Херодот
Исторически новели (10)

Роден за цар

Но ето че когато детето станало десетгодишно момче, с него се случило нещо, което го издало. Един ден то се заиграло в селото, покрай което били пасбищата на воловаря. Със своите връстници се заиграло. В играта момчетата избрали за свой цар тъкмо него — сина на воловаря, както го знаели. И той веднага взел да се разпорежда и дал на всеки да върши по нещо — едни накарал да строят къщи, други направил свои телохранители, един трябвало да стане „око“ на царя, на втори се паднала честта да бъде негов вестоносец. Едно само от момчетата, участващи в играта, синът на високопоставения персиец Артембар, отказало да извърши възложеното от Кир и той заповядал на другите да го заловят. Те се подчинили и Кир здравата го наложил с камшици. Когато го пуснали, синът на Артембар, изпълнен с ярост, задето се отнесли с него така безцеремонно, слязъл в града и обадил на баща си как си изпатил от Кир, като не казал „от Кир“, понеже не му било още това името, а казал „от сина на царския воловар“. Вбесен от това, Артембар отишъл със сина си при Астиаг и се оплакал за понесеното възмутително оскърбление: „Така страшно пострадахме ние, царю — рекъл той, — от сина на твой роб, на един воловар“ и показал раменете на своя син.

Като чул и видял това, заради честта на Артембар Астиаг намислил да накаже сина на воловаря и изпратил да доведат и двамата. Когато се явили пред него, Астиаг се вгледал в Кир и рекъл: „Значи ти, синът на това нищожество, се осмели да подхвърлиш на такова унижение сина на един от първите ми сановници?“ „Господарю — отвърнало момчето, — с пълно право постъпих с него така. По време на една игра, в която участваше и той, момчетата от селото ме избраха за свой цар, понеже решиха, че за тая работа аз съм най-подходящият. Всички останали пожелаха да изпълнят нарежданията ми, само тоя отказа и не поиска да разбере от дума, заради което и си получи своето. Ако за това аз заслужавам някакво наказание, ето ме — в ръцете ти съм.“

Докато говорело още, Астиаг изведнъж познал момчето — видяло му се, че по черти на лицето прилича на самия него, в отговора му също имало благородство, пък и времето от неговото подхвърляне като че ли се схождало с възрастта на момчето. Потресен от всичко това, Астиаг стоял известно време безмълвен. Когато най-сетне дошъл на себе си, желаейки да отпрати Артембар, та да разпита насаме воловаря, той казал: „Така ще уредя, Артембаре, всичко, че ти и твоят син да няма от какво да сте недоволни.“ Астиаг отпратил по този начин Артембар, а слугите отвели Кир по негово нареждане някъде навътре в двореца. Щом останали насаме с воловаря, Астиаг го попитал откъде е взел момчето и кой му го е дал. Било се родило от него, отвърнал воловарят, и те с майка му още живеели заедно. „Не на добър ум са те научили — рекъл Астиаг, — щом толкова държиш да си докараш големи изтезания!“ И в същото време дал знак на телохранителите да го хванат. Още докато го водели на изтезания, воловарят си казал истината, като почнал от самото начало, и разправил всичко както си било. Накрая ударил на молба да се смилят над него.

Като чул истината, царят не погледнал повече воловаря, страшно се разгневил на Харпаг и заповядал на телохранителите си да го извикат. Щом Харпаг се явил, царят го попитал: „С каква точно смърт ти погуби роденото от дъщеря ми дете, което ти дадох?“ И Харпаг, виждайки вътре воловаря, за да не бъде разобличен и хванат, не свърнал по пътя на лъжата, а казал следното: „Щом взех детето, царю, се заех да помисля как да постъпя според твоята воля и да не се провиня теб, хем да не стана убиец в очите на дъщеря ти и в твоите очи. Затова повиках ей тоя воловар, предадох му детето и му рекох, че сам ти си заповядал да убито. И съвсем не излъгах, като казах това — та нали ти така нареди. Предадох му аз детето, но след като му поръчах да го остави в някоя планинска пустош, да стои и да чака, додето то умре. С какво ли не го заплаших, ако не доведе нещата докрай. Когато воловарят изпълни нарежданията ми и остави детето да умре, аз изпратих на мястото най-верните си евнуси, уверих се чрез тях, че детето е мъртво, сетне го погребах. Така стана, царю, и детето загина от такава смърт.“

И тъй, в своя разказ Харпаг разкрил истината. Тогава Астиаг, прикривайки гнева си от случилото се, най-напред повторил пред него онова, което току-що чул от воловаря, и добавил: „Тъй че детето е останало живо и това е хубаво. Защото мене много ме измъчи хвърлянето на това дете и нелеко понесох обвиненията на дъщеря си. Затова сега, когато случаят е обърнал нещата на добро, най-напред искам да ми пратиш сина си тук, при новодошлия, а после ми бъди гост на угощението след благодарствената жертва, която мисля да принеса на боговете, заслужаващи почит за спасението на детето.“

