съществувам.

Само че от време на време ме стрелкаха с тревожни погледи, като че ли можех да се промъкна до тях и да ги изнасиля, докато са с гръб към мен. Даже сестрата, Глория, прояви подозрителност. Тя погледна бебето в ръцете ми — което не плачеше и едва подсмърчаше.

— Какъв смятате, че е проблемът?

Отговорих, че сме за имунизация.

— Водили ли са я тук преди?

Да, водехме я при доктора още от раждането й.

— Вие роднина ли сте?

Да, бащата.

Накрая ни въведе вътре. Лекарят се ръкува с мен, държа се много дружелюбно, изобщо не попита защо идвам аз, а не жена ми или икономката. Направи на Аманда две инжекции и тя се разплака. Полюлях я на рамо и я успокоих.

— Мястото може да се подуе малко и да се зачерви. Обадете ми се, ако не премине за четирийсет и осем часа.

Излязох в чакалнята и се опитах да измъкна кредитната си карта, за да платя сметката, докато бебето плачеше. И тъкмо тогава се обади Джулия.

— Здрасти. Какво правиш? — Сигурно бе чула плача на детето.

— Плащам на педиатъра.

— Хващам те в неподходящ момент, а?

— Нещо такова.

— Добре, виж, само исках да ти кажа, че ще свърша рано — най-после! — и ще се прибера за вечеря. Какво ще кажеш да взема нещо на път за вкъщи?

— Страхотно — отвърнах аз.

Тренировката на Ерик закъсняваше. На игрището се стъмваше. Треньорът винаги провеждаше тренировката късно. Нервно се разхождах край тъчлинията и се чудех дали да се оплача. Границата между глезенето и основателната защита на децата беше деликатна. Никол се обади по мобифона си, за да ми каже, че театралната й репетиция е свършила, и да ме пита защо не съм отишъл да я взема. Отговорих, че още съм при Ерик, и попитах дали не може да се прибере с колата на някой от съучениците си.

— Татко! — ядосано рече тя. Все едно съм я помолил да се прибере с пълзене.

— Виж, нищо не мога да направя.

Саркастично:

— Няма значение.

— Мери си приказките, момиче.

Но след няколко минути ненадейно прекратиха мача. На игрището спря голям зелен камион и от него слязоха двама мъже с маски, дебели гумени ръкавици и контейнери за течности на гръб. Щели да пръскат с хербициди или нещо подобно и всички трябвало да напуснат терена.

Обадих се на Никол и й казах, че ще я вземем.

— Кога?

— Пристигаме.

— От тренировката на гаднярчето ли?

— Стига, Ник.

— Защо винаги първо взимаш него?

— Не взимам винаги първо него.

— Взимаш го. И е гаднярче.

— Никол!

— Извинявай.

— Идваме след няколко минути. — Изключих. В последно време децата се развиваха по-бързо. Сега пубертетът започва на единайсет.

В пет и половина децата си бяха вкъщи и нападнаха хладилника. Никол ядеше голямо парче кашкавал. Казах й да престане, защото ще си развали вечерята. После се заех да слагам масата.

— Кога все пак ще е вечерята?

— Скоро. Мама ще я донесе.

— Аха. — Тя изчезна за няколко минути, после се върна. — Мама казва, че се извинява задето не се е обадила, но че ще закъснее.

— Какво? — Тъкмо наливах вода в чашите на масата.

— Извинява се задето не се е обадила, но ще закъснее. Току-що разговарях с нея.

— Господи! — Ядосах се. Опитвах се да не проявявам яда си пред децата, но понякога не успявах. Въздъхнах. — Добре.

— Много съм гладна, татко.

— Вземи брат си и се качвайте в колата — наредих аз. — Ще вечеряме навън.

Същата вечер Аманда не искаше да заспи. Реших, че е от ваксината. В такива случаи действаше само един метод: да я носиш на ръце с гръб към себе си из къщата, тихо да й говориш и да й показваш цветята, снимките по стените, гледката от прозореца. Трябваше да чакаш, докато се прозее. Тогава можеше да я сложиш да си легне. Само че понякога тази първа прозявка отнемаше много време.

