Джъстин Кронин
Дванайсетте (43)

Четирийсет

— Сара? Чуваш ли ме?

Гласът се носеше над нея. Глас и лице, които познаваше, но не знаеше откъде. Лице от сън, а тя със сигурност сънуваше: неспокоен сън, в който тичаше, а около нея имаше трупове и части от тела, всичко беше в пламъци.

— Все още е в безсъзнание — рече гласът. Стигаше до нея от някакво далечно разстояние. Континент. Океан. Сякаш идваше от звездите. — Колко използва?

— Три капки. Ами може би четири.

— Четири? Ти да не се опитваш да я убиеш?

— Бързах, разбра ли? Каза ми, че искаш да е упоена. Е, тя е.

Тежка въздишка.

— Дай ми кофа.

Кофа, помисли си Сара, какво щяха да правят гласовете с кофа? Какво общо имаше с каквато и да било някаква кофа? Но щом си го помисли, върху лицето й плисна вода и я върна в съзнание. Тя се задави, хриптеше, размахваше в паника ръце, носът и гърлото й бяха пълни с ледена вода.

— Полека, Сара.

Тя седна, прекалено бързо. Мозъкът й се удари в обвивката си и погледът й се завъртя.

— Ооо — простена тя. — Ооо.

— Главоболието е силно, но скоро ще мине. Само дишай.

Тя премигна, за да махне водата от очите си. Юстас?

Той беше. Горните му предни зъби ги нямаше, потрошени до корен, дясното му око беше забулено и сляпо. Във възлестата си ръка държеше метална чаша.

— Радвам се отново да те видя, Сара. Вече си се запознала с Нина, тук. Поздрави я, Нина.

Зад него стоеше жената от тръбата. През гърдите й имаше преметната пушка, ръцете й небрежно бяха скръстени отгоре й.

— Здравей, Сара.

— Не се притеснявай — рече Юстас. — Знам, че имаш много въпроси и ще стигнем дотам. Само изпий това.

Сара взе чашата и изгълта водата до дъно. Оказа се изненадващо студена и с някакъв метален привкус, сякаш лижеше желязна пръчка.

— Мислех, че си…

— Мъртъв ли? — Юстас се ухили със съсипаната си усмивка. — В известен смисъл всички тук са мъртви. Нина, напомни ми как точно умря ти?

— Пневмония май беше, сър. Или пневмония, или нещо много тежко се стовари отгоре ми. Изобщо не си спомням как оформихме документите.

Взрива, бягството през тръбата, вече всичко се връщаше в паметта й. Сара допи чашата и се огледа около себе си. Изглежда, беше в нещо като бункер без прозорци. Имаше чувството, че се намира някъде под земята. Единственото осветление на стаята идваше от поставка със запалени факли, чиито пламъци трептяха.

— Къде сме?

— Там, където червенооките не могат да ни намерят — той я гледаше по особен начин, извил лице, за да я вижда със здравото си око, и това някак засилваше изпитателността в погледа му. — Повече не мога да ти кажа. Важното е, че тук си на сигурно място.

— Ти ли си… Серджо?

Отново се усмихна и се показаха изпочупените му зъби.

— Поласкан съм, че мислиш така. Но не съм. Няма Серджо. Не и такъв, какъвто си го представяш.

— Но аз мислех…

— И точно така трябваше да мислиш. Използваме името вместо думата бунт. Нина, ако не греша, това беше твоя идея, нали?

— Моя беше, така е.

— На хората им трябва име. Нещо, върху което да се съсредоточат, лице, което да олицетворява идеята. Това е нашето лице. Серджо.

Тя погледна към жената, която я наблюдаваше сдържано, после отново се обърна към Юстас.

— Взривът. Ти беше, нали?

Юстас кимна.

— Първите ни доклади оттам са за седемнайсет мъртви помагачи, сред които твоята приятелка Свирката и двама членове на висшия персонал, които били там на проверка. Добра работа свършихме днес, бих рекъл. Но не това е истинската награда.

— Не е ли?

— Не. Истинската награда си ти, Сара.

Юстас сега я гледаше настойчиво. И двамата я гледаха така. Сара потрепери от студа. Настъпила беше промяна, енергиите на разговора се бяха обърнали, той се опитваше да я разгадае. Могат ли да й се доверят? И още по-точното можеше ли тя да им се довери?

— Тук трябва да ме попиташ защо.

Понеже не искаше да отстъпва прекалено, Сара кимна.

— Защото от тази сутрин Сара Фишер не съществува. Сара Фишер, обитателка на равнината номер 94801, беше убита в самоубийствено бомбено нападение, отнело живота на деветнайсет верни офицери от охраната на Многообичаното ни Отечество. Единствената разпознаваема част от Сара Фишър, която е останала невредима, е — колко удобно — ръка с твоята пластинка с номера. Нея взехме от една помагачка, която допреди по-малко от двайсет и четири часа я използваше, за да пребива жени и деца в мандрите. Решихме, че предвид обстоятелствата ръката може да се използва и по-добре, тя май не беше много съгласна. Оказа здрава съпротива, нали, Нина?

— Боец беше. Признавам й го.

Той отново погледна към Сара.

— По лицето ти разбирам, че методите ни те стряскат. А не бива. Събитията се развиваха прекалено бързо за нея.

— Ти убиваш хора. Не само помагачи. Невинни зрители.

Юстас кимна равно. Лицето му беше непроницаемо, почти безизразно.

— Така е. Много малко хора, освен нашия прославен директор, биха ти повярвали, но тези неща не минават, без да се плати цена.

Сара се възмути от небрежния му тон.

— Това не е оправдание.

— Напротив. Нека да те попитам какво си мислиш, че ще предприемат червенооките след днешното нападение?

