Майкъл Крайтън
Жертвата (4)

Трети ден, 06:07

Вкъщи цареше тишина. Децата още спяха. Заварих Джулия в трапезарията — гледаше през прозореца към задния двор. Пръскачките работеха. Жена ми държеше чаша кафе и неподвижно се взираше навън.

— Върнахме се — казах аз.

Джулия се обърна.

— Тя добре ли е?

Протегнах й бебето.

— Така изглежда.

— Слава Богу. Ужасно се безпокоях, Джак. — Обаче не се приближи до Аманда и не я докосна. — Ужасно се безпокоях.

Гласът й звучеше странно, някак далечно. Но не и обезпокоено. А някак официално, като човек, който повтаря ритуалите на друга култура, които не разбира. Тя отпи глътка кафе.

— Цяла нощ не можах да мигна — продължи Джулия. — Ужасно се безпокоях. Чувствах се ужасно. — Тя ме погледна, после се извърна. Изглеждаше гузна.

— Искаш ли да я подържиш?

— Ами… — Джулия поклати глава и кимна към чашата в ръцете си. — Не. Трябва да проверя пръскачките. Ще наводнят розите. — И излезе в задния двор.

Проследих я с поглед. Тя се обърна към мен и престорено провери таймера на стената. Отвори капака и надникна в кутията. Не разбирах. Градинарите едва миналата седмица бяха настроили таймерите. Може да бяха объркали нещо.

Аманда тихо подсмръкна. Занесох я в стаята й да я преоблека и я оставих в креватчето.

Когато се върнах, Джулия стоеше в кухнята и говореше по мобифона си. Това бе поредният й нов навик. Вече не използваше домашния телефон, само клетъчния си. Когато я попитах, тя ми каза, че така просто било по-лесно, защото провеждала много разговори с други градове и чужбина и компанията плащала сметките й.

Забавих крачка и се приближих по килима. Чух я да казва:

— Да, по дяволите! Но вече трябва да внимаваме.

Вдигна поглед и ме забеляза. Гласът й незабавно се промени.

— Добре, виж, Керъл, мисля, че можем да решим проблема с един телефонен разговор с Франкфурт. После прати факс и ми съобщи отговора. — Тя затвори. Влязох в кухнята.

— Не обичам да излизам преди децата да са станали, Джак, но…

— Налага ли се да излезеш?

— Да. В службата се появи нещо.

Погледнах си часовника. Шест без петнайсет.

— Добре.

— Ти… нали ще се оправиш с децата?

— Естествено.

— Благодаря. Ще ти се обадя.

И излезе.

Толкова бях уморен, че не разсъждавах ясно. Бебето спеше и ако имах късмет, щеше да спи още няколко часа. Икономката Мария дойде в шест и половина и сложи масата за закуска. След като децата се нахраниха, ги закарах на училище. Опитвах се да не заспя. Прозях се.

Ерик седеше на предната седалка до мен. И той се прозя.

— Май ти се спи, а?

Синът ми кимна.

— Ония мъже все ме будеха.

— Какви мъже?

— Ония, дето снощи дойдоха вкъщи.

— Какви мъже? — повторих аз.

— Мъжете с прахосмукачките. Дето изсмукаха всичко. И призрака.

Никол се изкиска от задната седалка.

— Ха, призрака.

— Струва ми се, че си сънувал, сине — казах аз. Напоследък Ерик сънуваше кошмари и често се будеше от тях. Бях сигурен, че Никол му позволява да гледа филми на ужасите с нея, защото знаеше, че ще го разстроят. Тя бе на онази възраст, в която главни герои на любимите й филми бяха маскирани мъже, убиващи тийнейджърки, след като са правили секс. Все същата стара формула: правиш секс и умираш. Само че не бяха подходящи за Ерик. Много пъти бях разговарял с нея да не му позволява да ги гледа.

— Не, татко, не беше сън. — Той пак се прозя. — Мъжете бяха вкъщи. Цяла тайфа.

— Аха. Ами призракът?

— Призрак си беше. Целият сребърен и блестящ, обаче без лице.

— Аха. — Наближавахме училището и Никол каза, че трябвало да я взема в четири и петнайсет, вместо в четири без петнайсет, защото имала репетиция на хора, а Ерик заяви, че нямало да отиде в педиатричния кабинет, ако ще му бият инжекция. Повторих вечната мантра на всички родители:

— Ще видим.

