Джъстин Кронин
Дванайсетте (17)

Шестнайсет

Пътуваха през деня. Конвоят спря чак в късния следобед. Порчеки се показа от хъмвито, което се движеше начело, и тръгна към автобуса.

— Тук ще ви оставим. Постовете на входа ще ви кажат какво да направите.

Намираха се в нещо като работна зона: камиони с припаси, военни палатки, туби с гориво за зареждане, дори артилерия. Китридж предположи, че вижда хора и съоръжения колкото за два батальона. До тази зона имаше съседна с брезентови палатки, обградени от преносима ограда, завършваща с бодлива тел.

— Къде отивате сега? — попита Китридж. Чудеше се къде ли в този момент се води битка.

Порчеки сви рамене. Където ми наредят.

— На вас късмет, сержант. Не забравяйте какво ви казах.

Конвоят продължи.

— Право напред. Дани — рече Китридж. — Движи се бавно.

Двама войници с маски и автоматични пушки М16 стояха на поста на входа. Към жицата имаше прикрепена огромна табела с надпис: ЦЕНТЪР ЗА БЕЖАНЦИ НА ФЕДЕРАЛНАТА АГЕНЦИЯ ПО ИЗВЪНРЕДНИТЕ СИТУАЦИИ. ПОВТОРЕН ВХОД ЗАБРАНЕН. ЗАБРАНЕНО Е ВНАСЯНЕТО НА ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ.

На около шест метра от входа войниците тръгнаха към тях, за да ги спрат. Един от постовите се приближи към прозореца на шофьора. Дете, вчера навършило двайсет, страните на лицето му бяха нашарени от акнето.

— Колко сте?

— Дванайсет — отвърна Китридж.

— От кой град пристигате?

Номерата отдавна бяха махнати от автобуса.

— Де Мойнс.

Войникът се отдръпна, замърмори по радиостанцията, прикрепена към рамото му. Вторият продължаваше да стои на затворената врата с насочено нагоре оръжие.

— Добре, загасете двигателя и останете, където сте.

Малко по-късно войникът се върна с платнена торба, която подаде през прозореца.

— Сложете тук всички оръжия и мобилни телефони и я подайте отпред.

Забраната за оръжие Китридж можеше да разбере, но за мобилни телефони? Вече от дни мобилните на всички бяха без сигнал.

— Тук са събрани много хора, местната мрежа ще рухне, ако хората се опитат да я ползват. Съжалявам, такива са правилата.

Обяснението се стори на Китридж нелепо, но нямаше какво да се прави. Взе торбата, вдигна я и тръгна по пътеката. Стигна до госпожа Белами, жената притисна чантата към себе си.

— Младежо, и до фризьорския салон не мърдам без него.

Китридж положи всички усилия да се усмихне.

— И с пълно право. Но тук сме в безопасност. Имате думата ми.

С очевидно неудоволствие тя измъкна огромния револвер от чантата си и го постави при останалите оръжия. Китридж замъкна торбата до предната част на автобуса и я остави долу на стъпалата. Първият войник посегна и я взе. Наредиха им да слязат с останалата част от принадлежностите си и да се отдръпнат от автобуса, докато един от войниците претърси багажа им. От другата страна на входа Китридж виждаше огромен, отворен заслон, където се събираха хора. Покрай оградата напред-назад се движеха още войници.

— Добре — рече постовият, — може да влезете. Минете през зоната за приемане, ще ви настанят.

— Ами с автобуса какво ще стане? — попита Китридж.

— Всичкото налично гориво и всички превозни средства минават под разпореждането на въоръжените сили на САЩ. Влизате и край.

Китридж видя стреснатото изражение по лицето на Дани. Един от войниците се качваше в автобуса, за да го откара.

— Какво му е? — попита постовият.

Китридж се обърна към Дани.

— Всичко е наред, ще се грижат за него.

По очите му видя каква борба се води у него. След това Дани кимна.

— И добре ще е да го сторят — рече той.

Мястото беше претъпкано с хора, които на опашки се редяха пред дълга маса. Семейства с деца, възрастни хора, дори слепец с куче. Млада жена с тениска на Червен кръст и кестенява коса, дръпната от лицето й, се движеше напред-назад между редиците от хора с бележник с твърда подложка в ръка.

— Има ли малолетни без придружители? — и тя като Порчеки не носеше маска. Очите й гледаха тревожно, сухи от будуване. Погледна към Април и Тим. — Вие двамата?

— Той ми е брат — рече Април. — Аз съм на осемнайсет.

По лицето на жената се изписа съмнение, но нищо не каза.

— Бихме искали да не се разделяме — каза Китридж.

Жената набързо си водеше записки в бележника си.

— Не е разрешено.

— Как се казвате? — Китридж си помисли, че винаги е от полза да ти кажат името си.

— Вера.

— Патрулът, който ни докара, каза, че ще ни евакуират в Чикаго или Сейнт Луис.

От подложката на бележника беше откъсната ивица хартия. Вера я откъсна и я подаде на Китридж.

— Чакаме автобусите. Трябва да дойдат скоро. Покажете това на служителя на бюрото.

