Майкъл Крайтън
Жертвата (18)

Шести ден, 15:12

Въздухът под гофрирания покрив беше горещ и неподвижен. Пред нас бе редицата автомобили. Чух бръмчене на видеокамера, монтирана на покрива. Рики сигурно ни беше видял да излизаме. В слушалките ми се разнесе пращене.

— Какво става, по дяволите? — попита Рики.

— Нищо хубаво — отвърнах аз.

— Къде са другите? Всички ли са добре?

— Не. Не всички.

— Ще ми кажеш ли…

— Не сега. — Сега разбирам, че всички сме били вцепенени от случилото се. Не бяхме реагирали по друг начин, освен да се опитаме да се спасим.

Лабораторната сграда се издигаше в пустинята на стотина метра от дясната ни страна. Можехме да стигнем до вратата на електростанцията за трийсетина-четирийсет секунди. Затичахме се натам. Рики продължаваше да приказва, ала ние не му отговаряхме. Всички си мислехме за едно и също: след половин минута щяхме да стигнем вратата и да сме в безопасност.

Но бяхме забравили четвъртия рояк.

— Мама му стара! — изруга Чарли.

Четвъртият рояк се появи иззад лабораторната сграда и се понесе право към нас. Смутено спряхме.

— Какво ще правим? — попита Мей. — Ято ли?

— Не — поклатих глава. — Само трима сме. — Бяхме прекалено малка група, за да объркаме хищник. Но не се сещах за друга стратегия. В главата ми изникнаха всички проучвания за отношенията между хищник и жертва, които бях чел. Те бяха единодушни, че оставени на собствените си инстинкти, хищниците убиват всички жертви — освен ако жертвите нямат убежище. В реалния живот такова убежище можеше да е гнездо на дървото, подземна бърлога или дълбок речен вир. Ако имаха убежище, жертвите оцеляваха. Иначе хищниците ги избиваха до крак.

— Мисля, че се прецакахме — каза Чарли.

Трябваше ни убежище. Роякът се приближаваше към нас. Почти усещах паренето по кожата си и сухия вкус на пепел в устата си. Трябваше да намерим някакъв подслон преди облакът да стигне до нас. Огледах, ала не видях нищо освен…

— Колите заключени ли са?

Слушалките ми изпращяха.

— Не, не би трябвало.

Обърнахме се и се затичахме.

Най-близкият автомобил бе син форд седан. Отворих предната лява врата, Мей отвори дясната. Роякът беше по петите ни. Докато затръшвахме вратите, чувах глухото барабанене. Все още с пръскачката в ръце, Чарли се мъчеше да отвори задната врата, но тя бе заключена. Мей се завъртя да я отключи, но той вече се беше обърнал към следващата кола, ландкрузър, и се вмъкваше вътре. После затвори вратата.

— Леле! — каза Чарли. — Ще пукна от жега!

— Знам — отвърнах аз.

Във форда бе като в пещ. С Мей се потяхме. Роякът се понесе към нас и запулсира над предното стъкло.

— Ей! — чу се по радиостанцията паникьосаният глас на Рики. — Къде сте?

— В колите.

— В кои коли?

— Какво значение има, мама му стара? — рече Чарли. — В две от колите сме, Чарли.

Черният рояк се насочи към ландкрузъра. Наблюдавахме го да се плъзга от прозорец на прозорец в опит да влезе. Чарли ми се ухили през стъклото.

— Това да не им е складът? Тия коли са херметизирани. Майната им на гадините.

— Ами вентилационните отвори? — попитах аз.

— Аз затворих моя.

— Но те не са херметизирани, нали?

— Не са, но трябва да влязат под капака, за да се вмъкнат. Или през багажника. И се басирам, че тая свръхплодовита бръмчаща топка няма да се сети.

Мей бързо затвори вентилационните отвори на арматурното табло. После отвори жабката, надникна вътре и я затвори.

— Намери ли ключове? — попитах я.

Тя отрицателно поклати глава.

— Имате си още компания — обади се Рики.

Обърнах се и видях, че откъм склада се приближават два рояка. Незабавно закръжиха над нашата кола, по един отзад и отпред. Сякаш бяхме попаднали в прашна буря. Погледнах Мей. Тя седеше абсолютно неподвижно.

Двата нови облака обиколиха автомобила и дойдоха отпред. Единият се издигна точно пред страничния прозорец на Мей. Пулсираше и хвърляше сребристи отблясъци. Другият беше над предния капак и се местеше ту пред мен, ту пред нея. От време на време се понасяше към предното стъкло и се разпръскваше, отново се организираше, спускаше се по капака и пак връхлиташе напред.