Сара не каза нищо.

— Добре, аз ще ти кажа. Репресии. Здраво ще мачкат. Ще е грозна гледка.

Сара погледна Юстас, после Нина, отново Юстас.

— Но защо ти е подобно нещо?

Юстас пое дълбоко въздух.

— Ще се опитам да ти го обясня толкова просто, колкото аз го виждам. Това е война, Сара. Нищо повече, нищо по-малко. И в тази война врагът ни превъзхожда многократно по численост. Успели сме да се внедрим в почти всяко ниво на дейността им, но числата все още говорят в тяхна полза. Никога няма да можем да ги победим, ако се изправим открито пред тях. Театърът на нашите операции е психологически. Да разклатим водачите. Да ги предизвикаме. Всеки засегнат от взрива е нечий баща, нечия съпруга, нечии син или дъщеря. За всеки един, когото червенооките ще изпратят в угоителния, двама ще се присъединят към нас. Може да изглежда жестоко. И е такова — замълча, остави думите да постигнат своето въздействие. — Може би на теб не ти се струва смислено. Скоро ще започне, ако предчувствието ми за теб е вярно. Във всеки случай следствието от следобедното нападение е, че ти вече не съществуваш. И това те прави изключително ценна за нас.

— Да не ми казваш, че си го планирал?

Начинът, по който сви рамене, подсказа, че отговорът е по-сложен, отколкото тя мисли.

— Има различни видове планирания. Голяма част от действията ни се основават на преценка на времето и на късмет. Но в твоя случай падна голямо обмисляне. Наблюдавахме те от известно време, чакахме правилния момент. Джаки събра парченцата ведно и даде сигнал за действие. Епизодът в завода за биодизел беше организиран, както и нейното внезапно изчезване от жилището миналата нощ. Тя знаеше, че ще тръгнеш да я търсиш в болницата. Честно казано, на мен цялата работа ми се струваше доста изкуствена и хранех съмнения, но нейното доверие в теб спечели. И с удоволствия заявявам, че е била права.

Умът на Сара плуваше в неверие. Не, даваше се.

— Джаки… една от вас ли е?

Юстас кимна.

— С нас е от самото начало, една от водачите. Не мога да ти изброя колко нападения е планирала. Последната й мисия беше твоето привличане.

Сара се опита да проговори, но не намери думи. В ума й жената, за която говореше Юстас, не се вписваше в образа на жената, която тя познаваше. Джаки? Една от бунтовниците? Повече от година жената едва беше напускала полезрението на Сара. Спяха на три стъпки една от друга, работеха една до друга, хранеха се в компанията една на друга. Казваха си всичко една на друга. Звучеше абсурдно. Невъзможно беше. И тогава се сети:

— Какво искаш да кажеш с „последна“?

Нещо се промени във въздуха.

— Съжалявам — рече той. — Джаки е мъртва.

Думите му бяха като плесница.

— Не може да е.

— Опасявам се, че това е истината. Знам колко скъпа ти беше.

— Едва по мръкнало извозват хората от болницата! Видях вана! Трябва да я вземем!

— Чуй ме…

— Още има време! Трябва да направим нещо! — Сара стрелна с поглед Нина, която продължаваше да седи със скръстени над пушката си ръце, после отново погледна към Юстас. — Защо бездействате?

— Защото е прекалено късно, Сара — изражението му омекна. — Джаки изобщо не е влизала в болницата. Това се опитвам да ти кажа. Тя беше шофьор на колата.

Нещо се счупи. Ето така се почувства. Нещо у нея се счупи. Последната брънка, последната нишка, която я свързваше с живота, се скъса. Тя се носеше, отдалечаваше се.

— Джаки знаеше колко е болна. Да й оставаха още няколко месеца живот, преди да я изпратят в угоителния — Юстас се наклони към нея. — Тя пожела да стане така. Коронният момент от великата й кариера. Не би искала да се случи по друг начин.

— Мъртва е — каза на себе си Сара.

— Тя постъпи както трябва. Джаки е герой на въстанието. А ти си тук, готова да поемеш делата оттам, откъдето тя ги остави.

Изглежда, Сара не можеше да се разплаче. Почуди се защо и разбра; изплакала беше и последните сълзи в живота си, не й бяха останали. Колко странно беше да не можеш да плачеш. Да обичаш някого така силно, както тя беше обичала Джаки, и да не откриеш у себе си мъка по него.

— Защо аз?

— Защото ги мразиш, Сара. Ненавиждаш ги и не се страхуваш от тях. Разбрах го онзи ден в камиона. Помниш ли?

Сара кимна.

— Има два вида ненавист. Едната ти дава сили, другата те сломява. Ти изпитваш първата. Винаги съм знаел това за теб. И Джаки го знаеше.

Истина беше. Тя ги ненавиждаше. Ненавиждаше ги заради ехидните им погледи, идващата им с лекота и през смях жестокост. Ненавиждаше ги заради воднистата им овесена каша и ледените душове, ненавиждаше лъжите, които я караха да крещи, ненавиждаше бияческите им палки и усмивките на самодоволните им лица. Ненавиждаше ги до мозъка на костите си, с всяка клетка на тялото си, нервите й пламтяха от омраза, дробовете й вдишваха и издишваха омраза, сърцето й изпомпваше чист еликсир от омраза във вените й. Жива беше, защото ги ненавиждаше и ги ненавиждаше най-вече защото й бяха отнели дъщерята.

Осъзна, че Юстас и Нина я чакат да отговори. Разбра, че всичко, което бяха направили и казали, целеше именно това. Стъпка по стъпка предпазливо я бяха довели до ръба на пропастта. Престъпеше ли веднъж ръба й, ставаше друг човек.

— Какво искате да направя?