Затова я разхождах из нейната стая, показвах й картинките на герои от „Мечо Пух“ по абажура и всичките й дрънкалки. Без резултат. Занесох я в дневната и й показах всички снимки по лавиците.

Там имаше снимки на Джулия.

По-късно същата вечер, докато носех бебето към леглото, закачих с лакът една от снимките на лавиците в дневната, Тя падна на пода и аз се наведох да я вдигна. Джулия и четиригодишният Ерик в Сън Вали. Двамата бяха по скиорски костюми. Джулия го учеше да кара ски и слънчево се усмихваше. До тази снимка имаше друга, на която бяхме ние с Джулия в Кона на единайсетата годишнина от сватбата ни. Аз носех крещяща хавайка, а на нейната шия висеше пъстра гирлянда от цветя. Двамата се целувахме на фона на залеза. Пътуването беше страхотно и бяхме убедени, че Аманда е зачената там. Спомням си, че един ден Джулия се прибра вкъщи от работа и ме попита: „Скъпи, нали ми каза, че коктейлите май тай са опасни?“ „Да“ — отговорих аз. „Е, тогава ще се изразя така — продължи Джулия. — Момиче е.“ Толкова силно се сепнах, че се задавих със содата, която пиех, и двамата се заляхме от смях.

После идваше снимка на Джулия и Никол, които правеха сладки. Никол бе толкова малка, че седеше на кухненския плот и крачетата й не стигаха до ръба. Не можеше да е била на повече от годинка и половина. Тя съсредоточено се мръщеше и държеше голяма лъжица с тесто, докато Джулия се мъчеше да не се смее.

И фотография от една екскурзия в Колорадо. Джулия държеше за ръка шестгодишната Никол, а аз носех Ерик на рамене с потъмняла от пот яка на ризата — или от нещо по-лошо, ако си спомнях правилно. Той се забавляваше, като покриваше очите ми с ръце, докато го носех по пътеката.

Снимката от екскурзията се бе разместила в рамката си и стоеше накриво. Почуках рамката в опит да я изправя, но тя не помръдна. Забелязах, че няколко други фотографии са избелели или че гланцът е залепнал за стъклото. Никой не си беше направил труда да се погрижи за тези снимки. Бебето заподсмърча в ръцете ми и потърка очи с юмручетата си. Време за лягане. Оставих снимките на лавицата. Това бяха стари образи от друго, по-щастливо време. От друг живот. Сякаш нямаха нищо общо с мен. Вече. Сега всичко бе различно.

Светът се беше променил.

Същата вечер не раздигах масата, безмълвен укор. Когато се прибра — към десет — Джулия я видя.

— Извинявай, скъпи.

— Знам, че си била заета.

— Така е. Ще ми простиш ли?

— Прощавам ти.

— Ти си най-добрият. — Тя ми прати въздушна целувка от отсрещния край на стаята. — Отивам да взема душ. — И се отдалечи по коридора. Проследих я с поглед.

По пътя Джулия надникна в стаята на бебето, после се вмъкна вътре. След миг я чух да му говори. Бебето гукаше. Станах от стола и я последвах.

Тя държеше Аманда на ръце в сумрачната детска стая и Допираше нос до нослето на дъщеричката ни.

— Защо я събуди?

— Не съм, тя беше будна. Нали, котенцето ми? Нали ми беше будничко, писенце?

Бебето потърка очи с юмручетата си и се прозя. Джулия определено го бе събудила.

Жена ми се обърна към мен в мрака.

— Не съм. Наистина. Не съм я събудила. Защо ме гледаш така?

— Как?

— Знаеш как. Обвиняващо.

— В нищо не те обвинявам.

Бебето захленчи, после заплака. Джулия опипа памперса му.

