Майкъл Крайтън
Жертвата (13)

Шести ден, 11:12

— Не мърдай.

Нещо леденостудено течеше във вените ми. Потръпнах.

— Не мърдай, Джак. Още съвсем мъничко.

Нещо студено, студена течност пълзеше нагоре по ръката ми. Отворих очи. Светлината бе точно над мен, ослепителна, яркозеленикава. Потръпнах. Болеше ме цялото тяло. Чувствах се като пребит. Лежах по гръб на черната маса в лабораторията. Примижах и видях Мей наведена над лявата ми ръка. Беше ми поставила интравенозна система.

— Какво става?

— Моля те, Джак. Не мърдай. Правила съм го само на лабораторни животни.

— Много успокояващо. — Повдигнах глава, за да видя какво прави. Слепоочията ми запулсираха. Изпъшках и се отпуснах.

— Зле ли си? — попита тя.

— Ужасно.

— Виждам. Наложи се да ти направя три инжекции.

— Какви?

— Изпадна в алергичен шок, Джак. Гърлото ти почти се беше затворило.

— Алергичен шок — повторих аз.

— Много тежък.

— От рояка ли?

Тя се поколеба за миг.

— Разбира се.

— Наночастиците могат ли да предизвикат такава алергична реакция?

— Определено.

— Но ти не смяташ така.

— Не, не смятам. Според мен наночастиците са антигенно инертни. Мисля, че си реагирал на бактериален токсин.

— Бактериален токсин. — Пулсиращото ми главоболие прииждаше на вълни. Поех си дъх и бавно издишах. Опитах се да смеля думите й. Мозъкът ми зацепваше бавно. — Бактериален токсин.

— Точно така.

— Токсин от Ешерихия коли ли? Това ли искаш да кажеш?

— Да. Най-вероятно протеолитен токсин.

— И откъде се е взел този токсин?

— От рояка — отвърна тя.

В това нямаше никаква логика. Според Рики бактериите Е. coli се използваха само за производство на първични молекули.

— Но бактериите не могат да присъстват в самия рояк — казах аз.

— Не знам, Джак. Струва ми се, че е възможно.

Защо толкова се колебаеше? Това не бе в нейния стил. Обикновено Мей беше прецизна и категорична.

— Е, все някой трябва да знае. Нали роякът е бил проектиран. Присъствието на бактерии или е предвидено, или не е.

Чух я да въздиша, като че ли просто не мога да разбера. Но какво не можех да разбера?

— Запазихте ли частиците, изсмукани в херметичната камера?

— Не. Всичко беше изгорено.

— Разумно ли е…

— Това е вградено в системата, Джак. Предпазна мярка. Не можем да я отменим.

— Ясно. — Сега бе мой ред да въздъхна. Значи не можехме да анализираме агентите от рояка. Понечих да се надигна, ала тя сложи длан на гърдите ми и ме спря.

— Не бързай, Джак.

Имаше право, защото от сядането главоболието ми се усили. Спуснах крака на пода.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Дванайсет минути.

— Чувствам се като пребит. — Ребрата ме боляха при всяко вдишване.

— Дишането ти беше затруднено.

— И още не се е възстановило. — Пресегнах се за носна кърпичка и си издухах носа. Излезе много черна материя, смесена с кръв и пустинен прах. Трябваше да се издухам четири-пет пъти, за да си прочистя носа. Смачках кърпичката и понечих да я изхвърля. Мей протегна ръка.

— Аз ще я взема.

— Не, няма нужда…

— Дай ми я, Джак.

Тя взе кърпичката, пъхна я в найлоново пликче и го запечата. Тогава осъзнах колко бавно работи умът ми. Естествено че кърпичката съдържаше частиците, които трябваше да се изследват. Затворих очи, дълбоко си поех дъх и изчаках пулсирането в главата ми да поотслабне. Когато отново вдигнах клепачи, блясъкът в стаята не бе толкова остър. Стори ми се почти нормален.

— Между другото, току-що се обади Джулия — каза Мей. — Нямало смисъл да я търсиш, защото била на някакви изследвания. Но искаше да говори с теб.

— Добре.

Тя прибра пликчето с кърпичката в една стъкленица и здраво завинти капачката.

