Майкъл Крайтън
Жертвата (5)

Четвърти ден, 06:40

На другата сутрин сънят продължаваше да е жив в ума ми. Струваше ми се съвсем реален, изобщо не приличаше на обикновен сън.

Джулия вече беше станала. Измъкнах се от леглото и отидох на мястото, където я бях видял през нощта. Внимателно огледах килимчето, нощното шкафче, смачкания чаршаф и възглавницата. Нямаше нищо необичайно, нищо особено. Никакви тъмни черти и следи.

Отидох в банята и проверих грижливо подредените й до мивката козметични средства. Нищо странно. Сигурно бях сънувал.

Една част от съня ми обаче беше вярна: Джулия изглеждаше по-красива отвсякога. Когато я заварих в кухнята да си налива кафе, скулите й бяха по-остри. Тя винаги бе имала пълничко лице. Сега беше слабо, с ясно очертан овал. Приличаше на топмодел. Тялото й също — при по-внимателен поглед — бе по-стройно, по-мускулесто. Не беше отслабнала, просто имаше по-стегнат, по-енергичен вид.

— Изглеждаш страхотно — казах аз.

Тя се засмя.

— Чудя се защо. Скапана съм.

— Кога се прибра?

— Към единайсет. Надявам се, че не съм те събудила.

— Не. Но сънувах странен сън.

— Нима?

— Да, сънувах, че…

— Мамо! Мамо! — Ерик влетя в кухнята. — Не е честно! Никол не ще да излезе от банята! Кисне вътре цял час. Не е честно!

— Иди в нашата баня.

— Трябва да си взема чорапите, мамо. Не е честно.

Познато затруднение. Ерик имаше любими чорапи и ги носеше, докато не почернеят от мръсотия. Кой знае защо, другите чорапи в чекмеджето не му харесваха. Не можех да го накарам да обясни защо. Но сутрешното обуване на чорапи му беше сериозен проблем.

— Разговаряли сме за това, Ерик — намесих се аз. — Трябва да си обуваш чисти чорапи.

— Ама тези са ми хубавите!

— Ерик. Имаш цял куп хубави чорапи.

— Не е честно, татко. Тя е вътре от час, не се шегувам.

— Иди да си обуеш чисти чорапи, Ерик.

— Татко…

Посочих с показалец към стаята му.

Той се отдалечи, като продължи да мърмори, че не било честно.

Обърнах се към Джулия, за да подновя разказа си. Тя ме наблюдаваше студено.

— Ти наистина не разбираш, нали?

— Какво?

— Той дойде да приказва с мен и ти се намеси. Имаше право.

— Извинявай.

— Напоследък почти не виждам децата, Джак. Мисля, че трябва да ме оставяш да общувам с тях, без да ни контролираш.

— Извинявай. Всеки ден се занимавам с това и мислех…

— Това наистина е проблем, Джак.

— Вече ти се извиних.

— Чух. Но мисля, че не съжаляваш, защото не забелязвам да правиш нещо, за да промениш поведението си.

— Права си, Джулия. — Опитвах се да овладея гнева си. — Извинявай, че се държах така.

— Ти ме изолираш и ме отделяш от децата…

— По дяволите, Джулия, теб все те няма!

Ледено мълчание. После:

— Определено ме има — заяви тя. — Не смей да говориш че ме няма.

— Чакай малко, чакай малко. Кога си била тук? Кога за последен път си вечеряла вкъщи, Джулия? Снощи те нямаше, предната вечер също. От цяла седмица, Джулия. Няма те.

Тя ме прониза с поглед.

— Не знам какво целиш, Джак. Не знам каква игра ми играеш.

— Никакви игри не ти играя. Попитах те нещо.

— Аз съм добра майка и се стремя да поддържам равновесие между изключително напрегнатата си работа, изключително напрегнатата си работа, и потребностите на семейството ми. И не получавам абсолютно никаква помощ от теб.

