Херодот
Исторически новели (24)

Изборът на цар

Тия три мнения били изказани и останалите четирима се съгласили с последното. Тогава Отан, който държал да се даде равноправие на персите, но не сполучил в намерението си, станал и заговорил така: „Съратници, само един от нас, явно, може да стане цар, било като оставим жребия да го определи, като възложим на народа да го избере, или по друг някой начин. Аз, обаче, не желая нито да властвам, нито пък над мене да властват. Затова няма да ви съпернича. Но се отказвам само при едно условие: че не ще бъда подвластен вам както самият аз, така и моите потомци.“ Като казал това, той им отстъпил съперничеството и се оттеглил, когато шестимата приели условията му. И до ден днешен родът на Отан продължава да е единственият свободен род в Персия. Той е под властта на царя само дотолкова, доколкото пожелае, при все че не престъпва персийските закони.

Шестимата тогава се заели да обмислят как ще е най-справедливо да си поставят цар. Най-напред решили, че на когото и да се падне от шестимата царството, то той следва всяка година в знак на извънредно отличие да дава на Отан и на неговите потомци по едно мидийско наметало, както и наградите, смятани за най-почетни в Персия, задето пръв е замислил свалянето на мага и успял да ги събере. Така бил удостоен Отан, а ето какво решили в интерес общо на седмината: да може всеки от тях, когато пожелае, да влиза в двореца без предизвестие, стига само да не се случи царят да спи с жена; да не може царят да взема отникъде другаде жена, освен от родовете на въстаналите с него. За избора пък на цар решили следното: идната сутрин да излязат яздешком заедно в окрайнините на града и да получи царството този, чийто кон пръв изцвили при изгрев слънце.

Дарий имал един хитър слуга на име Ойбар. Като се разотишли от събранието, Дарий отишъл при него и рекъл: „Ойбаре, за да си изберем цар, решихме да възседнем конете и царството да получи онзи, чийто кон пръв изцвили след появяването на слънцето. Та ако в теб има хитрост, измисли как да получим наградата ние, а не някой друг,“ Ойбар му отвръща с думите: „Не се бой, а отпусни сърцето си, господарю. Стига само от туй да зависи дали ти ще бъдеш цар, или не, знай, че никой друг няма да се възцари — нужния цяр го имам.“ „Ако наистина имаш тая хитрина — рекъл Дарий, — употреби я веднага. Време за губене няма, защото утрешният ден ще ни бъде за изпитание.“ Като чува това, Ойбар постъпва както следва: щом дошла нощта, той взел една кобила — любимката на Дариевия жребец, закарал я в окрайнините на града и я спънал на едно място. Сетне докарал там и жребеца на Дарий и започнал да обикаля с него кобилата — все по-близо и по-близо до женската, докато накрая оставил жребеца да й се качи.

А сутринта, на развиделяване, шестимата се явили на коне и както се били наговорили, заяздили из окрайнините на града. Когато наближило онова място, където предната нощ била спъната кобилата, жребецът на Дарий препуснал в тръс и изцвилил. А в това същото време от ясното инак небе блеснала светкавица и се чул гръм — сякаш в съзвучие с коня, за да утвърди Дарий за цар. Рипнали другите петима от конете тогава и взели да се кланят на Дарий.

Това именно била хитрината на Ойбар според разказа на едни от персите. Други обаче описват различно нещата и твърдят, че Ойбар натрил о задницата на кобилата едната си ръка, скрил я сетне в шалварите си и я държал там до утрото, когато конете били вече на потегляне. Тогава извадил ръката си и я поднесъл под ноздрите на Дариевия жребец, който пропръхтял и изцвилил веднага, щом подушил миризмата.

Ето по този начин за цар бил посочен Дарий, синът на Хистасп. И освен арабите, подвластни нему били всички народи в Азия, подчинени преди него от Кир, а някои — и от Камбис.