Джъстин Кронин
Дванайсетте (21)

Двайсет

Когато стигнаха до автобусите, войниците бяха установили периметър. В мрака преди зазоряване вече се оформяше тълпа. Автобусът на Дани беше на третото място. Китридж го мерна през предното стъкло, нахлупил шапка на главата и стиснал с ръце волана. Вера стоеше до стъпалата с бележник в ръка.

Бог да те благослови, Дани Чейс, помисли си Китридж. Това ще е пътуването на твоя живот.

— Моля всички да запазят спокойствие! — Порчеки вървеше напред-назад покрай линията от автобуси зад бариерата от войници и крещеше през мегафон. — Застанете в строга линия и се качвайте отзад! Ако не си намерите място, изчакайте втория курс!

Войниците бяха издигнали бариери, които да служат за вход. Тълпата напираше зад тях, блъскаше се към пролуката. Хората се питаха къде отиват. За Чикаго ли заминаваха, или за друго място? Точно пред групата на Китридж имаше семейство с две деца, момче и момиче, облечени в мръсни пижами. Мръсни крака и сплъстени коси — нямаха повече от пет години. Момичето стискаше в ръка гола Барби. От запад се чуха още тътени, придружени с мълнии на хоризонта. Китридж и Април държаха Тим за ръце, страх ги беше тълпата да не го откъсне от тях.

Щом мина през пролуката, групата бързо се насочи към автобуса на Дани. Семейство Робинсън и Момчето се качиха първи, на долните стъпала бяха Ууд и Делорес, Джамал и госпожа Белами. Дон Пастора се качи отзад, зад Китридж, Тим и Април.

Просветна мълния в призрачно бяло, възпламени въздуха и запечата сцената в ума на Китридж. След половин секунда дойде протяжен екот от гърмежи. Китридж усети как земята се разтресе под краката му.

Не беше тътен от гръмотевица. Ами артилерия.

Отгоре им прелетяха три самолета, следвани от други два. Изведнъж всички се разпищяха — висок, пронизителен звук на отприщила се паника, която се надигна отзад и заля тълпата като вълна. Китридж се обърна назад.

За пръв път виждаше виралите, събрани в голяма група. Понякога от наблюдателния си пост на кулата беше виждал как вървят по трима — никога повече или по-малко — и, разбира се, онези в подземния гараж, които може би наброяваха към двайсет. Но техният брой беше нищо в сравнение с броя им сега. Гледката наподобяваше ято тромави птици: направлявана маса от стотици, дори хиляди вирали, бързащи към оградата от жици. Ято, спомни си Китридж. Така ги наричаха, „ята“. За секунда го обзе нещо като страхопочитание, чисто искрено и всепоглъщащо възхищение от неподправената им величавост.

Заливаха полето като цунами.

Хъмвитата бързаха към огражденията от запад, от задните им гуми се издигаха облаци прах. Изведнъж автобусите останаха без охрана. Тълпата се втурна към тях. Огромна човешка тежест притисна Китридж отзад. Тълпата го обгърна и тогава чу писъка на Април:

— Тим!

Той се заблъска към гласа й, пробиваше си път през тълпата като плувец срещу течението, разблъскваше встрани тела. Наблъсканите един до друг хора се опитваха да го набутат в автобуса на Дани, пристискаха го, бутаха го. Китридж видя мъжа, който беше пред тях на опашката, да държи дъщеря си над главата си.

— Моля ви, някой да я вземе! Някой да вземе дъщеря ми! — крещеше той.

Китридж видя Април, притисната в тълпата. Размаха ръце във въздуха:

— Качвай се! Качвай се!

— Не го намирам! Не намирам Тим!

Рев на двигатели, от задната част на редицата, един от автобусите потегли, след него втори, после трети. В изблик на ярост Китридж си проби път към Април, сграбчи я за кръста и я наблъска през вратата. Момичето се съпротивляваше, бореше се с него, опитваше се да му се изскубне.

— Не тръгвам без него! Пусни ме!

Напред видя Дон Пастора в началото на стъпалата. Китридж блъсна Април.

— Дон, помогни ми! Качи я на автобуса!

— Не мога да тръгна, не мога!

— Ще го намеря, Април! Дон, качи я!

Последно блъскане в мелето, Дон протегна ръка, улови ръката на Април и я издърпа към вратата. След миг и тя беше вътре. Автобусът беше наполовина пълен, но нямаше време за чакане. За последен път Китридж видя Април как, прилепила лице до автобуса, вика името му.

— Дани, изведи ги оттук!

Вратите се затвориха. Автобусът потегли.

В стаята си в мазето на сградата Лайла Кайл прекарала последните четири дни в състояние на наркотично упоение — полусъзнателен здрач, в който възприемаше стаята около себе си като група от няколко филмови екрана, които гледа едновременно — спеше и сънуваше: прост, щастлив сън, в който тя беше в кола през нощта, караха я към болницата, за да роди бебето си. Кой караше колата, Лайла не виждаше, периферното й зрение беше потънало в мрак. Брад, каза тя, тук ли си? После мракът се разсея, като че завеса се вдигна на сцената, и Лайла видя, че наистина е Брад. Искряща, златиста радост, лека като юнска светлина заля цялото й същество. Скоро ще пристигнем, скъпа, рече Брад. Всеки момент сме там. Това няма да се окаже ад в кошница. Само се дръж. Бебето идва. Бебето буквално е тук.

И това бяха думите, които Лайла си повтаряше — бебето идва, бебето идва — когато стаята се разлюля от жестока експлозия — разхвърчаха се стъкла, падаха предмети, подът по нея се разлюля като малка лодка в реката — и тя запищя.