— Какви ги приказваш? — Повиших глас още повече. Започвах да изпитвам усещане за нереалност.

— Ти ме тормозиш и настройваш децата срещу мен — отвърна Джулия. — Виждам какво правиш. Не си мисли, че не виждам. Изобщо не ме подкрепяш. След толкова години семеен живот, трябва да ти кажа, че се отнасяш с жена си отвратително.

И изхвърча от стаята със свити юмруци. Беше толкова разгневена, че не забеляза Никол, която стоеше до вратата и бе чула всичко. И се взираше в мен, когато майка й профуча покрай нея.

Шофирах към училището.

— Тя се е побъркала, татко.

— Не е.

— Знаеш, че се е побъркала. Само се преструваш.

— Тя ти е майка, Никол — отвърнах аз. — Майка ти не е побъркана. Просто в момента има много работа.

— Така каза и след като се карахте миналата седмица. Обаче е вярно. Преди не се карахте.

— Просто сме много изнервени.

Никол изсумтя, скръсти ръце и впери поглед пред себе си.

— Не знам защо я търпиш.

— А аз не знам защо си подслушвала нещо, което не е твоя работа.

— Защо ме будалкаш, татко?

— Никол…

— Извинявай. Но защо не си откровен, вместо винаги да я защитаваш? Тя не се държи нормално. Знам, че я смяташ за побъркана.

— Не е вярно.

— Ти си побърканата — плесна я по тила Ерик, който седеше на задната седалка.

— Млъкни, въздишка от гъз.

— Ти млъкни, повръщня от пор.

— Да не ви чувам повече — високо казах аз. — Не съм в настроение.

Спряхме пред училището. Децата изскочиха навън. Никол се обърна да вземе раницата си, стрелна ме с поглед и изчезна.

Не смятах Джулия за побъркана, но нещо определено се беше променило и докато си припомнях сутрешния разговор изпитвах безпокойство поради други причини. Репликите й звучаха така, като че ли държеше обвинителна реч в съда. Излагаше нещата методично, стъпка по стъпка.

„Ти ме изолираш и ме отделяш от децата.“

„Тук съм, просто ти не забелязваш.“

„Аз съм добра майка и поддържам равновесие между изключително напрегнатата си работа и потребностите на семейството ми.“

„Изобщо не ме подкрепяш.“

„Настройваш децата срещу мен.“

Представях си как адвокатът й казва тези неща в съда. И знаех защо. Според една статия в популярно списание, която наскоро бях прочел, в момента модерният аргумент в съда бил „подмяна на чувствата“. Бащата настройвал децата срещу майката. Тровел мозъчетата им с думи и дела. Докато мама била безупречна, както винаги.

Всеки баща знае, че съдебната система безнадеждно е предубедена в полза на майките. Съдиите говорят за равноправие и издават присъдата, че детето се нуждае от майка си. Даже тя да отсъства. Даже да го бие или да забравя да го нахрани. Стига да не стреля по децата и да не им троши костите, в очите на съда тя е добра майка. И даже да стреля по тях, бащата може да не спечели делото. Бившата жена на един от приятелите ми в „МедияТроникс“ се друсаше с хероин и години наред обикаляше клиниките за наркомани. Накрая се разведоха и имаха съвместно настойничество. Предполагаше се, че е чиста, обаче децата твърдяха противното. Моя приятел се безпокоеше. Не искаше тя да вози децата, когато е дрогирана. Не искаше около тях да се въртят наркопласьори. Затова подаде съдебен иск за пълно настойничество — и изгуби. Съдията реши, че бившата му съпруга наистина се опитва да преодолее зависимостта си и че децата се нуждаели от майка си.

Такава е действителността. И ми се струваше, че Джулия подготвя почвата. И от тази мисъл ме побиваха тръпки.

Докато се измъчвах, мобифонът ми иззвъня. Обаждаше се Джулия. За да се извини.

— Много извинявай. Сутринта ти наговорих куп глупости. Не беше сериозно.