— Струва ми се, че е мокра — каза тя и ми я подаде на излизане от стаята. — Ти й смени памперса, щом си толкова идеален.

Сега помежду ни имаше напрежение. След като смених памперса на Аманда и я сложих да си легне, чух, че Джулия излиза от душа и блъска вратата. Щом започнеше да блъска врати, трябваше да отида и да я умилостивя. Само че тази вечер не бях в настроение. Бях ядосан, че е събудила бебето, бях ядосан от поведението й. Започвах да се опасявам, че е разсеяна, защото си има любовник. А може вече просто да не я беше грижа за семейството ни. Не знаех какво да правя, но не бях в настроение да заглаждам нещата.

Просто я оставих да блъска вратите. Тя затръшна плъзгащата се врата на гардероба толкова силно, че дървото се сцепи. Джулия изруга. Това бе поредният признак, че е време да се втурна при нея.

Върнах се в дневната и седнах. Вдигнах книгата, която четях, и сведох поглед към страницата. Опитах се да се съсредоточа, ала естествено, не успях. Бях бесен и я слушах как блъска разни неща из спалнята. Ако продължеше така, щеше да събуди Ерик и тогава наистина щеше да се наложи да я успокоявам. Надявах се да не се стигне дотам.

Накрая шумът утихна. Сигурно си беше легнала. В такъв случай скоро щеше да заспи. Джулия можеше да заспива, когато се карахме. За разлика от мен. Аз нервно се разхождах, докато се мъчех да се успокоя.

Когато най-после си легнах, Джулия спеше. Пъхнах се под завивката и се претърколих по хълбок далеч от нея.

В един през нощта бебето пак се разплака. Заопипвах с ръка в търсене на нощната лампа и съборих будилника, който включи часовника на радиото. Изругах, най-после включих лампата и изключих радиото.

Бебето продължаваше да пищи.

— Какво й е? — сънено попита Джулия.

— Не знам. — Станах и разтърсих глава в опит да се разсъня. Влязох в детската стая и включих лампата. Стори ми се много светло, тапетите на палячовци сякаш бяха огненожълти. Ненадейно ми хрумна нещо: защо Джулия не искаше жълти подложки за хранене, след като бе боядисала цялата детска стая в жълто?

Аманда се беше изправила в креватчето си, държеше се за решетката и се дереше с широко отворена уста. По бузките й се стичаха сълзи. Протегнах ръце и тя се вкопчи в мен. Помислих си, че може да е сънувала кошмар. Започнах да я люлея успокоително.

Тя продължаваше да пищи. Може да я болеше нещо. Съблякох я. И тогава видях яркочервения обрив по коремчето, който продължаваше на ивици към гърба й и после отпред към шията й.

Джулия влезе в стаята.

— Не можеш ли да я накараш да престане?

— Има й нещо — отвърнах аз и й показах обрива.

— Има ли температура?

Притиснах длан към челцето на Аманда. Лицето й беше потно и горещо, но можеше да е от плача. Иначе тялото й ми се стори хладно.

— Не знам. Едва ли.

После забелязах обрива по бедрата й. Преди малко като че ли не го бе имало. Стори ми се, че се разпространява пред очите ми. Ако изобщо беше възможно, бебето заплака още по-силно.

— Господи! — ахна Джулия. — Ще повикам доктора.

— Добре. — Бях оставил Аманда по гръб — тя продължаваше да се дере — и внимателно разглеждах цялото й тяло. Обривът се разпространяваше, нямаше съмнение. И като че ли ужасно я болеше, пищеше от болка.

— Съжалявам, миличка, съжалявам — прошепнах аз. Определено се разпространяваше.

Джулия се върна и каза, че е оставила съобщение на доктора.

— Няма да го чакам — отвърнах аз. — Ще я заведа в спешното отделение.

— Смяташ ли, че се налага?

Без да й отговоря, отидох в спалнята да се облека.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Джулия.

— Не, остани при децата.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. — Тя се върна в спалнята.

Пресегнах се за ключовете от колата.