Чарли весело се изкиска.

— Опитва се да влезе. Нали ви казах: не могат.

Не бях толкова сигурен. Забелязах, че с всяка атака роякът се отдалечава все повече по капака и се засилва по-отдалеч. Скоро щеше да стигне до решетката. И ако я разгледаше, можеше да открие вентилационните отвори. И това щеше да е краят.

Мей тършуваше в отделението между седалките и извади оттам лепенка и кутия с найлонови торбички.

— Може би ще успеем да залепим отворите — каза тя.

Поклатих глава.

— Няма смисъл. Те са наночастици. Достатъчно са малки, за да проникнат през мембрана.

— Искаш да кажеш, че могат да минат през найлона ли?

— Или да го заобиколят през пролуките. Не можеш да херметизираш отворите.

— И просто ще си стоим тук, така ли?

— Общо взето, да.

— И ще се молим да не открият отвора.

Кимнах.

— Точно така.

— Вятърът пак започна да се усилва — съобщи по радиостанцията Боби Лембек. — Единайсет километра в час.

Като че ли се опитваше да ни окуражи, ала единайсет километра изобщо не бяха достатъчно. Рояците пред стъклото с лекота се движеха около колата.

— Джак? — повика ме Чарли. — Изгубих от поглед моя рояк. Къде е?

Погледнах към неговата кола и видях, че третият облак се е спуснал до предната гума — обикаляше в кръг и минаваше през отворите на джантата.

— Проверява ти джантите, Чарли.

— Хм. — Имаше основание за тревога. Ако започнеше подробно да проучва автомобила, роякът можеше да открие отвор към купето. — Предполагам, че въпросът е колко е голям CO-компонентът им, нали?

— Точно така — съгласих се аз.

— Какво означава това? — попита Мей.

Обясних й. Рояците нямат нито водач, нито централен разум. Интелектът им представлява сбор от отделните частици. Те се самоорганизират в рояк и склонността им за самоорганизиране има непредвидими резултати. Човек наистина не може да отгатне какво ще направят. Рояците можеха да останат неефективни като сега. Можеха случайно да се натъкнат на решението. А можеха и да започнат организирано да го търсят.

Но досега не го бяха направили.

Дрехите ми бяха подгизнали от пот. Солени капки се стичаха от носа и брадичката ми. Избърсах чело с опакото на ръката си. Погледнах Мей. И тя се потеше.

— Ей, Джак? — повика ме Рики.

— Да?

— Преди известно време се обади Джулия. Изписали я от болницата и…

— Не сега, Рики.

— Довечера ще пристигне тук.

— По-късно ще поговорим, Рики.

— Просто ти казвам.

— Господи! — избухна Чарли. — Някой да каже на тоя задник да млъкне. Заети сме!

— Скоростта на вятъра е четиринайсет километра в час — съобщи Боби Лембек. — Не, извинявайте, тринайсет.

— Господи, това напрежение ме убива — каза Чарли. — Къде е роякът ми сега, Джак?

— Под колата. Не виждам какво прави. Не, чакай. Излиза зад теб, Чарли. Като че ли ти проверява стоповете.

— Сигурно е автоманиак. Е, нека си проверява.

Гледах през рамо към рояка на Чарли, когато Мей каза:

— Виж, Джак!

Роякът пред нейния прозорец се бе променил. Сега изглеждаше почти сребрист и искреше, ала беше напълно стабилен и сребристата му повърхност отразяваше главата и раменете на Мей. Отражението не бе идеално, защото очите и устата й бяха малко размити, но общо взето беше точно.

Намръщих се.

— Това е огледало.

— Не е — възрази тя и се обърна към мен. Образът й върху сребристата повърхност не се промени. Лицето продължаваше да се взира в колата. След миг потръпна, разтвори се и отново се организира, този път в тила й.

— Какво означава това? — попита Мей.

— Имам някаква представа, но…

Роякът пред предния капак правеше същото, само че неговата сребриста повърхност изобразяваше двама ни един до друг във форда. Изглеждахме уплашени. И този образ бе малко размазан. Вече ми беше ясно, че роякът не е огледало. Отделните частици заемаха точно определено положение, което означаваше…

— Лошо — каза Чарли.

— Знам. Те импровизират.

— Как мислиш, дали е заложено в програмата?

— Общо взето, да. Предполагам, че е имитация.

Мей неразбиращо поклати глава.

