Джъстин Кронин
Дванайсетте (33)

Трийсет и едно

— Ще погледнете ли да видите какво довя вятърът?

Омазан с масло мъж беше упътил Питър към столовата, където завари Майкъл заедно с дузина други мъже и жени, хванали с мръсните си ръце вилици, да гребат боб от чинии и да пълнят уста. Майкъл скокна от пейката и го тупна по рамото.

— Питър Джаксън, да не повярва човек!

— Рояци, Майкъл. Огромен си.

Гръдният кош на приятеля му се беше удвоил и опъваше тъканта на комбинезона му, по ръцете му се виеха мускули. По страните на лицето му беше поникнала гъста руса и груба четина.

— Правичката да ти кажа, тук няма кой знае какво да се прави друго, освен да се рафинира нефт и да се вдигат гири. И послушай умния, никой не използва тази дума тук. Всичко е „това мамка му“ и „онова мамка му“. — Той посочи към масата. — Това е екипът ми. Поздравете Питър, омбрес.

Питър се запозна с всички и се постара да запомни имената, но знаеше, че след няколко минути няма да помни нито едно.

— Гладен ли си? — попита Майкъл. — Не е зле кльопачката, стига да дишаш през устата.

— Най-напред трябва да доложа за пристигането си на Вътрешната.

— Той може да почака. Дванайсет точно е, има големи шансове Старк вече да се е насмукал. Всъщност трябва да видиш Карловиц, но той отиде до резерва. Ще ти донеса чиния.

По време на обяда си размениха новини, върнаха подносите си в кухнята и излязоха.

— Винаги ли мирише толкова зле? — попита Питър.

— О, днес денят е хубав. Когато вятърът се завихри насам, ще ни разплаче. Носи всичката смрад от канала. Хайде, ще те разведа най-подробно.

Първата им спирка беше в бараките, пепелива четвъртита сграда с ръждясал тенекиен покрив. Отделени със завеси легла се редяха покрай стените. Огромен мъж с продълговато лице седеше на масата в средата на стаята и разбъркваше тесте карти.

— Това е Хуан Суитинг, заместника ми — рече Майкъл. — Отговаря на името Цепс.

Двамата се здрависаха, мъжът го поздрави с изръмжаване.

— Как получи името Цепс? — полюбопитства Питър. — Не съм го чувал.

Мъжът сви ръце и бицепсите му се издуха като два едри грейпфрута.

— Аха — рече Питър, — ясно.

— Няма място за притеснения — успокои го Майкъл, — има още какво да се желае за обноските му и докато чете, мърда устни, но се държи много прилично, стига да не забравяш да го храниш.

От едно от леглата се появи жена, облечена само по бельо. Прозя се в ръка.

— Иисусе, Майкъл, исках да дремна малко — за удивление на Питър тя обви ръце около врата на Майкъл и лицето и просветна от алчна усмивка. — Освен, разбира се…

— Не му е времето, ми амига^[1]… — Майкъл внимателно се освободи. — Ако не си забелязала, не сме сами. Лор, Питър. Питър, Лор.

Тялото й беше слабо и силно изсветлялата й от слънцето коса беше късо подстригана. Привлекателна, но по необичаен, леко мъжкарански начин, излъчваше откровена, дори животинска сексуалност.

— Ти ли си онзи тип?

— Точно така.

Тя се разсмя знаещо.

— Ами късмет, приятел.

— Лор е четвърто поколение нефтохимик — обясни Майкъл. — Направо пие нефт.

— Това е занаят — рече Лор и се обърна към Питър. — Значи вие, момчета, сте израснали заедно. Споделете тайната с момичето. Той какъв беше?

— Почти най-умното момче. Всички му викаха Веригата. Нещо като прякор.

— И то глупав. Много благодаря, Питър.

— Веригата — вкуси думата Лор. — Знаеш ли, някак ми харесва.

На масата Цепс, който нищо не беше казал, изимитира женски стон.

— О, Верига, о, Верига, накарай ме да се чувствам като жена…

— Млъквайте и двамата! — Майкъл се беше изчервил в противоречие с новооткритата си мъжественост, Питър обаче усещаше, че част от него се радва на вниманието. — На колко сте, тринайсет? Хайде, Питър — той го насочи към вратата, — да оставим дечурлигата.

— До скоро, лейтенант — весело извика Лор, докато двамата излизаха. — Искам да чуя всички истории.

В засилващата се жега Майкъл показа на Питър рафинерията, като го заведе на една от кулите и му обясни процеса по рафиниране.