Щом чул това, Харпаг се поклонил доземи на царя и си тръгнал за в къщи радостен от големия си късмет провинението му да остане ненаказано и да го поканят на гощавка по случай щастливото избавление. Като се пра по най-бързия начин у дома си, той повиква своя син — най-много тринадесетгодишно момче, неговото единствено дете, като му заръчва да отиде в двореца и да прави каквото му нареди Астиаг. А сам той, в голямата си радост, споделил за случилото се с жена си. В това време Астиаг хванал Харпаговия син, когато той се явил при него, и го заклал. Насякъл го след това на парчета, изпекъл една част от месото, а другата сварил, нагласил добре всичко и го оставил приготвено. Като дошло време за угощението, гостите заприиждали, сред тях бил и Харпаг. Пред Астиаг и пред другите гости наредили трапези, отрупани с месо от животни, а пред Харпаг — с месото от собственото му дете — всичко освен главата, нозете и китките, които лежали отделно, похлупени в кошница. Когато Харпаг, изглежда, се бил наситил на яденето, царят го запитал харесала ли му е гощавката и Харпаг отговорил, че му е харесала, и то много. Тогава ония, на които било възложено това, донесли и оставили пред него кошницата с главата, нозете и китките на сина му, после рекли на Харпаг да вдигне похлупака и да вземе отвътре каквото поиска. Харпаг изпълнява, маха похлупака и вижда останките на своя син. Но той не се ужасил от тази гледка и не загубил самообладание. А когато Астиаг го попитал знае ли от месото на кое животно е ял, той отвърнал, че знае и че всичко, което сторел царят, заслужавало одобрение. След този отговор взел останалото месо и си тръгнал към къщи, като възнамерявал, струва ми се, сетне да събере всички останки и да ги погребе.

Така царят наказал Харпаг, но като не могъл да реши как да постъпи с Кир, повикал ония същите маги, които изтълкували съня му тревожно, а когато дошли, ги попитал какво било онова тяхно тълкувание на видението му. Магите потвърдили същото, като казали, че детето щяло да стане цар, ако не загинело, а останело живо. Царят на свой ред им рекъл: „Детето е оцеляло, живо е! То отраснало на полето сред селските момчета. Веднъж те го избрали за цар и то се държало и действало във всичко съвсем като истинските царе — и телохранители си назначило да има, и вестоносци, и пазачи по портите… С останалото също се разпоредило като цар. Кажете ми, накъде мислите, че отива цялата тази работа?“ „Щом детето е останало живо — отвърнали магите — и е било вече цар, без да е имало тук някаква преднамереност, ти не се бой от него. То втори път няма да царува. Защото и от прорицанията нерядко са излизали маловажни неща, що се отнася пък до сънищата — те още по-често се сбъдват в нещо съвсем незначително.“ „Аз също — рекъл Астиаг — съм склонен да мисля, че щом детето е било цар, сънят се е изпълнил и това дете вече не представлява ни най-малка заплаха за мен. Все пак помислете добре и ми дайте съвет как да постъпя тъй, че и за вас, и за моя дом да има най-голяма безопасност.“ На това магите отговорили: „За нас също е важно, царю, властта ти да просъществува. Защото в случай, че отиде у това момче, тя ще премине в чужди ръце, понеже то е персиец. Тогава ние, индийците, ще робуваме и персите няма за нищо да ни имат, понеже сме чужденци. А докато на царския трон си ти, нашият сънародник, ние имаме дял във властта и на големи почести се радваме от твоя страна. Затова всякак трябва да се грижим за теб и за властта ти. И сега, ако бяхме видели нещо застрашително, щяхме да ти го предскажем. Но понеже съновидението се сбъдна в нещо нищожно, нямаме опасения и те подканяме и ти да оставиш своите. А момчето върни на родителите му перси — да е далеч от очите ти.“

Зарадвал се Астиаг, като чул това, повикал Кир и му рекъл: „Аз постъпих зле с теб, дете мое, подведен от едно съновидение, от което нищо не излезе, но ти има късмет да останеш жив. Иди си сега със здраве в Персия. Ще изпратя хора да те придружат, а като пристигнеш, ще откриеш там своя татко и майка си — истинските, а не Митрадат, воловаря, и жена му.“

С тези думи Астиаг изпратил Кир и той се завърнал в дома на Камбис. Родителите му, които го мислели за умрял веднага след раждането, го приели и щом разбрали, че това е той, запрегръщали го горещо, сетне го разпитали как тъй е останал жив. Тогава Кир им разказал, че едва по пътя узнал за истинската си участ — до преди това не я знаел и живеел в най-голямо заблуждение — мислел, че е син на Астиаговия воловар. Ала по пътя насам научил цялата истина от своите придружители. Кир разказал и как бил отгледан от жената на воловаря, като през цялото време я хвалел и нейното име не слизало от устата му — Кюао била всичко за него. Родителите му обаче използвали това име, за да излезе божествено оцеляването на техния син, като пуснали слух сред персите, че подхвърленият Кир бил откърмен от кучка^[1].