— В програмата са заложени определени стратегии за постигане на целите. Те имитират поведението на истинските хищници. Една от тези готови стратегии е да замръзнеш на място и да чакаш в засада. Друга предвижда да вървиш наслуки, докато не се натъкнеш на плячката си и не я подгониш, трета — да се слееш със средата. А четвърта — да имитираш поведението на плячката.

— И ти смяташ, че това е имитация, така ли?

— Форма на имитация, да.

— Роякът се опитва да ни имитира.

— Да.

— Това спонтанно поведение ли е?

— Да.

— Лошо — повтори Чарли. — Много лошо.

Започна да ме обзема гняв. Защото огледалното изображение ми показваше, че не познавам истинската структура на наночастиците. Бяха ми казали, че пиезобатерията отразява светлината. Затова не се изненадвах, че роякът от време на време хвърля сребристи отблясъци. Това не изискваше сложна ориентация на частиците. Всъщност такива сребристи вълни бяха логично случайно следствие, както пътните магистрали се задръстват, след което трафикът отново се освобождава. Задръстването се предизвиква от случайни промени на скоростта на един-двама шофьори, но следствието засяга цялата магистрала. Същото се отнася за рояците. Случайното следствие облива рояка като вълна. Тъкмо такова явление бяхме наблюдавали досега.

Но това огледално поведение бе нещо съвсем друго. Рояците възпроизвеждаха цветни образи и ги поддържаха стабилни. Такава сложност не можеше да се очаква от простата наночастица, която ми бяха показали. Съмнявах се, че от сребрист пласт може да се генерира пълен спектър. Теоретично беше възможно сребърните повърхности да се наклонят под точно определен ъгъл, за да дадат призматични цветове, ала това изискваше невъобразимо сложни движения.

Бе по-логично да допусна, че частиците прилагат друг метод за получаване на цветове. И това означаваше, че не са ми казали истината за тях. Рики пак ме беше излъгал. Затова бях ядосан.

Бях стигнал до заключението, че нещо с него не е наред, и вече знаех, че проблемът е в мен, не в Рики. Дори след трагедията в склада все още не съзнавах, че рояците еволюират по-бързо от нашата способност да вървим в крак с тях. Трябваше да разбера срещу какво се изправям, когато рояците бяха демонстрирали нова стратегия — когато бяха направили пода хлъзгав, за да обезвредят плячката си. При мравките това се нарича „колективен транспорт“ — явлението е добре известно. Ала за тия рояци беше безпрецедентно, новоеволюирало поведение. И все пак тогава бях прекалено ужасен, за да проумея истинското му значение. Докато седях в горещата кола, нямаше полза да обвинявам Рики, но бях уплашен, уморен и не разсъждавах ясно.

— Джак. — Мей ме побутна по рамото и посочи колата на Чарли.

Роякът при стоповете на ландкрузъра се бе превърнал в черен поток, който се извиваше високо във въздуха и изчезваше в цепнатината между червената пластмаса и метала.

— Ей, Чарли, роякът май намери отвор — казах по радиостанцията.

— Виждам, мама му стара!

Чарли се прехвърляше на задната седалка. В купето вече нахлуваха частици и образуваха сива мъгла, която бързо потъмняваше. Чарли се закашля. Не виждах какво прави, беше под равнището на прозореца. Той пак се закашля.

— Чарли?

Никакъв отговор. Но го чух да ругае.

— По-добре излез навън, Чарли.

— Майната им на тия гадини!

— Чарли?

— Пръскам ги тия копеленца. Да видим какво ще правят, когато ги намокря.

— С изотопа ли ги пръскаш? — попита Мей.

Той не отговори, ала след миг се появи на прозореца — пръскаше във всички посоки с пръскачката. По стъклото потекоха капки. Скоро престанахме да го виждаме. Ръката му се появи от чернотата, притисна се към стъклото и пак изчезна. Кашлицата му стана постоянна. Суха кашлица.

— Бягай, Чарли — викнах аз.

— Уф, мама му стара. Има ли смисъл?

— Скоростта на вятъра е осемнайсет километра в час — съобщи Боби Лембек. — Използвай момента.

Осемнайсет километра не бяха достатъчно, но бяха по-добре от нищо.

— Чарли? Чуваш ли?

— Да, добре, търся… не мога да намеря… тъпата брава… Къде е тъпата брава на тая… — Пак го разтърси кашлица.

По радиостанцията чух гласове от лабораторията.

— Той е в ландкрузъра — каза Рики. — Къде е бравата на ландкрузъра?