Двете деца слязоха от колата и помъкнаха раниците си. Тежаха по десетина килограма. Така и не можех да свикна с това. Когато бях на тяхната възраст, нямахме грамадни раници. Изобщо нямахме раници. Сега като че ли всички бяха с раници. Дребнички второкласници, прегърбени като шерпи, се влачеха по училищните коридори под тежестта на раниците си. Някои ги теглеха върху ролери като багаж на летище. Не го разбирах. Светът се дигитализираше, всичко ставаше по-малко и по-леко. Учениците обаче мъкнеха повече тежести отвсякога.

Преди два месеца бях повдигнал този въпрос на родителска среща. И директорът отговори:

— Да, това е голям проблем. Всички сме много загрижени. — След което смени темата.

Не разбирах. Щом всички бяха загрижени, защо не направеха нещо? Но естествено, такава е човешката природа. Никой не прави нищо, докато не стане късно. Поставяме светофар на кръстовището след като загине детето.

Подкарах към вкъщи. Утринният трафик се точеше бавно. Може би щях да успея да подремна няколко часа. В главата ми нямаше друга мисъл.

Мария ме събуди към единайсет, като настойчиво ме разтърси за рамото.

— Господин Форман, господин Форман.

Бях скапан.

— Какво има?

— Бебето.

Светкавично се събудих.

— Какво става?

— Вижда бебето, господин Форман. То цялото… — Икономката направи движение, сякаш се чешеше по рамото и ръката.

С мъка станах от леглото и отидох в детската стая. Аманда стоеше изправена в креватчето си и се държеше за решетката. Подскачаше и весело се усмихваше. Всичко изглеждаше нормално, освен че цялото й тяло беше равномерно обагрено в лилаво-синьо. Като огромна синина.

— Господи! — ахнах аз.

Не можех да понеса още едно посещение в болницата, не можех да понеса облечените в бели престилки доктори да не са в състояние да ми кажат нищо, не можех да понеса пак същия ужас. Все още бях изтощен от предишната нощ. Стомахът ми се сви при мисълта, че на дъщеря ми и има нещо. Приближих се до Аманда, която загука от радост и ми се усмихна. После протегна ръчичка към мен, за да ми покаже, че иска да я вдигна.

Вдигнах я. Изглеждаше добре, веднага започна да ме скубе и се опита да ми свали очилата, както обикновено. Обзе ме облекчение, въпреки че сега виждах кожата й по-добре. Изглеждаше натъртена — поне имаше цвят на натъртена, — само че абсолютно равномерно по цялото тяло. Сякаш я бяха натопили в боя. Равномерността на цвета ме уплаши.

Реших, че в края на краищата трябва да се обадя на доктора от спешното отделение. Бръкнах в джоба си за визитката му, докато Аманда се опитваше да се докопа до очилата ми. Набрах номера с една ръка. Бях свикнал да се справям с една ръка. Свързах се. Гласът му звучеше изненадано.

— О, тъкмо щях да ви се обаждам — каза той. — Как се чувства дъщеря ви?

— Ами, изглежда, че се чувства добре — отвърнах аз, като отметнах глава назад, за да не позволя на Аманда да достигне очилата ми. Тя се кискаше — това вече беше игра. — Добре е, но проблемът е…

— Случайно да е посиняла?

— Да. Тъкмо затова ви търся.

— Синината е по цялото тяло, нали? Еднообразно?

— Да. Защо питате?

— Защото получихме резултатите от всичките й изследвания — отвърна лекарят. — Наред са. Напълно нормални. Здраво дете. Чакаме само резултата от магнитния резонанс, но апаратът се повреди. Ще го поправят след няколко дни.

Не можех да продължавам играта, докато разговарях по телефона. Оставих Аманда в креватчето. Това не й хареса, разбира се, и тя сбърчи лице, готова да заплаче. Дадох й любимата й играчка — Бисквитеното чудовище — и бебето седна в креватчето. Знаех, че чудовището ще я забавлява за около пет минути.

— Така или иначе, радвам се да чуя, че е добре — продължаваше докторът.

Отвърнах, че и аз се радвам.

Последва мълчание. Лекарят се прокашля.

— Господин Форман, във формуляра за постъпването на дъщеря ви в болницата забелязах, че сте софтуерен инженер.

