Джъстин Кронин
Дванайсетте (73)

Шейсет и девет

Шофьорът този път беше жена. Ейми остави табелката и влезе в колата.

— Как си, Ейми? — подаде й ръка. — Аз съм Рейчъл Ууд.

Здрависаха се. За миг Ейми остана безмълвна, запленена от красотата на жената: лице с фини, добре сложени кости, като издялани от най-фини инструменти; кожа, която сияеше от младост и здраве; стройно, силно тяло, с фино оформени мускули по ръцете. Косата й, прибрана назад в конска опашка, беше руса със златисти кичури. Носеше дрехи, за които Ейми знаеше, че се използват за тенис, макар това знание да идваше отдругаде, идеята за самия тенис някак не беше свързана с нищо. Очила с малки скъпоценни камъни, гравирани в дръжките им, стояха вдигнати високо на главата й.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано да те взема — продължи Рейчъл. — Антъни реши, че може би първия път ще искаш да видиш познато лице.

— Радвам се да се запозная с теб — рече Ейми.

— Много мило, че го казваш — Усмихна се и се показаха зъбите й, които бяха малки, прави и бели. — Сега си сложи предпазния колан.

Плавно се отдалечиха от надлеза. Всичко си беше същото като последния път — същите къщи, магазини, паркинги, същата блестяща лятна светлина, същият зает свят, който фучеше покрай тях. В дълбоката кожена седалка Ейми се почувства така, сякаш се е потопила във вана. Рейчъл, изглежда, се чувстваше напълно като у дома си зад волана на огромната кола и си тананикаше тихо някаква мелодия, докато уверено шофираше през трафика. Когато голям пикап спря внезапно пред тях и препречи улицата, Рейчъл включи мигача и ловко заобиколи.

— За Бога — въздъхна тя, — какви хора само. Къде са се учили да шофират? — погледна бързо към Ейми и отново насочи погледа си към пътя. — Не си те представях точно така, трябва да призная.

— Не си ли?

— О, не го казвам в лошия смисъл — успокои я Рейчъл. — Изобщо не искам да кажа това. Честно казано, ти си красива като картинка. Де да имах и аз кожа като твоята.

— И какво ми е различното?

Тя се подвоуми, подбираше думите.

— Ами мислех си, че ще си по-млада.

Продължиха. Внезапното пристигане на Ейми на това място леко я беше дезориентирало и емоционално объркало. Но минутите течаха и усещаше как умът й се отваря към заобикалящите я обстоятелства, образите и отговорите на тях ставаха все по-определени. Колко забележително беше всичко, мислеше си Ейми. Колко невероятно впечатляващо. Бяха в кораба, Шеврон Маринър, но нямаше никакво физическо свидетелство за това, както и преди с Улгаст, всяка подробност от сцената беше абсолютно точно възпроизвеждане на действителността. Може би беше истинско в някакво друго измерение на света. Кое в крайна сметка беше „истинско“?

— Точно тук спрях с него за пръв път — Рейчъл посочи през прозореца към участък от магазини. — Мина ми през ума, че може да му хареса да хапне понички. Понички, представяш ли си? — преди Ейми да й отговори, тя продължи: — Чуй ме само как ти обяснявам всичко подробно. Сигурна съм, че знаеш всичко за това. И си уморена, предполагам, след такова дълго пътуване.

— Няма нищо — рече Ейми. — Нямам нищо против да го чуя.

— Такава гледка беше — тъжно поклати Рейчъл глава. — Горкият човек. Сърцето ми се скъса. Казах си, Рейчъл, трябва да направиш нещо. Веднъж в живота си измъкни главата от пясъка. Но пак мислех за себе си, разбира се, както обикновено. Това е проблемът. Имам достатъчно поводи за съжаления, стигат за сто живота. Не го заслужавах, ни най-малко.

— Според мен той не мисли така.

Рейчъл забави колата и зави по уличка.

— Наистина е удивително, да знаеш. Онова, което правиш. Той от толкова време е страшно самотен.

Скоро спряха пред къщата.

— Ами пристигнахме — обяви Рейчъл с жизнерадостен глас. Паркирала беше колата, но не беше загасила двигателя, точно както беше направил и Улгаст. — Удоволствие беше да се запозная с теб, Ейми. Внимавай като слизаш.

— Защо не дойдеш с мен? Знам, че иска да те види.

— О, не — каза Рейчъл. — Колко мило, че го искаш, но не става така, опасявам се. Правилата не разрешават.

— Какви правила?

— Ами… правилата.

Ейми почака, но тя нищо не каза. Оставаше й само да слезе от колата. През отворената врата тя се обърна към Рейчъл, която чакаше с ръце върху волана. Въздухът беше тежък и топъл под зелените корони на дърветата, насекоми жужаха със силната си, хаотична музика като ноти от оркестър, който акордира инструментите си.

— Кажи му, че мисля за него, нали? Кажи му, че Рейчъл му изпраща любовта си.

— Не разбирам защо не можеш да дойдеш с мен.