Боби Лембек:

— Не знам, това не е моята кола.

— Чия е? Винс?

Винс:

— Не, не. На оня тип е, със злите очи.

— Кой?

— На инженера. Оня, дето постоянно примигва.

— Дейвид Брукс ли?

— Да, негова е.

— Момчета? — рече Рики. — Според нас това е колата на Дейвид.

— Това не ни върши никаква… — започнах аз.

И млъкнах, защото Мей сочеше към задната седалка на нашата кола. От процепа под облегалката със съскане нахлуваха частици.

Вгледах се и видях на пода одеяло. Мей също го забеляза и се хвърли между седалките, като без да иска, ме изрита по главата, ала успя да вземе одеялото и го напъха в пролуката. Слушалките ми паднаха и се закачиха на волана, докато се опитвах да й помогна. В купето беше тясно.

— Хайде — каза Мей. — Хайде.

Бях по-едър от нея — отзад нямаше място за мен, затова трябваше да се провеся над седалката.

Смътно видях, че вратата на ландкрузъра е отворена. От чернотата изплува Чарли. Щеше да опита късмета си. Може би и ние трябваше да го направим. Одеялото нямаше да ни свърши работа — то само забавяше рояка. Вече усещах, че през плата проникват частици. В купето ставаше все по-тъмно. Кожата ми пламтеше.

— Да бягаме, Мей!

Тя не отговори, просто продължи да тъпче одеялото навътре. Сигурно знаеше, че ако излезем, няма да успеем. Рояците щяха да ни настигнат, да пресекат пътя ни, да ни подхлъзнат. И щом паднехме, щяха да ни задушат. Както бяха убили другите.

Въздухът се сгъстяваше. Закашлях се. В полумрака продължавах да чувам далечни гласове от слушалките. Не знаех откъде идват. Слушалките на Мей също се бяха изхлузили и ми се стори, че ги мяркам на задната седалка, но вече беше прекалено тъмно. Очите ми горяха. Давеше ме кашлица. И Мей кашляше. Не знаех дали все още тъпче одеялото. Тя бе само сянка в мъглата.

Острата болка ме накара да стисна клепачи. Гърлото ми се подуваше и кашлицата ми беше суха. Отново ми се зави свят. Знаех, че няма да останем живи повече от минута, може би по-малко. Погледнах Мей, но не я видях. Чух я да кашля. Размахах ръка в опит да разкъсам мъглата. Не успях. Размахах ръка до предното стъкло и то за миг се проясни.

Въпреки кашлицата зърнах лабораторията в далечината. Слънцето прежуряше. Всичко изглеждаше нормално. Обзе ме ярост, че е толкова спокойно, докато ние се задушавахме. Не виждах какво става с Чарли. Нямаше го в пустинята пред мен. Всъщност — отново размахах ръка — виждах само…

Носещия се над пустинята пясък.

Господи!

Вятърът се усилваше.

— Мей. — Закашлях се. — Мей. Вратата.

Не знам дали ме чу. Тя се давеше. Пресегнах се за бравата. Бях объркан. Не можех да спра да кашлям. Докоснах горещ метал и натиснах надолу.

Вратата се отвори. Вътре нахлу парещ пустинен въздух и раздвижи мъглата. Вятърът определено се усилваше.

— Мей!

Тя кашляше. Може би не бе в състояние да помръдне. Хвърлих се към другата врата. Скоростният лост се заби в ребрата ми. Мъглата оредяваше. Видях бравата, натиснах я и отворих. Вятърът пак я затвори. Натиснах я и я задържах с ръка.

Вятърът задуха в купето.

Черният облак изчезна за секунди. Задната седалка все още беше тъмна. Изпълзях напред, измъкнах се през предната дясна врата и отворих задната. Мей протегна ръка към мен и аз я изтеглих навън. И двамата кашляхме. Коленете й се подгънаха. Прегърнах я и я извлякох в пустинята.

И досега не знам как съм стигнал до лабораторната сграда. Рояците бяха изчезнали, вятърът духаше силно. Носех Мей на гръб, краката й се влачеха по пясъка. Нямах сили. Разтърсваше ме суха кашлица, която често ме принуждаваше да спирам. Не можех да си поема дъх. Виеше ми се свят. Слънчевата светлина имаше зеленикав оттенък и пред очите ми плуваха петна. Мей немощно кашляше. Дишането й бе накъсано. Имах чувството, че умира. Мъкнех се напред с последни сили.