— Какво?

— Знам, че ме подкрепяш, Джак. Разбира се. Без теб нямаше да успея. Страхотно се справяш с децата. Просто напоследък не съм на себе си. Извинявай, че ти наговорих такива неща.

Щеше ми се да бях записал извинението й, когато затворих.

За десет имах уговорка с агентката си Ани Джерард. Срещнахме се в слънчевия вътрешен двор на едно кафене на Бейкър Стрийт. Винаги се срещахме навън, за да може Ани да пуши. Тя беше извадила лаптопа си и бе включила безжичен модем. От устните й висеше цигара и очите й бяха присвити заради дима.

— Намери ли ми нещо? — попитах, докато сядах срещу нея.

— Да. Две много добри възможности.

— Страхотно. Разказвай.

— Какво ще кажеш за това? Главен аналитик в научноизследователския отдел на Ай Би Ем. Създаване на системи за разпределена обработка.

— Точно по моята специалност.

— И аз така си помислих. Ти си напълно квалифициран за това място, Джак. Ръководил си лаборатория с шейсет души. Основна заплата двеста и петдесет плюс процент от всичко, разработено в твоята лаборатория.

— Звучи страхотно. Къде?

— В Армонк.

— В щата Ню Йорк ли? — Поклатих глава. — В никакъв случай, Ани. Ами второто място?

— Шеф на екип, проектиращ мултиагентни системи в застрахователна компания. Това е отлична възможност и…

— Къде?

— В Остин.

Въздъхнах.

— Виж, Ани, Джулия си обича работата, напълно й е отдадена и няма да я напусне. Децата ми са ученици и…

— Хората постоянно се местят, Джак. И децата на всички са ученици. Децата се приспособяват.

— Но Джулия…

— И жените на другите хора работят. И въпреки това се местят.

— Знам, но Джулия…

— Приказвал ли си с нея? Повдигал ли си този въпрос?

— Ами, не, защото…

— Джак. — Ани ме изгледа втренчено над лаптопа. — Време е да престанеш с глупостите. Не си в положение да избираш. Срокът ти на годност изтича.

— Срокът ми на годност — повторих аз.

— Точно така. Безработен си вече половин година. Това е много време в сферата на високите технологии. Компаниите смятат, че щом дълго не можеш да си намериш работа, сигурно ти има нещо. Не ги е грижа какво, просто приемат, че прекалено много пъти си бил отхвърлян от прекалено много други компании. Скоро изобщо няма да те приемат на събеседване. Нито в Сан Хосе, нито в Армонк, нито в Остин, нито в Кембридж. Чуваш ли ме?

— Да, но…

— Стига глупости, Джак. Трябва да поговориш с жена си. Трябва да измислиш как да удължиш срока си на годност.

— Но аз не мога да напусна Долината. Трябва да остана тук.

— Тук не е много хубаво. — Тя отново вдигна екрана на лаптопа. — Щом спомена името ти, получавам… между другото, какво става в „МедияТроникс“? Ще съдят ли Дон Грос?

— Не знам.

— Чувам тоя слух от няколко месеца, но така и нищо не става. Надявам се да го дадат под съд — заради теб.

— Не разбирам — казах аз. — Имам отлична квалификация в гореща област, мултиагентна разпределена обработка и…

— Гореща област ли? — изгледа ме с присвити очи тя. — Разпределената обработка не е гореща област, Джак. Направо е радиоактивна. Всички в Долината смятат, че пробивът в изкуствения живот ще дойде от разпределената обработка.

— Така е — съгласих се.

През последните няколко години изкуственият живот бе изместил изкуствения интелект като дългосрочна цел на компютърната промишленост. Идеята бе да се пишат програми, които притежават свойства на живи същества — способност за приспособяване, съвместни действия, усвояване и промяна. Много от тези качества бяха особено важни в роботиката и започваха да се постигат с помощта на разпределената обработка.