— Доста опасно ми се струва — рече Питър.

— Става това-онова, така е.

— Къде е резервът? — Питър знаеше, че нефтът идва от разположено дълбоко под земята депо.

— На осем километра северно оттук. Всъщност става дума за естествен солен купол, част от стария Стратегически петролен резерв. Нефтът плува, затова ние вкарваме вътре с помпи морска вода и той излиза.

Приятелят му беше усвоил нещо от говора на тексасците, забеляза Питър. Изговаряше думата „нефт“ като тях.

— Колко остава?

— Колкото щеш, като цяло. По наши преценки достатъчно, за да рафинираме още петдесет години.

— А щом свърши?

— Търсим още. Пълно е с хранилища из Хюстънския канал за товарене. Това там си е токсично блато, а и гъмжи от дремльовци, но би ни оправило за известно време. Другото най-близко хранилище е Порт Артур. Няма да е лесно да преместим операцията натам, но с достатъчно време бихме могли да се справим — той сви рамене фаталистично. — И в двата случая се съмнявам, че ще съм жив, за да се тревожа.

Майкъл каза, че има да покаже изненада на Питър. От оръжейната Майкъл взе пушка, после отидоха до паркинга за пикап. Майкъл постави пушката на стойка на пода в кабината и каза на Питър да се качва.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Излязоха от комплекса, завиха на юг по напукан черен път, който вървеше успоредно на крайбрежието. През отворените прозорци на колата навлизаше солен въздух и намаляваше остротата на жегата. Питър беше виждал Залива само два пъти, древната му широта неизменно караше дъха му да секне. По-хипнотични бяха вълните, огромни валяци, които набираха ръст и сила, докато наближаваха и падаха в свод от кафява пяна към ръба на водата. Не можеше да откъсне поглед от тях. Питър знаеше, че може да седи на плажа с часове и просто да наблюдава вълните.

Плажните ивици бяха чисти, докато другите все още носеха следите от голяма катастрофа: планини от ръждясал метал, огънат в най-невероятни форми, заседнали на брега кораби във всевъзможни размери, с избелели корпуси, издълбани, дори с оголени греди, килнати в пясъка като изложени на показ гръдни кошове, хребети от неразпознаваеми отломки, изхвърлени на брега от прилива.

— Ще останеш изненадан колко много неща все още се изхвърлят — рече Майкъл и махна през прозореца. — Много от тях идват по течението на Мисисипи, после криволичат по крайбрежието. Тежките предмети обикновено са заминали, но цялата пластмаса май е останала.

Майкъл зави и излезе от пътя, вече караше по ръба на водата. Питър се взираше през прозореца.

— Виждал ли си нещо по-голямо?

— Преди известно време. Миналата година течението докара баржа, все още натоварена с големи контейнери. Проклетията беше плавала цял век. Всички бяхме много въодушевени.

— Какво имаше в нея?

— Човешки скелети.

Стигнаха до заливче и завиха на запад, следваха линията на спокоен залив. Пред тях се издигаше малка бетонна постройка, кацнала на ръба на водата. Когато Майкъл спря колата, Питър видя, че сградата е само черупка, въпреки че на прозореца все още стоеше надпис с избелели букви „Специалитети от раци“.

— Добре, слушам те — рече Питър. — Каква е изненадата?

Приятелят му се усмихна пакостливо.

— Остави тук тоя убиец на пушеци — посочи към браунинга, пристегнат на колана на Питър. — Няма да ти трябва.

Учуден какво ли е намислил приятелят му, Питър остави оръжието в жабката, след това последва Майкъл до задната част на сградата. Малко пристанище от бетонни пристани, вероятно към девет метра дълги, които навлизаха във водата.

— Какво виждам?

— Лодка, много ясно.

Малка платноходка стоеше привързана към края на кея и леко се полюляваше на вълните.

— Как се сдоби с нея?

Лицето на Майкъл светна от гордост.

— Всъщност от много места. Корпусът открихме в гараж на около петнайсет километра навътре в сушата. Останалото събрахме оттук-оттам или сами го направихме.

— Ние ли?

— Лор и аз — той се прокашля, лицето му изведнъж поаленя. — Предполагам, очевидно е, че…

— Не ми дължиш обяснения, Майкъл.

— Само казвам, че не е така, както изглежда. Ами всъщност може и да е. Но не бих казал, че сме заедно. Лор е просто… ами, тя е такава.