— Мей, ако в рояка има Ешерихия коли, веднага можем да го установим — казах аз.

— В момента не мога. Ще го направя при първа възможност. Имам известни проблеми с ферментационните агенти и ми трябват микроскопите.

— Какви проблеми?

— Още не съм сигурна. Но добивите в един от резервоарите намаляват. — Тя поклати глава. — Навярно не е нищо сериозно. Постоянно се случват такива неща. Целият производствен процес е невероятно деликатен, Джак. Поддържането му е като едновременно жонглиране със сто топки. Ръцете ми са заети.

Кимнах. Ала започвах да си мисля, че не иска да се заеме с кърпичката, защото вече знае, че роякът съдържа бактерии. Просто не смяташе, че е нейна работа да ми го съобщи.

— Някой трябва да ми обясни какво става тук, Мей — казах аз. — Не Рики. Искам някой да ми обясни всичко.

— Добре — отвърна тя. — Мисля, че наистина се налага.

Така се озовах пред компютърния терминал в една от стаичките. До мен седеше инженерът на проекта Дейвид Брукс. Докато говореше, Дейвид постоянно си оправяше дрехите — приглаждаше вратовръзката си, изпъваше маншетите си, подръпваше яката си. После вдигаше глезен върху коляното си, придърпваше нагоре чорапа си и продължаваше с другия. Прокарваше длани по раменете си и изтупваше въображаемия прах. И така до безкрай. Правеше го несъзнателно, разбира се, и както ме болеше главата, движенията му ме дразнеха. Но не им обръщах внимание. Защото с всяка нова информация на Дейвид главоболието ми се усилваше още повече.

За разлика от Рики, Дейвид имаше извънредно организиран ум и ми разказа всичко от самото начало. „Займос“ сключили договор за създаване на рояк от микророботи, който да функционира като летяща камера. Частиците били успешно произведени и работели на закрито. Ала когато провели изпитания на открито, се оказало, че им липсва подвижност при вятър. Опитният рояк бил отвян. Това се случило преди шест седмици.

— Правихте ли изпитания с други рояци? — попитах аз.

— Да, многократно. През следващите четири седмици.

— И нито един ли не беше стабилен?

— Нито един.

— Значи вятърът е отвял всички тези рояци и те са изчезнали, така ли?

— Да.

— Което означава, че рояците бегълци, които виждаме сега, нямат нищо общо с ония опитни рояци.

— Точно така.

— Те са резултат от замърсяването.

Дейвид бързо запримигва.

— Какво замърсяване?

— Двайсет и петте килограма отпадъци, които сте изхвърлили заради липсващия филтър.

— Кой ти каза, че са двайсет и пет килограма?

— Рики.

— О, не, Джак. Ние изхвърляхме отпадъци дни наред. Трябва да са пет-шестстотин кила замърсители — бактерии, молекули и асемблери.

Значи Рики пак бе подценил положението. Но не разбирах защо си е направил труда да ме лъже. В края на краищата това беше просто грешка. И както ми бе казал той, грешката бяха допуснали строителите.

— Добре. И кога видяхте първия от тия пустинни рояци? — попитах аз.

— Преди две седмици — отвърна Дейвид, кимна и приглади вратовръзката си.

Обясни ми, че отначало роякът бил толкова дезорганизиран, че когато се появил, го помислили за облак пустинни насекоми, комари или нещо подобно.

— Известно време обикаляше около лабораторната сграда и после изчезна. Не му обърнахме внимание.

Роякът се появил пак след два дни, каза Дейвид, и вече бил много по-добре организиран.

— Проявяваше типично поведение за рояк, онова въртеливо движение на облака, което видя и ти. Стана ни ясно, че това са нашите молекули.

— И какво стана после?

— Роякът се въртеше в пустинята близо до сградата като предишния път. Идваше и си отиваше. През следващите няколко дни се опитахме да го контролираме с радиосигнали, но не успяхме. И накрая — след около седмица — установихме, че нито една от колите ни не работи. — Той замълча за миг. — Отидохме да погледнем и открихме, че нито един бордови компютър не работи. В последно време във всички автомобили са вградени микропроцесори. Те контролират всичко, от впръскването на горивото до заключването на вратите.

— И сега ли не работят компютрите?

