Херодот
Исторически новели (27)

Пръстенът на Поликрат

По времето, когато Камбис воювал в Египет, спартанците се отправили към Самос с войска срещу Еаковия син Поликрат, който бил станал господар на острова чрез преврат. Разделяйки държавата на три, отначало той поделил властта с братята си Пантагнот и Силосон, но скоро убил единия, заточил Силосон, по-младия, и тъй станал пълен господар над острова. Подир това се спогодил с египетския цар Амасис и поддържал приятелство, като му пращал и получавал от него дарове. За кратко време силата му пораснала — не само в Йония, но и из цяла Елада се говорело вече за него. Накъдето и да насочел оръжието си, там неизменно го чакала сполука. А разполагал със сто бойни кораба и хиляда стрелци, с които грабел и плячкосвал от всички — били те врагове, или пък приятели. Защото твърдял, че когато връща отнетото, той става по-драг за приятеля, а не — като го щади по начало. По такъв начин Поликрат завзел много острови и доста от градовете на континента.

Но голямото благополучие на Поликрат съвсем не останало скрито от Амасис, който угрижено го следял. А когато още повече се замножили неговите сполуки, Амасис проводил в Самос писмо, в което пишел: „Амасис тъй говори на Поликрат: приятно е, когато приятел и съюзник благоденства, но големите твои сполуки не ме радват, понеже зная, че боговете са завистливи. Желал бих людете, на които държа, пък и аз самият, в едно да сполучваме, а в друго да търпим несполука и тъй нашите успехи да се редуват в живота с неуспехи, а не да сполучваме във всичко. Досега аз не съм чувал да говорят за човек, преуспявал във всичко, който да не е пропаднал накрая страшно. Затова чуй думите ми и всред сполуките си постъпи както следва: помисли и установи кое нещо цениш най-високо и загубиш ли го, сърцето ще те заболи най-силна, сетне захвърли това нещо, тъй щото вече никога да не попада у хора. Ако и подир това твоите сполуки не започнат да се редуват с крушения, продължавай да се лекуваш по предписания от мен начин.“

Изчел Поликрат писмото и видял, че Амасис го напътства добре. Тогава се заел да реши коя била тая скъпоценност, от чиято загуба сърцето му щяло да се огорчи най-силно, и установил, че това бил златният пръстен с печат върху смарагдов камък, измайсторен от самосеца Теодор, сина на Телекъл. Решен веднъж да захвърли него, той екипирал кораб, качил се и разпоредил да отплават в открито море, а когато се отдалечили достатъчно от острова, Поликрат свалил пръстена от ръката си и го захвърлил в морето пред очите на всички моряци. Сетне отплавал обратно към брега, пристигнал си у дома и се отдал на своята мъка.

Но станало тъй, че на петия или на шестия ден оттогава един рибар уловил риба — толкова едра и хубава, че заслужавала, мислел той, да се поднесе в дар на Поликрат. И тъй, занесъл я рибарят в двореца и казал, че иска да се яви пред Поликрат, а когато получил позволение, влязъл и поднасяйки рибата, рекъл: „Като улових тая риба, царю, аз не понечих да я отнеса на пазара, макар че живея от труда на ръцете си, ами рекох, че ще е за тебе достойна тя, за твоето величие. Ето, нося я, заповядай.“ На Поликрат му станало драго от тези думи и казал: „Много добре си сторил и аз съм ти дважди благодарен — и за подаръка, и за словата. Каня те довечера на гощавка.“ Доволен от голямата чест, рибарят си тръгнал за в къщи, а в това време слугите, които кормели рибата, намерили във вътрешността й пръстена на Поликрат. Щом го зърнали, те го извадили, занесли го зарадвани на Поликрат и обяснили къде и как се намерил пръстенът. Тогава той, като разбрал, че в тая работа има нещо неземно, описал в писмо всичко, което направил и което го сполетяло, сетне проводил писмото в Египет.

Когато прочел писмото, дошло от Поликрат, Амасис се убедил, че не е по силите на човека да извлече другиго от туй, дето предстои да се случи, а също и че Поликрат нямало да свърши добре, щом сполучвал във всичко и си връщал дори онова, което искал да загуби безвъзвратно. Затова Амасис изпратил в Самос вестител да каже, че прекъсва приятелството. Така постъпил, та да не го заболи сърцето като за приятел, когато голямата и страшна гибел дойдела върху Поликрат.