— Точно така.

— Това означава ли, че се занимавате с производство?

— Не. Програмист съм.

— И къде работите?

— В Силициевата долина.

— Не работите ли във фабрика, да речем?

— Не. Работя в офис.

— Разбирам. — Мълчание. — Може ли да попитам къде?

— Всъщност в момента съм безработен.

— Разбирам. Добре. Откога?

— От половин година.

— Разбирам. — Кратко мълчание. — Е, просто исках да изясним този въпрос.

— Защо?

— Моля?

— Защо ми задавате тези въпроси?

— А, има ги във формуляра.

— В кой формуляр? — попитах аз. — В болницата попълних всички формуляри.

— Това е друг формуляр. Анкета на СЗС. Службата за здравеопазване и сигурност.

— За какво става дума?

— Имало е още един случай като този с дъщеря ви.

— Къде?

— В Сакраменто.

— Кога?

— Преди пет дни. Но ситуацията била съвсем различна. Пациентът бил четирийсет и две годишен естественик, който спял на открито в планината, специалист по дивите цветя. Търсел някакво цвете или нещо такова. Както и да е, постъпил в болницата в Сакраменто. И състоянието му се променяло също като при дъщеря ви — внезапно необяснимо начало, без треска, болезнена еритемна реакция^[1].

— Изследването с магнитен резонанс ли я е прекратило?

— Не знам дали са го изследвали с магнитен резонанс — отвърна лекарят. — Но очевидно този синдром — какъвто и да е той, е ограничен. Ненадейно начало и внезапен край.

— Той добре ли е сега? Естественикът?

— Да. Два дни зачервяване на кожата и нищо повече.

— Хубаво. Радвам се да го чуя.

— И аз така си помислих — каза докторът. После предупреди, че можело пак да ми се обади, за да ми зададе още няколко въпроса, нали нямало проблем? Отговорих, че може да ми се обажда когато пожелае. Той ме помоли да му позвъня, ако в състоянието на Аманда настъпи промяна. Обещах му и затворих.

Аманда беше зарязала Бисквитеното чудовище и стоеше изправена в креватчето. С една ръка се държеше за решетката и протягаше другата към мен.

Вдигнах я на ръце — и в следващия момент тя грабна очилата ми. Пресегнах се да си ги взема и дъщеря ми изпищя от радост.

— Аманда — казах аз, ала закъснях — тя ги хвърли на пода. Запремигвах.

Без очила не виждам добре. Тези бяха с телени рамки, които трудно се забелязваха. Застанах на четири крака и прокарах длан по пода с надеждата да докосна стъкло. Нищо. Присвих очи, пристъпих напред и повторих същото движение. Пак нищо. После зърнах отразена светлина под креватчето. Оставих бебето, пропълзях отдолу, взех си очилата и си ги сложих. Междувременно си блъснах главата в леглото и веднага я наведох.

И се озовах пред електрическия контакт на стената. В него бе пъхната пластмасова кутийка. Извадих я и я разгледах. Представляваше петсантиметров куб, наглед обикновен електрически стабилизатор, произведен в Тайланд. Върху пластмасата беше отпечатан входно-изходният волтаж. Отдолу имаше бял етикет с буквено съкращение и бар код. От ония стикери, с които обозначават фирмения си инвентар компаниите.

Завъртях куба в дланта си. Откъде се бе взел? От половин година аз се грижех за къщата. Знаех кое къде е. И в стаята на Аманда определено нямаше нужда от електрически стабилизатор. Такова устройство се използваше само за чувствителна електронна техника като компютри.

Изправих се и се огледах, за да видя дали има още някакви промени. И с изненада установих, че всичко е разместено — не много, но все пак е разместено. Абажурът на нощната лампа беше с герои от „Мечо Пух“. Винаги държах Тигър обърнат към креватчето, защото знаех, че Аманда най-много го обича. Сега натам гледаше Прасчо. В единия ъгъл на плота за повиване имаше петно, затова винаги го държах отдолу вляво. Сега бе отгоре вдясно. Нареждах кремовете й против обриви в левия край на лавицата, за да не може да ги стигне. Сега бяха прекалено близо. И така нататък…

Икономката влезе в стаята.

— Чистила ли си тази стая, Мария? — попитах я аз.

— Не, господин Форман.