Разпределена обработка означава разпределяне на работата между няколко процесора или в мрежа от виртуални агенти, които си създал в компютъра. Тази цел може да се осъществи по няколко начина, например да се създаде голяма популация от сравнително неинтелигентни агенти, които действат заедно — нещо като колония мравки. В моя екип бяхме вършили подобна работа.

Друг метод изисква създаване на така наречената неврална мрежа, която имитира мрежата от неврони в човешкия мозък. Оказва се, че дори елементарни неврални мрежи притежават изненадваща способност. Могат да се учат, да трупат опит. Бяхме се занимавали и с тях.

Третият начин предвижда създаване на виртуални гени в компютъра, които еволюират и образуват виртуален свят, докато не се постигне съответната цел.

Има още няколко метода. Взети заедно, те са огромна промяна в сравнение с по-старите идеи за изкуствения интелект или ИИ. Едно време програмистите се опитваха да пишат правила за всички ситуации. Например мъчеха се да научат компютрите, че ако някой купи нещо от магазин, трябва да го плати преди да си тръгне. Ала програмирането на тази напълно логична от гледна точка на здравия разум информация се оказа изключително трудно. Компютърът допускаше грешки. За тяхното избягване се прибавяха нови правила. Накрая се получаваха гигантски програми, милиони редове код, и започваха да се дънят поради самата си сложност. Бяха прекалено големи, за да отстраниш бъговете. Човек не можеше да разбере откъде идват грешките.

Започваше да става ясно, че основаващият се на правила ИИ е неудачен. Много хора правеха ужасяващи предвиждания за края на изкуствения интелект. 80-те години бяха идеално време за английските професори, които смятаха, че компютрите никога няма да настигнат човешкия разум.

Но паралелните агентни мрежи бяха съвсем нов подход. Нова беше и самата философия на програмирането. Предишното основаващо се на правила програмиране действаше „отгоре надолу“. Цялостната система получаваше общи правила за поведение.

Докато новото програмиране подхождаше „отдолу нагоре“. Програмата определяше поведението на отделните агенти на най-ниско структурно равнище. Ала поведението на системата като цяло не беше определено, а еволюираше в резултат на стотици незначителни взаимодействия на ниско равнище.

Тъй като не бе програмирана, системата даваше изненадващи резултати. Програмистите не бяха в състояние да ги предвидят. Тъкмо затова новите програми приличаха на живи същества. И тъкмо затова тази област беше гореща, защото…

— Джак.

Ани ме потупваше по ръката. Запримигвах.

— Чу ли какво ти казах, Джак?

— Извинявай.

— Ти не ме слушаш. — Тя издуха цигарен дим в лицето ми. — Да, прав си, работиш в гореща област. Но това е още една причина да мислиш за срока си на годност. Ти не си електроинженер, специалист по механизми с оптичен двигател. Горещите области бързо се променят. Половин година може да създаде и да унищожи една компания.

— Знам.

— В опасност си, Джак.

— Разбирам.

— Ясно. Ще поговориш ли с жена си? Моля те.

— Да.

— Добре. Непременно поговори. Защото иначе не мога да ти помогна. — Ани пусна горящата си цигара в остатъка от капучиното ми. Фасът изсъска и угасна. Тя затвори лаптопа си, стана и си тръгна.

Обадих се на Джулия, но тя не отговори. Включи се гласовата поща. Знаех, че е загуба на време дори само да повдигна въпроса за преместване. Тя категорично щеше да откаже — особено ако си имаше любовник. Ала Ани бе права, наистина бях в опасност. Трябваше да направя нещо. Трябваше да поставя въпроса.

 

 

Седях на бюрото си вкъщи, прехвърлях електрическия стабилизатор в ръце и се опитвах да измисля какво да правя. Имах още час и половина преди да изляза за училището на децата. Наистина исках да поговоря с Джулия. Реших да я потърся чрез телефонната централа на компанията.

— „Займос Текнолоджи“.

— Джулия Форман, моля.