 

 

Бебето продължаваше да пищи.

— Разбирам ви, но мисля, че не е безопасно да й давам успокоително — каза стажантът. Намирахме се в заградена със завеси кабинка в спешното отделение. Лекарят бе наведен над пищящата ми дъщеричка и преглеждаше ушите й с някакъв инструмент. Цялото тяло на Аманда беше огненочервено, сякаш кожата й бе сварена.

Страхувах се. Никога не бях чувал бебе да се зачерви така и да се дере, без да спира. Нямах вяра на този стажант, който изглеждаше прекалено млад, за да е истински доктор. Не можеше да е опитен — имаше вид на момче, което още не се бръсне. Бях нервен и пристъпвах от крак на крак. Започвах да се побърквам, защото през последния час дъщеря ми не бе престанала да пищи нито за миг. Докторът не обръщаше внимание. Нямах представа как го прави.

— Няма температура — каза той и си записа нещо в картона — но на тази възраст това не значи нищо. Под една година може изобщо да не вдигнат температура, даже да са с тежки инфекции.

— Това ли е причината? — попитах аз. — Инфекция?

— Не знам. Предполагам, че е вирус, заради този обрив. Но трябва да получим резултатите от кръвната проба… аха, добре. — Една сестра му подаде лист хартия. — Хммм… — Той замълча. — Ами…

— Какво й е?

Без да откъсва очи от листа, той поклати глава и не отговори.

— Какво й е?

— Не е инфекция — отвърна лекарят. — Белите кръвни телца са в нормите, протеинът също. Няма никаква имунна мобилизация.

— Какво значи това?

Той стоеше напълно спокойно и намръщено мислеше. Зачудих се дали не е просто тъп. Най-умните хора вече не следваха медицина, не и когато Здравноосигурителната каса ръководи всичко. Тоя хлапак можеше да е от новата порода тъпи доктори.

— Трябва да разширим диагностичната мрежа — отвърна стажантът. — Ще поискам консултация с хирург и невролог, както и с дерматолог и специалист по инфекциозни болести. Това ще означава да разговаряме с много хора за дъщеря ви и да им задаваме едни и същи въпроси, но…

— Няма нищо — прекъснах го аз. — Не възразявам. Само ми кажете какво смятате, че й има?

— Не знам, господин Форман. Ако не е инфекция, търсим други причини за тази реакция на кожата. Не е ли напускала страната?

— Не — поклатих глава аз.

— Напоследък да е била излагана на тежки метали или токсини?

— Какви например?

— Отпадъци, фабрики, химически вещества.

— Не, не.

— Сещате ли се за нещо, което може да предизвика такава реакция?

— Не, нищо. Чакайте, вчера й правиха ваксина.

— Каква ваксина?

— Не знам, каквато се полага за възрастта й.

— Не знаете каква ваксина са й правили, така ли? — Той стоеше с разтворен бележник и с вдигната над листа химикалка.

— Не, за Бога — ядосано отвърнах аз. — Не знам каква ваксина са й правили. Всеки път щом я заведа там, й правят различна ваксина. Вие сте лекарят, по дяволите…

— Успокойте се, господин Форман — рече той. — Разбирам, че сте изнервен. Само ми кажете името на педиатъра и аз ще му се обадя.

Кимнах. Избърсах с длан челото си. Потях се. Казах му името на педиатъра и стажантът го записа. Опитах се да се успокоя. Опитах се да подредя мислите си.

И през цялото време дъщеричката ми не преставаше да пищи.

След половин час изпадна в гърч.

Започна, докато над нея се надвесваше един от облечените в бели престилки консултанти. Телцето й се изви. Тя издаде задавен звук, като че ли се мъчеше да повърне. Крачетата й конвулсивно подритнаха. От гърлото й се чу хриптене. Очите й се подбелиха.