— Но всичко е разместено.

Тя се озърна и сви рамене.

— Не, господин Форман. Същото е.

— Не, не — възразих аз. — Разместено е. Виж. — Посочих абажура, плота за повиване. — Разместено е.

Прислужницата повторно сви рамене.

— Добре, господин Форман. — Виждах, че е смутена. Или не разбираше какво й говоря, или ме смяташе за побъркан. И навярно наистина изглеждах като побъркан — голям вманиачен по абажур с герои от „Мечо Пух“. Показах й куба в дланта си.

— Виждала ли си това?

Мария поклати глава.

— Не.

— Беше под креватчето.

— Не знам, господин Форман. — Тя внимателно го разгледа. След това отново сви рамене и ми го върна. Държеше се спокойно, ала погледът й бе нащрек. Започвах да се чувствам неловко.

— Добре, Мария. Няма значение.

Тя се наведе и вдигна бебето.

— Сега аз нахрани я.

— Да, добре.

Обзет от странни мисли, излязох от стаята.

Просто ей така потърсих буквеното съкращение в интернет. Получих връзки с храма на Шри Шива Вишну, школата на Вафен-СС в Кониц, продажба на нацистки отличия, компаниите „Събсистемс Сеймпъл Дисплей Текнолоджи“ и „Оптикъл ВариТемп Криостат Системс“, теракотни плочки за под, някаква музикална група на име Слингшотвинъс, Швейцарската федерация по стрелба… и така нататък.

Изключих компютъра.

Вперих поглед през прозореца.

Мария ми бе дала списък за пазар, старателно изписвайки думите с неловката си ръка. Трябваше да напазарувам преди да взема децата. Ала не помръднах. Имаше моменти, в които безмилостният ход на домашния живот като че ли ме смазваше, караше ме да се чувствам победен и празен. В такива моменти трябваше няколко часа просто да поседя.

Зачудих се дали тази вечер Джулия ще ми се обади с поредното оправдание. Зачудих се как ще постъпя, ако в скоро време ми заяви, че е влюбена в друг мъж. Зачудих се какво ще правя, ако дотогава все още не съм си намерил работа. Зачудих се дали изобщо ще си намеря работа. Докато мислите ми блуждаеха, въртях малкия електрически стабилизатор в дланта си.

Пред прозореца растеше голямо коралово дърво с дебели листа и зелен дънер. Бяхме го посадили като фиданка скоро след като се бяхме нанесли в къщата. Разбира се, направиха го озеленителите, но всички присъствахме. Никол носеше пластмасова кофичка и лопатка. Ерик пълзеше наоколо по памперси. Джулия беше приложила чара си, за да накара работниците да останат до късно и да довършат работата. След като си отидоха, аз я целунах и избърсах калта от носа й. „Някой ден това дърво ще покрие цялата ни къща“ — рече тя.

Ала не стана така. Буря строши един клон и то порасна малко накриво. Кораловото дърво е меко и клоните му лесно се чупят. Така и не покри къщата.

Живо си спомнях всичко. Вперил поглед навън, аз все още виждах цялото семейство на моравата. Но това бе само спомен. И се опасявах, че вече не отразява действителността.

След като години наред си работил с мултиагентни системи, започваш да виждаш живота от гледна точка на тези програми.

Можете да си представите мултиагентната среда като шахматна дъска. Самите агенти са шахматните фигури. Те взаимодействат помежду си, за да постигнат определена цел, също както целта на фигурите е да постигнат победа в играта. Разликата е, че никой не мести агентите. Те самостоятелно си взаимодействат, за да постигнат желания резултат.

Ако ги програмирате с памет, агентите познават околната среда. Помнят къде са били на дъската и какво се е случило там. Могат да се връщат на дадено място с определени очаквания. И накрая, програмистите казват, че агентите имат определени представи за средата и действат съобразно с тях. Това не е буквално вярно, разбира се, но спокойно би могло да е. Поне така изглежда.

Най-интересното обаче е, че с времето някои агенти придобиват грешни представи. Независимо дали се дължи на сблъсък на мотивации, или друга причина, те започват да се държат неадекватно. Средата се променя, но те като че ли не го знаят. Повтарят остарели модели. Поведението им вече не отразява действителното положение на шахматната дъска. Сякаш са приковани в миналото.