— Изчакайте, ако обичате. — Класическа музика, после друг глас. — Кабинетът на госпожа Форман.

Познах Керъл, секретарката й.

— Керъл, обажда се Джак.

— А, здравейте, господин Форман. Как сте?

— Благодаря, добре.

— Джулия ли търсите?

— Да.

— Тя ще прекара деня в Невада, във фабриката. Да се опитам ли да ви свържа?

— Да, моля.

— Един момент.

Тя ме включи на изчакване. Известно време в слушалката цареше тишина.

— Тя е на съвещание, което ще продължи още час, господин Форман. Очаквам да ми се обади, когато се освободи. Искате ли да ви позвъни?

— Да, моля.

— Да й предам ли нещо?

— Не — отвърнах аз. — Само й кажете да ми се обади.

— Добре, господин Форман.

Вперих поглед в празното пространство, като продължавах да въртя кутийката в ръка. „Тя ще прекара деня в Невада.“ Джулия не ми беше споменала, че ще ходи в Невада. Припомних си разговора с Керъл. Дали гласът й бе звучал неловко? Дали я прикриваше? Не бях сигурен. Вече не бях сигурен в нищо. Зазяпах се през прозореца и пред очите ми пръскачките се включиха. Конични струи обляха моравата. Беше обяд, най-голямата жега, абсолютно неподходящо време за поливане. Системата не биваше да се включва, бяха я настроили едва преди два дни.

Докато гледах водата, започна да ме обзема униние. Струваше ми се, че всичко е наопаки. Нямах работа, жена ми я нямаше, децата бяха досадни, постоянно усещах, че не мога да се справя с тях — а сега се бяха повредили и тъпите пръскачки. Щяха да изгорят тъпата морава.

И тогава бебето се разплака.

Джулия така и не се обади. За вечеря нарязах пилешки гърди на ленти (номерът е да ги режеш студени, почти замразени), защото пилешките крокети също бяха любими на всички. Извадих ориз за гарнитура. Погледнах морковите в хладилника и реших, че макар да са старички, мога да ги използвам.

Докато ги чистех, си порязах пръста. Раната не беше дълбока, но течеше много кръв и лейкопластът не я спря. Наложи се да залепя още лейкопласт. Нервирах се.

Закъснях с вечерята и децата бяха раздразнителни. Ерик се оплакваше, че пилешките крокети били отврат, в „Макдоналдс“ били много по-вкусни, защо не можело да вечеряме там? Никол повтаряше по различен начин репликите от пиесата си, а Ерик я имитираше под нос. Бебето плюеше всяка лъжица каша, докато не я смесих със смачкан банан. Не знам защо преди не се бях сещал за това. Аманда растеше и вече не искаше тия буламачи.

Ерик си беше забравил тетрадката с домашното в училище. Казах му да се обади на приятелите си, за да ги попита за задачата, но той не ме послуша. Никол висеше пред компютъра и аз час по час влизах при нея, за да й напомня първо да си научи уроците. „Ей сега, татко“ — все отвръщаше тя. Бебето мрънкаше и ми отне много време, докато го приспя.

За пореден път се отбих в стаята на Никол и й казах:

— Веднага, по дяволите! — Тя се разплака. Ерик дойде да злорадства. Попитах го защо не си е легнал. Той видя изражението ми и изчезна. Разхълцана, Никол заяви, че трябвало да й се извиня. Отговорих, че е трябвало да направи онова, което вече два пъти съм й казал. Тя влезе в банята и затръшна вратата.

— Не мога да заспя при тая врява! — извика от стаята си Ерик.

— Още една дума и една седмица няма да има телевизия! — отвърнах му аз.

— Не е честно!

Отидох в спалнята и включих телевизора да догледам мача. След половин час проверих децата. Бебето спеше спокойно. Ерик също. Беше се отвил. Завих го. Никол учеше. Извини ми се. Прегърнах я.

Върнах се в спалнята и десетина минути погледах мача, после заспах.