Не помня какво съм казал и направил, но един як санитар с ръст на бейзболист влезе, избута ме в ъгъла и ме хвана през раменете. В това време шестима души се бяха струпали около дъщеря ми и една сестра с тениска на Барт Симпсън забиваше игла в челото й. Развиках се и се опитах да се съпротивлявам. Санитарят крещеше нещо. Трябваше ми известно време, за да разбера какво се опитва да ми обясни. Сестрата просто поставяла интравенозна система на Аманда, защото бебето било дехидратирано, поради което изпаднало в гърч. Чух ги да говорят за електролити, магнезий, калий.

Така или иначе, след няколко секунди конвулсиите престанаха. Но тя продължи да пищи.

Обадих се на Джулия. Беше будна.

— Как е тя?

— Все същото.

— Още ли плаче? Това тя ли е?

— Да. — Не можеше да не чува писъците на Аманда.

— Господи! — изпъшка жена ми. — Какво й е?

— Още не знаят.

— Бедното бебенце.

— Преглеждаха я поне сто лекари.

— Мога ли да направя нещо?

— Едва ли.

— Дръж ме в течение.

— Добре.

— Не спя.

— Добре.

Малко преди разсъмване събралите се консултанти заявиха, че дъщеря ми имала или задръстване на червата, или мозъчен тумор, само че не можели да установят точно какво, затова поискаха изследване с магнитен резонанс. Небето започваше да изсветлява, когато най-после я закараха с количка в залата със скенера. Големият бял апарат бе в средата на помещението. Сестрата ми каза, че бебето ще е по-спокойно, ако съм близо до него, и извади иглата от челцето му, защото по време на изследването не можело да има метални предмети. От раната бликна струйка кръв, която потече в окото на Аманда. Сестрата я избърса.

Пристегнаха дъщеря ми върху бялата плоскост, която се плъзна във вътрешността на машината. Аманда ужасено зяпаше апарата и продължаваше да пищи. Сестрата ми каза да изчакам в съседната стая при оператора. Озовах се в помещение със стъклен прозорец, който гледаше към апарата за магнитен резонанс.

Операторът бе тъмнокож.

— На каква възраст е детето ви? Нали е момиченце?

— Да, момиченце е. На девет месеца.

— Има страхотни бели дробове.

— Да.

— Започваме. — Той работеше с пулта, без да поглежда към Аманда.

Тя бе изцяло в машината. Хлипането й звучеше металически кухо по микрофона. Операторът натисна някакъв ключ. Разнесе се вой на мощна помпа. Въпреки това продължавах да чувам пищенето на Аманда.

После ненадейно то утихна.

Погледнах оператора и сестрата. Лицата им изразяваха смайване. Всички едновременно си помислихме, че се е случило нещо ужасно. Сърцето ми се разтуптя. Операторът припряно изключи помпите и изтичахме в стаята.

Дъщеря ми все още лежеше и дишаше тежко, но очевидно й нямаше нищо. Тя бавно премигна — като замаяна. Кожата й вече забележимо избледняваше и тук-там имаше петна с естествен цвят. Обривът изчезваше пред очите ми.

— Господи! — възкликна операторът.

Когато се върнахме в спешното отделение, не искаха да пуснат Аманда да се прибере вкъщи. Хирурзите все още смятаха, че има тумор или задръстване на червата, и настояваха да я задържат в болницата за наблюдение. Обривът обаче продължаваше да се изчиства. През следващия час розовината избледня и изчезна.

Никой не разбираше какво се е случило и лекарите не бяха спокойни. Бяха поставили интравенозната система на другото й слепоочие. Но Аманда лакомо изпи бутилка мляко като ме гледаше с обичайния си хипнотизиращ поглед. Наистина изглеждаше добре. Накрая заспа в ръцете ми.

Останах там още час, след което започнах да мърморя, че трябва да се върна при децата си, за да ги заведа на училище. Скоро лекарите обявиха поредната победа на съвременната медицина и ни пратиха да си вървим. Аманда дълбоко спа през целия път и не се събуди, когато я изнесох от колата. Когато влизах в къщата, нощното небе вече сивееше.