В еволюционните програми тези агенти загиват. Нямат деца. В други мултиагентни програми просто ги заобикалят, изтласкват ги към периферията, докато главният поток от агенти продължава напред. Някои програми имат модул на „смъртта“, който от време на време ги отсява и ги отстранява от шахматната дъска.

Въпросът е, че са приковани в миналото си. Понякога се освобождават и се връщат в правия път. Друг път не успяват. Тези мисли ме потискаха. Размърдах се на стола си и погледнах часовника. С облекчение видях, че е време да взема децата.

Докато чакахме да свърши репетицията на Никол, Ерик си написа домашното в колата. Тя излезе в мрачно настроение — смятала, че има вероятност да получи главна роля, но преподавателят по театрално майсторство я разпределил в хора.

— Само две реплики! — заяви Никол и затръшна вратата. — Да ви кажа ли какви? „Ето, Джон идва“. И във второ действие: „Това изглежда много сериозно“. Две реплики! — Тя се отпусна назад и затвори очи. — Не разбирам какво му е на господин Блейки!

— Сигурно смята, че си некадърна — подметна Ерик.

— Лайненце гадно! — Никол го шляпна по главата.

— Маймунски гъз!

— Стига — казах аз, докато палех колата. — Коланите.

— Идиотче проклето — измърмори Никол, докато си закопчаваше предпазния колан.

— Казах да престанете.

— Пикла — рече Ерик.

— Стига, Ерик.

— Да, Ерик, послушай баща си и млъкни.

— Никол! — Стрелнах я с поглед в огледалото.

— Извинявай.

Още малко и щеше да се разплаче.

— Миличка, много съжалявам, че не си получила ролята — казах й. — Знам, че много я искаше, и сигурно си разочарована.

— Не, не ми пука.

— Добре.

— Наистина, татко, не ми пука. Това е минало. Продължавам напред. — И след кратка пауза: — Знаеш ли на коя я дадоха? На оная минетчийка Кейти Ричардс! Господин Блейки е голям хуй — И преди да успея да кажа нещо, избухна в сълзи, като хлипаше силно и артистично.

Мислено си отбелязах след вечеря да поговоря с Никол за тия изрази — след като се успокои.

Режех зелен фасул, за да го готвя на пара, когато Ерик ме попита от вратата на кухнята:

— Татко, къде ми е плейърът?

— Нямам представа. — Така и не можех да свикна с мисълта, че трябва да знам къде са личните им вещи. Геймбоят на Ерик, бейзболната му ръкавица, блузката на Никол, гривната й.

— Защото не мога да го намеря. — Той остана на вратата, без да се приближава, за да не го накарам да помогне в подреждането на масата.

— Търси ли?

— Навсякъде, татко.

— Аха. А в стаята си търси ли?

— Да.

— В дневната?

— Навсякъде.

— А в колата? Може да си го оставил в колата.

— Не съм, татко.

— Да не си го оставил в шкафчето си в училище?

— Нямаме шкафчета, а кабинки.

— Провери ли в джобовете на якето си?

— Стига, татко. Търсих навсякъде. Плейърът ми трябва.

— След като вече си търсил навсякъде, и аз няма да го намеря, нали така?

— Татко!

— Ще ми помогнеш ли?

Задушеното щеше да се готви още половин час. Оставих ножа и отидох в стаята на Ерик. Проверих на всички обичайни места, в дъното на гардероба му, където имаше купчина сбутани дрехи (трябваше да поговоря с Мария за това), под леглото, зад нощното шкафче, в най-долното чекмедже в банята и под захвърлените върху бюрото камари боклуци. Ерик имаше право. Плейъра го нямаше в стаята. Запътихме се към дневната. Пътьом надникнах в стаята на бебето. И веднага го видях. На лавицата до плота за повиване, точно до тубичките с бебешки крем. Ерик го грабна.

— Много ти благодаря, татко! — И изчезна.

Нямаше смисъл да питам защо е в стаята на бебето. Върнах се в кухнята и продължих да режа фасула. Почти незабавно:

— Таткооо!

— Какво? — извиках аз.

— Не работи!

— Недей да крещиш.

Ерик нацупено се появи в кухнята.

— Тя го е счупила.

— Кой?

— Аманда. Олигавила го е или нещо такова и го е повредила. Не е честно.

— Провери батерията.

Той ме погледна съчувствено.