А по това време в Сарди пребивавал персиецът Оройт, наместникът на царя, назначен от Кир. Този човек бил обладан от безбожно желание — макар че не видял никакво зло, нито чул лоша дума от самосеца Поликрат и не го бил срещал дори до преди това, зажадувал да го залови и погуби. Както разказват повечето хора, желанието му се породило веднъж, когато седели в царския двор с още един персиец, на име Митробат, който бил управител на областта Даскилион. От дума на дума двамата се сдърпали, мерейки си един с друг достойнствата, и Митробат, за да уязви Оройт, рекъл: „Какъв мъж си ти, щом не съумя да присъединиш Самос към владенията на царя? А островът принадлежи към твоята област и е тъй лесен за покоряване, щото един най-обикновен островитянин с петнайсетина войници го овладя и още му е господар.“ Говорят, че когато чул тия думи, Оройт много се засегнал, но го обзело желание не толкова да си отмъсти на човека, който му нанесъл тая обида, колкото да погуби на всяка цена Поликрат, заради когото я понесъл.

Други пък говорят, че Оройт изпратил вестител с някаква молба в Самос — каква точно била тя, не се споменава. Вестителят заварил Поликрат възлегнал в мъжкото отделение в компанията на Анакреон от Теос^[1] и се доближил да го заговори. Поликрат обаче, който, от нарочно пренебрежение към властта на Оройт или просто случайно, лежал извърнат към стената, не благоволил нито да се обърне с лице към вестителя, нито нещо да каже в отговор.

Ето тези различни причини се привеждат за смъртта на Поликрат — човек може да се довери на която си иска от двете. Тъй или иначе, Оройт, който бил отседнал в Магнесия на река Меандър, научавайки за намеренията на Поликрат, изпратил лидиеца Мирс, сина на Гигес, с известие в Самос. Защото Поликрат пръв от известните нам елини намислил да стане господар на морето; изключение прави Минос, царят на Кносос, или някой друг, ако е имало такъв, който да е владеел преди него морето. Но от простосмъртните люде Поликрат пръв е хранил големи надежди, че ще покори Йония и Егейските острови. И тъй, щом узнава помислите му, Оройт праща до него известие, в което се казвало: „Оройт тъй говори на Поликрат: чувам, че се гласиш за големи неща, но че нямаш богатства, отговарящи на стремежите ти. Стига да постъпиш както аз искам, ще издигнеш и себе си, и мене ще спасиш също. Защото цар Камбис ми е замислил смъртта, предизвестен съм за това от сигурно място. Ти ела само и ме измъкни оттук, мен и моите богатства! Една част от тях сетне ще бъде твоя, другата ще остане за мен и тогава ти ще владееш над цяла Елада, доколкото могат да ти помогнат пари. Ако не ми вярваш за богатствата, прати своя най-доверен човек и ще му ги покажа.“

Зарадвал се Поликрат, като чул това, и се съгласил. Ала понеже ламтял повече за парите, изпратил по-напред своя секретар Меандър, сина на Меандър, от Самос, та да огледа нещата. Това е човекът, който принесъл не след дълго в храма на Хера цялата покъщнина, красила мъжкото отделение в двореца на Поликрат — дар, който заслужава да се види. Ето какво направил Оройт, когато разбрал, че се очаква да дойде оглеждач: напълнил осем сандъка с камъни — кажи-речи, досами похлупаците, нахвърлял отгоре на камъните злато, сетне овързал сандъците и ги оставил приготвени. След време Меандър дошъл, разгледал ги, върнал се и разказал на Поликрат.

Въпреки че предсказателите неведнъж го предупреждавали да не ходи, въпреки че приятелите му неведнъж също го разубеждавали, Поликрат започнал да се готви за тръгване. Не го спрял дори сънят, който сънувала дъщеря му: тя видяла на сън как Зевс мие, а слънцето маже нейния баща, който висял във въздуха. Какво ли не направила тя след това съновидение, само и само Поликрат да не тръгне. Накрая го заклела, когато той вече се качвал на кораба. Но Поликрат се заканил, че ако се върне жив, щял да я държи дълго време неомъжена. Да можел да изпълни заканата си, кълняла тя, искайки да стои неомъжена дълго, но да не изгуби баща си.

Ала Поликрат не зачел ни един съвет и отплавал към Оройт, като взел и много свои приятели, сред които бил Демокед, син на Калифонт, родом от Кротон — най-известният по онова време с вещината си лечител. Щом пристигнал в Магнесия, Поликрат загинал от ужасна смърт, по начин, неподобаващ на неговото положение и стремежи. Защото няма друг елински владетел, достоен да се мери по великолепие с Поликрат, ако не смятаме владетелите на Сиракуза. Оройт го убил по неописуем начин и набучил трупа му на кол. Но дошлите е него самосци пуснал, поръчвайки им да помнят, че единствено нему дължат благодарност за свободата си. Останалите, една част от които били роби, а другите — свободни чужденци, били продадени в робство като пленници. Така сънят на Поликратовата дъщеря се сбъднал: додето Поликрат висял, набучен на кол, Зевс го миел с дъжда, който падал отгоре му, а слънцето го мажело с влагата, която избивала по неговото тяло. Ето до това довели многото сполуки на Поликрат — до края, предречен му от египетския цар Амасис.