— Да. Всъщност самите процесорни чипове са си наред. Обаче чиповете на паметта са ерозирали. Буквално са се превърнали в прах.

Мама му стара!

— Открихте ли причината?

— Естествено. Не беше голяма загадка, Джак. Ерозията проявяваше типичните признаци на гамаасемблерите. Това говори ли ти нещо? Не? Ами, в производството ни участват девет вида асемблери, всеки с различна функция. Гамаасемблерите разграждат въглеродна материя на силикатни пластове. Всъщност режат на наноравнище — отсичат парчета въглероден субстрат.

— Значи тези асемблери са нарязали чиповете на паметта.

— Да, точно така, но… — Дейвид се поколеба. Държеше се така, като че ли не схващам смисъла на думите му. Подръпна маншетите си и приглади яката си. — Трябва да имаш предвид, че тези асемблери могат да работят на стайна температура. Ако не друго, пустинната жега е още по-благоприятна за тях. Колкото е по-горещо, толкова повече се увеличава ефективността им.

Отначало не разбрах какво иска да каже. Какво общо имаше пустинната жега с чиповете на паметта? И внезапно ме осени.

— Мамка му! — ахнах аз.

Той кимна.

— Да.

Дейвид искаше да каже, че в пустинята е била изхвърлена смес от компоненти и че тези компоненти — предназначени да се самосглобяват в производствената структура — се самосглобяват и във външния свят. Че сглобяването може да се извършва самостоятелно в пустинята. И очевидно ставаше точно това.

Едно по едно изброих тези заключения, за да се уверя, че съм го разбрал правилно.

— Първичното сглобяване започва с бактериите. Те са проектирани така, че да ядат всичко, дори боклук, така че все си намират нещо в пустинята.

— Точно така.

— Това означава, че бактериите се размножават и започват да произвеждат молекули, които се съединяват и образуват по-големи молекули. Съвсем скоро имаме асемблери и асемблерите довършват процеса. Получаваме нови микроагенти.

— Да.

— Това означава, че рояците наистина се възпроизвеждат.

— Така е.

— И че отделните агенти имат памет.

— Да. Малко.

— И не им трябва много, нали това е смисълът от разпределения интелект. Това е колектив. Те имат интелект и тъй като имат памет, могат да трупат опит.

— Да.

— И програмата ХИЩНИК/ЖЕРТВА предполага, че могат да решават проблеми. Програмата генерира достатъчно случайни елементи, за да им позволи да внасят изменения.

— Точно така.

Главата ми се пръскаше. Вече разбирах какво означава всичко това.

— Значи искаш да кажеш, че този рояк се възпроизвежда, че се самоподдържа, трупа опит, притежава колективен интелект и може да решава проблеми.

— Да.

— С други думи, той е жив.

— Да — кимна Дейвид. — Поне се държи като жив. Функционално е жив, Джак.

— Кофти работа.

— На мен ли го казваш? — рече Брукс.

— Ще ми се да знам защо това нещо отдавна не е било унищожено.

Дейвид не отговори. Само приглади вратовръзката си и ме погледна неловко.

— Защото нали съзнаваш, че това е механична чума — казах аз. — Точно като бактериалната чума. Само че организмите са механични. Създали сте изкуствена чума, мама му стара.

Той отново кимна.

— Да.

— И тя еволюира.

— Да.

— И не я ограничават биологичните еволюционни темпове. Сигурно еволюира много по-бързо.

Дейвид кимна.

— Наистина еволюира по-бързо.

— Колко по-бързо?

Брукс въздъхна.

— Адски бързо. Когато следобед се върне, роякът вече ще е различен.

— Ще се върне ли?

— Винаги се връща.

— И защо?

— Опитва се да влезе вътре.

— Защо?

— Имаме само теории, Джак…

— Нищо, казвай.

— Едната възможност е да става въпрос за териториален инстинкт. Както знаеш, в оригиналния код на ХИЩНИК/ ЖЕРТВА е включена концепция за обсег, за територия, в която бродят хищниците. И в този обсег роякът си определя нещо като родна база, която може би според него се намира в сградата.

— Ти така ли смяташ?

— Всъщност не. — Дейвид се поколеба. — Повечето от нас смятаме, че се връща, за да търси жена ти, Джак. Роякът търси Джулия.