— Естествено, татко. Казвам ти, тя го е счупила! Не е честно!

Съмнявах се, че MP3-плейърът му е счупен. Тези неща са много здрави и нямат подвижни части. Пък и беше прекалено голям за бебето. Сложих зеления фасул да се готви и протегнах ръка.

— Дай го.

Отидохме в гаража и извадих кутията с инструменти. Ерик наблюдаваше всяко мое движение. Имах пълен комплект инструменти, необходими за работа с компютри и електронни устройства. Действах бързо. Отворих задния капак и видяхме зелената платка, покрита с фин пласт сивкав прах, като мъх от сушилня за дрехи, който обгръщаше всички електронни части. Предположих, че Ерик е играл с него бейзбол. Сигурно затова не работеше. Ала когато погледнах ръба на пластмасовата кутия, видях гумен уплътнител. Устройството беше херметично затворено.

Издухах праха, за да виждам по-добре. Надявах се, че проблемът е разхлабена клема на батерията или изскочил чип, нещо, което лесно може да се поправи. Втренчих се в чиповете и се опитах да прочета надписите. Буквите на един от тях бяха размазани…

Сепнах се.

— Какво има? — попита Ерик.

— Дай ми лупата.

Той ми я подаде. Наведох се над чипа. Не можех да разчета надписа, тъй като повърхността бе корозирала. Целият чип беше разяден като миниатюрна речна делта. Сега разбрах откъде е дошъл прахът. Той се състоеше от разпаднали се останки от чипа.

— Можеш ли да го поправиш, татко? — нетърпеливо рече Ерик. — Можеш ли да го поправиш?

Каква бе причината за ръждата? Останалата част от платката изглеждаше наред. Контролиращият чип бе непокътнат. Беше повреден само чипът на паметта. Не бях специалист по хардуер, но разбирах достатъчно, за да инсталирам харддискове, да добавям памет, такива неща. И преди бях работил с чипове на паметта и никога не се бях сблъсквал с такъв проблем. Единствената причина, която ми идваше наум, бе дефект в чипа. Тия MP3-плейъри сигурно се правеха с възможно най-евтините части.

— Татко? Можеш ли да го поправиш?

— Не — отвърнах аз. — Трябва ми нов чип. Утре ще ти купя.

— Щото тя го е олигавила, нали?

— Не. Мисля, че чипът е дефектен.

— Татко, плейърът си работи цяла година. Тя го е олигавила. Не е честно!

Сякаш по даден знак, бебето се разплака. Оставих плейъра на масата в гаража и влязох в къщата. Погледнах си часовника. Докато задушеното станеше, имах точно толкова време, колкото да сменя памперса на Аманда и да й приготвя вечерята.

В девет двете по-малки деца вече спяха. Чуваше се само гласът на Никол, която повтаряше:

— Това изглежда много сериозно. Това изглежда много сериозно. Това изглежда много сериозно. — Стоеше пред огледалото в банята, гледаше се и повтаряше репликите си.

Бях получил гласова поща от Джулия, че ще се прибере до осем, но не беше успяла. Нямах намерение да й се обаждам, за да проверя. Пък и бях уморен, прекалено уморен, за да събера сили да се безпокоя за нея. През последните няколко месеца бях усвоил много трикове — главно свързани с честото използване на алуминиево фолио, за да не се налага да мия съдовете — ала въпреки това след като сготвих, сложих масата, нахраних децата, играх на самолет, за да накарам бебето по-бързо да си изяде кашата, вдигнах масата, избърсах столчето за хранене, приспах Аманда и подредих кухнята, бях скапан. Особено защото бебето плюеше кашата и Ерик по време на цялата вечеря упорито повтаряше, че не било честно, искал пилешки крокети, а не задушено.

Строполих се на леглото и включих телевизора.

На екрана се появиха снежинки. Сетих се, че е включен DVD-плейърът вместо кабелната телевизия. Натиснах бутона на дистанционното управление и дискът в устройството се включи. Беше демонстрацията на Джулия отпреди няколко дни.

Камерата влезе в сърцето. Кръвта бе почти безцветна, с рикоширащи насам-натам червени телца. Джулия говореше на фона на биещото сърце. Пациентът неподвижно лежеше на операционната маса под антената.

— Излизаме от камерата и пред нас е аортата. Сега ще продължим по артериалната система.