Питър се улови, че изпитва перверзно удоволствие от объркването на приятеля си.

— Доста приятна ми се струва. А и очевидно те харесва.

— Ами да — сви рамене Майкъл. — „Приятна“ надали ще е първата дума, която сам бих избрал, ако ме разбираш. Правичката да ти кажа, рядко се разделям с нея.

Когато Майкъл се качи на борда, Питър изведнъж си даде сметка колко нищо и никаква беше наглед лодчицата.

— Какъв е проблемът? — попита Майкъл.

— Ние наистина ли ще плаваме на това нещо?

Майкъл се захвана усърдно да намотава въжетата и да ги поставя на дъното на корпуса.

— А ти защо си мислиш, че те докарах тук? Спри да се притесняваш и се качвай.

Питър предпазливо се приведе в кокпита. Корпусът необичайно се движеше под него и отговаряше на теглото му с бавно поклащане. Улови парапета, изпълнен с желание лодката да застане неподвижно.

— И наистина ли знаеш как се прави?

Приятелят му се изсмя под нос.

— Не се дръж като бебе. Помогни ми да вдигна платното.

Майкъл бързо мина през основните неща: корабно платно, рул, румпел, основно въже. Освободи въжето, отиде тромаво до румпела, направи нещо и накара платното рязко да се изпълни с въздух, изведнъж потеглиха, и то бързо. Отдалечаваха се от пристанището с удивителна скорост.

— Какво ще кажеш?

Питър притеснено гледаше стопяващата се крайбрежна линия.

— Свиквам.

— Помисли върху следното — подхвърли Майкъл, — за пръв път в живота си се намираш на място, където никакъв вирал не може да те убие.

— Не бях помислил за това.

— През следващите два часа ти, приятелю, не си на работа.

Поеха курс през залива. Докато навлизаха в по-дълбоки води, цветът се промени от мъхестозелено в наситено тъмносиньо, слънчевата светлина отскачаше от неравностите по водната повърхност. По време на плаването лодката стана по-стабилна под краката им и Питър започна да се отпуска, но ненапълно. Майкъл, изглежда, знаеше какво прави, само че океанът си оставаше океан.

— Колко си се отдалечавал с това нещо?

Майкъл погледна напред и косо към светлината.

— Трудно е да се каже. Пет мили.

— Ами бариерата?

Разпространено беше убеждението, че в началните дни на епидемията другите народи по света са се изолирали и с цел да засилят карантината на северноамериканския континент разположили мини по протежението на бреговата линия и бомбардирали всеки морски съд, който се опитвал да излезе в открито море.

— Ако я има, още не съм я открил — сви рамене Майкъл. — Донякъде си мисля, че е измишльотина, правичката да ти кажа.

Питър предпазливо наблюдаваше приятеля си.

— Не я търсиш, така ли?

Майкъл не отговори, по изражението му Питър позна, че е улучил.

— Това е лудост.

— Както и това, което ти правиш. А и ако съществува бариерата, колко мини биха могли все още да плуват? Сто години в океана ще унищожат всичко. Пък и всички отломки вече са ги взривили така или иначе.

— Безразсъдно е. Можеш да хвръкнеш във въздуха.

— Може. А може утре една от онези кули да ме изстреля в космоса. Стандартите за личната сигурност наоколо са доста занижени — сви рамене. — Но това е друга тема. Не вярвам, че проклетото нещо изобщо е съществувало на първо място. По цялото крайбрежие? Ако включиш Мексико и Канада, че това са четиристотин и две хиляди триста и четирийсет километра. Невъзможно.

— Ами ако грешиш?

— Тогава някой ден може, както казваш, да хвръкна във въздуха.

Питър остави темата. Много неща се бяха променили, но Майкъл си оставаше Майкъл, човек с ненаситна любознателност. Напускаха залива и навлизаха в открити води, бризът се беше усилил и мяташе бляскави вълни върху носа. Нещо в стомаха му се присви. Не беше от клатушканото на лодката. Навсякъде имаше толкова много вода.

— Може би този път поне трябва да се движиш малко по-близо до сушата.

Майкъл нагласи платното и улови по-здраво руля.

— Съвсем друга история е в открито море, Питър, казвам ти. Не мога да ти го опиша. Сякаш всички лоши неща изчезват. Наистина, трябва да го изпиташ сам.

— Трябва да се връщам. Да го оставим за друг път.

Майкъл го погледна и се засмя.

— Добре — рече той. — Друг път.