Вратата се появи пред мен и някак си я отворих. Внесох Мей в тъмното външно помещение. От другата страна на стъклената херметична камера чакаха Рики и Боби Лембек. Викаха нещо, ала аз не ги чувах. Слушалките ми бяха останали в колата.

Вратата на камерата със съскане се отвори и внесох Мей вътре. Тя успя да се задържи на крака, макар че се преви и се закашля. Отдръпнах се. Въздушните струи издухаха частиците. Задъхан, се облегнах на стената.

Не бях ли преживял вече същото?

Погледнах си часовника. Бяха изтекли само три часа, откакто едва се бях спасил. Наведох се напред и опрях длани на коленете си. Забих очи в пода и зачаках херметичната камера да се освободи. Рики и Боби викаха нещо и сочеха ушите си. Поклатих глава.

Не виждаха ли, че нямам слушалки?

— Къде е Чарли? — попитах аз.

Те отговориха, ала аз не ги чух.

— Спаси ли се? Къде е Чарли?

Потръпнах от острия електронен писък. После по интеркома се разнесе гласът на Рики:

— Нищо не можеше да направиш.

— Тук ли е? — попитах аз. — Спаси ли се?

— Не.

— Къде е?

— В колата. Така и не излезе. Не видя ли?

— Значи още е там, така ли?

— Да.

— Мъртъв ли е?

— Не, не. Жив е.

Все още се задъхвах, виеше ми се свят.

— Какво?

— По монитора е трудно да се каже, но изглежда, че е жив.

— Тогава защо не идете да го вземете, мама му стара?

— Не можем, Джак — спокойно отвърна Рики. — Трябва да се погрижим за Мей.

— Все някой може да иде.

— Нямаме свободни хора.

— Аз не мога да ида. Нямам сили.

— Да, разбира се — използва своя успокоителен глас Рики. Гробарския глас. — Всичко това сигурно е ужасен шок за теб, Джак, всичко, което преживя…

— Просто ми кажи кой ще иде да го вземе, Рики?

— Щом искаш да съм брутално откровен, мисля, че няма смисъл. Той изпадна в конвулсии. Силни. Едва ли му е останало много.

— Значи никой няма да отиде, така ли?

— Мисля, че няма смисъл, Джак.

Боби помогна на Мей да излезе от херметичната камера и я поведе по коридора. Рики стоеше на мястото си и ме наблюдаваше през стъклото.

— Твой ред е, Джак. Хайде, влизай.

Не помръднах. Останах облегнат на стената.

— Някой трябва да иде и да го доведе.

— Не сега. Вятърът не е стабилен, Джак. Всеки момент ще отслабне.

— Но той е жив!

— Не задълго.

— Някой трябва да иде.

— Не по-зле от мен знаеш срещу какво сме изправени — отвърна Рики. Сега говореше с убедителния си глас, спокоен и логичен. — Претърпяхме ужасни загуби. Повече не можем да рискуваме никого. Докато някой стигне до Чарли, той ще е мъртъв. Може вече да е умрял. Хайде, влез в камерата.

Анализирах състоянието си — проверявах дишането си, гърдите си, пълната си изнемога. В момента не бях в състояние да се върна на паркинга.

Затова влязох в камерата.

Въздушните струи с рев разрошиха косата ми, развяха дрехите ми и ме избавиха от черните частици. Зрението ми почти незабавно се проясни. Задишах по-леко. Когато въздухът задуха нагоре, протегнах длан напред и видях как от черна става светлосива и после възвръща нормалния си телесен цвят.

Струите задухаха отстрани. Дълбоко си поех дъх. Паренето по кожата ми вече не беше толкова болезнено. Или започвах да свиквам с частиците, или струите ги бяха отвели. Мислите ми се фокусираха. Отново дълбоко си поех дъх. Не се чувствах добре. Ала се чувствах по-добре.

Стъклените врати се отвориха. Рики протегна ръце.

— Слава Богу, че си в безопасност, Джак.

Не му отговорих. Просто се завъртях и се върнах по същия път, по който бях дошъл.

— Джак…

Стъклените врати със съскане се затвориха.

— Няма да го оставя там — заявих аз.

— Какво ще правиш? Не можеш да го носиш, много е едър. Какво ще правиш?

— Не знам. Но няма да го зарежа, Рики.

И пак излязох навън.

Разбира се, постъпвах точно така, както искаше Рики, точно както очакваше, но тогава не го осъзнавах. И дори някой да ми бе казал, нямаше да повярвам, че той има такава психологическа проницателност. Обикновено опитите му да манипулира хората бяха съвсем очевидни. Ала този път успя.