Тя се обърна с лице към обектива.

— Образите, които виждате, се менят прекалено бързо, но можем да оставим камерата да обикаля в продължение на половин час и така ще получим изключително подробна съставна картина на всеки интересуващ ни детайл. С помощта на силно магнитно поле сме в състояние дори да спрем камерата. Когато свършим, просто пречистваме кръвта с интравенозна система, заобиколена от силно магнитно поле, отстраняваме частиците и пращаме пациента да се прибере вкъщи.

Камерата отново се насочи към Джулия.

— Тази технология на „Займос“ е безопасна, сигурна и извънредно лесна за използване. Тя не изисква специализиран персонал и може да се прилага от медицинска сестра или акушерка. Само в Съединените щати от сърдечносъдови заболявания ежегодно умират един милион души. Над трийсет милиона страдат от сърдечносъдови болести. Търговските перспективи за тази видеотехнология са отлични. Поради своята безболезненост, простота и сигурност, тя ще измести други видеотехнологии като томографското сканиране и ангиографията и ще се превърне в обичайна процедура. Ние ще продаваме нанотехнологичните камери, антената и мониторните системи. Цената на едно изследване ще е само двайсет долара. За сравнение, в момента се прилагат генетични методи които струват две-три хиляди долара. Но само за двайсет долара ние очакваме през първата година приходите в световен мащаб да надхвърлят четиристотин милиона долара. А щом процедурата се наложи, тази цифра ще се утрои. Става дума за технология, която носи един милиард и двеста милиона долара годишно. А сега ще отговоря на въпросите ви.

Прозях се и изключих телевизора. Демонстрацията беше внушителна. Не разбирах защо „Займос“ се затрудняват да съберат нужните средства. За инвеститорите това трябваше да е сигурно вложение.

Но пък тя навярно нямаше никакви затруднения. Сигурно просто използваше проблемите около финансирането като оправдание всяка вечер да закъснява. С други цели.

Изключих лампата. Лежах в леглото, зяпах тавана и виждах откъслечни картини. Бедрото на Джулия, преметнато върху мъжки крак. Извития гръб на Джулия. Задъханата Джулия с напрегнати мускули. Протегнатата й към таблата на леглото ръка. Не можех да прогоня тези образи.

Станах и отидох да видя децата. Никол още не си бе легнала и си пишеше имейли с приятелите си. Казах й, че е време да угаси осветлението. Ерик се беше отвил. Завих го. Бебето продължаваше да е мораво, ала спеше дълбоко и дишаше равномерно.

Върнах се в спалнята. Насилих се да заспя, да мисля за нещо друго. Мятах се и се въртях, намествах възглавницата, изпих чаша мляко с бисквити. Накрая неспокойно заспах.

И сънувах нещо странно.

По някое време през нощта се претърколих и видях, че Джулия се съблича до леглото. Движенията й бяха бавни, като че ли бе уморена или й се спеше. Разкопчаваше блузата. Лицето й бе извърнато на другата страна, но го виждах в огледалото. Изглеждаше красива, почти царствена. Скулите й бяха малко по-остри от обикновено, навярно заради светлината. Клепачите ми бяха притворени. Тя не забеляза, че съм буден. Бавно продължаваше да се разкопчава. Устните й помръдваха, сякаш шепнеше нещо или се молеше. Очите й блуждаеха.

И пред погледа ми устните й станаха тъмночервени, после черни. Джулия не чувстваше нищо. Чернотата потече от устата по бузите и долната половина на лицето й, след това по шията. Затаих дъх. Обзе ме усещане за огромна опасност. Чернотата потече надолу по тялото й, докато не я покри цялата като с наметало. Оставаше чиста само горната половина на лицето й. Изражението й бе спокойно и тя продължаваше да гледа в празното пространство с беззвучно помръдващи устни.

Потръпнах. След миг черното наметало се плъзна на пода и изчезна.

Отново нормална, Джулия си съблече блузата и влезе в банята.

Искаше ми се да стана и да я последвам, но установих, че не съм в състояние да се надигна. Тежка изнемога ме притискаше към леглото и ме обездвижваше. Бях толкова изтощен, че едва дишах. Това потискащо чувство на умора бързо се усилваше и изпълваше съзнанието ми. Усетих, че очите ми се затварят, и заспах.