Рейчъл погледна над таблото към къщата. На Ейми й се стори, че търси нещо с поглед, сянка изведнъж засенчи погледа й, който се спря на всеки от прозорците. Сълзи се появиха в ъгълчетата на очите й.

— Не мога, разбираш ли, защото няма да има смисъл.

— Защо да няма?

— Защото, Ейми — отвърна тя, — аз вече съм там.

 

 

Завари го коленичил при цветята, работеше в пръстта. Близо до него имаше количка, купчини от тъмен мулч, от които се носеше силен мирис на пръст, бяха пръснати сред участъците с цветя. При нейното приближаване той стана на краката, свали широкополата си сламена шапка и ръкавиците си.

— Госпожице Ейми, тъкмо навреме идваш. Канех се да се заловя с поляната, но реших да поизчакам — размаха шапката към патиото, където чакаха чашите с чай. — Ела и поседни.

Настаниха се на масата. Ейми наклони глава към короните на дърветата и остави лицето си на топлината на слънчевите лъчи. Уханието на тревите и цветя изпълниха сетивата й.

— Мислех си, че този път ще ти е по-удобно — рече Картър. — Ние, двамата, можем да си поговорим. Да ни минават дните.

— Ти знаеше, че той ще е там, нали?

Катър избърса челото си с кърпа.

— Не съм го пращал, ако това говориш. Улгаст е решил така да постъпи. Науми ли си нещо, няма разубеждаване той.

— Но как така другите не са разбрали кой е? Нямаше как да го объркат. Биха го убили.

Картър поклати глава.

— Техният вид никога не са могли да ме разгадаят, по един или друг начин. Можеш да кажеш, че дълго време не сме поддържали връзка. Тя е двупосочна, аз нищо не съм им пращал от самото начало. Затворих си съзнанието за всички тях. — Картър се понадигна на стола и върна кърпичката в задния си джоб. — Правилно постъпихте, госпожице Ейми. Улгаст също. Ужасно и трудно беше, знам го.

Изведнъж тя ожадня, чаят й се стори прекалено студен и сладък и оставяше силен, лимонов вкус на езика й. Картър я наблюдаваше, вееше си с шапка леко, за да си прави вятър на лицето.

— А Нула?

— Предполагам, че все още има време. Но той ще дойде за нас. Това вече е лично. Той е най-лошият от всички. Събери всички и пак няма да получиш Нула. По тънко въже вървим към него.

— А дотогава оставаме тук?

Картър кимна по своя търпелив начин.

— Да, госпожице. Тук оставаме.

Седяха мълчаливо, мислеха си какво следва.

— Досега не съм се грижила за градина — рече Ейми. — Ще ме научиш ли?

— Винаги има много работа за вършене. Викам, че ще ми дойде добре малко помощ. Но косачката е пипкава работа.

— Сигурна съм, че мога да се науча.

— И аз предположих така — каза той с усмивка. — Така си помислих.

Ейми си спомни обещанието си.

— Рейчъл ми каза да ти предам любовта си.

— Така ли направи? Тъкмо си мислех за нея. Как ти се стори?

— Много красива. Преди все не можех да я видя ясно. Но и тъжна. Гледаше към къщата, като че там има нещо, за което тъгува.

Картър май се изненада.

— Там са дечицата й, госпожице Ейми. Мислех, че знаеш.

Ейми поклати глава.

— Холи и мъничката. Не може нито да ги види, нито да ги докосне там, където е. Все сънува мъничките си. Това й е най-страшната болка.

Ейми най-накрая разбра. Рейчъл се беше удавила, оставила децата си.

— Дали някога отново ще ги види?

— Мисля, че ще ги види, когато е готова. Тя на себе си трябва да прости, че ги е оставила.

Думите му се рееха във въздуха не просто като звуци, ами като форми от плът. Температурата падаше, листата бяха започнали да падат.

— Не е само тя, госпожице Ейми. Има хора, дето не могат сами да намерят пътя. При някои е заради лош спомен в ума. Други просто не могат да се отърсят от живота. Те са тези, които обичат прекалено силно.

В басейна тялото на Рейчъл Ууд беше завършило бавното си изкачване към повърхността. Ейми погледна надолу към масата; знаеше за какво й говори Картър. Всеки ден кося поляната, помисли тя. Всеки ден тя се показва на повърхността.

— Трябва да идеш при него — рече Картър. — Покажи му пътя.

— Аз просто… — Почувства погледа му върху лицето си. — Не знам как.

Протегна ръка през масата и улови брадичката й, повдигна я нагоре.

— Познавам те, госпожице Ейми. Сякаш си била у мен през целия ми живот. Ти си онази, създадена да поправи злото в света. Но Улгаст е просто човек. Сега е негов ред. Трябва да му се отплатиш.

В гърлото й се надигнаха сълзи.

— Но как ще се справя без него аз?

— Както винаги си правила — каза Антъни Картър и се усмихна. — Както го правиш сега. Ти, Ейми.