Дадоха им палатка и пластмасови жетони, които щяха да им послужат за купони за храна, след това навлязоха сред шума и миризмите на лагера: дим от горящи дърва, химически тоалетни, миризмата на тълпа. Земята беше кална и обсипана с боклуци, хората готвеха на преносими печки, прострели бяха прането си върху въжетата на палатките, чакаха при помпите да си напълнят кофите с вода, седяха поизтегнати на шезлонги като зрители на представление, а по лицата им се четеше замаяно изтощение. Кофите за боклук преливаха, над тях се рееха облаци мухи. Безмилостното слънце припичаше. Китридж не видя други автомобили, освен тези на армията, сякаш всички бежанци бяха дошли пеша, изоставили останалите си без гориво коли.

В палатката им вече бяха настанени двама души, възрастна двойка. Фред и Люси Уилкс. Родом от Калифорния, но с роднини в Айова, на които гостували по случай сватба, когато избухнала епидемията. В лагера били от шест дни.

— Новини за автобусите? — попита Китридж. Джо Робинсън беше отишъл да проучи раздаването на храната, Ууд и Делорес пък се бяха заели да проучат реда за снабдяването с вода. Април пусна брат си да изтича при децата от съседната палатка и го предупреди да не се отдалечава. Дани ги беше придружил. — Какво разправят хората?

— Винаги отговарят с „утре“. — Фред Уилкс беше спретнат мъж поне на седемдесет, с яркосини очи. Заради жегата беше разтворил ризата си и се виждаха мъхестите бели косми на гърдите му. Двамата със съпругата му, която беше едра, колкото той беше дребен — Крачун и Малчо — играеха на карти, седнали един срещу друг на походните легла и поставили помежду си картонена кутия за маса. — А ако не дойдат скоро, хората ще изгубят търпение. Какво ще стане тогава?

Китридж излезе навън. Заобиколени бяха от войници, засега бяха в безопасност. Но цареше усещането, че всичко е замряло, всички очакваха нещо да се случи. Покрай оградата бяха разположени пехотинци на интервал от сто метра. Всичките носеха маски на лицата си. Изглежда, единствената възможност за влизане и излизане беше входът. Видя, че на север лагерът граничи с ниска без прозорци и необозначена сграда. От двете страни на входа й бяха издигнати бетонни барикади. Докато Китридж наблюдаваше, два черни хеликоптера се приближиха от изток, направиха широк заход и кацнаха на покрива. От първия хеликоптер слязоха четири фигури, мъже с тъмни очила, бейзболни шапки и якета от кевлар, с автоматични пушки. Не бяха военни, помисли си Китридж. Или бяха екипи от Блекбърд, или от Ривърстоун. Четиримата мъже заеха позиции в ъглите на покрива.

Вратите на втория хеликоптер се отвориха. Китридж засени очи с ръка, за да вижда по-добре. За момент нямаше нищо, после се показа фигура, облечена в оранжев биокостюм. Последваха я още петима. Роторите на хеликоптерите продължаваха да се въртят. Посъветваха се кратко, след това облечените в биокостюми фигури извадиха от багажното отделение на хеликоптера две дълги метални кутии, всяка с размерите приблизително на ковчег, снабдени с колелца, които се спуснаха от долните им части. Откараха кутиите до малка, подобна на къщурка постройка върху покрива — служебен асансьор, предположи Китридж. Изминаха няколко минути, шестимата отново се появиха и се качиха на втория хеликоптер. Първо единият, после и вторият се издигнаха и с глухо бучене се отдалечиха.

Зад него се приближи Април.

— И аз ги забелязах — рече тя. — Имаш ли представа какво е?

— Може и нищо да не е — свали ръката си Китридж. — Къде е Тим?

— Вече си намери приятели. Играе на футбол с други деца.

Наблюдаваха как хеликоптерите се скриват от погледите им. Каквото и да беше, помисли си Китридж, не беше нищо.

— Според теб дали всичко ще е наред с нас тук? — попита Април.

— Защо да не е?

— Не знам — по лицето й личеше, че и тя си мисли същото като него. — Снощи, в лабораторията… Искам да кажа, че понякога постъпвам така, не исках да те разпитвам.

— Ако не исках, нямаше да ти разкажа.

Тя едновременно и гледаше, и не гледаше в него. В подобни моменти изглеждаше по-голяма, отколкото беше. Не изглеждаше, помисли си Китридж, ами беше.

— Ти наистина ли си на осемнайсет?

Май се развесели от въпроса му.

— Защо? Не изглеждам ли на толкова?

Китридж сви рамене, за да прикрие объркването си. Въпросът неволно му се беше изплъзнал.

— Не. Да, искам да кажа, изглеждаш. Просто аз… Не знам.

Април се забавляваше искрено.

— Едно момиче не бива да си казва годините. Но за да не те мъча, да, на осемнайсет съм. Осемнайсет години, два месеца и седемнайсет дни. Не, че ги броя.

Погледите им се срещнаха и не се отделиха, сякаш не искаха да се отделят. Какво имаше у това момиче, почуди се Китридж, в тази Април?

— Все още съм ти задължена за оръжието — рече тя, — въпреки че го прибраха. Мисля, че това е най-хубавият подарък, който някой ми е правил.

— На мен ми хареса стихотворението. Припомнях си го дори. Как каза, че е името на онзи тип, автора?

— Т. С. Елиът.

— Писал ли е друго?

— Малко от работите му са смислени. Ако питаш мен, той е бил нещо като голямо чудо за три дни.

Нямаха оръжия, нямаше как да пратят съобщение на света отвън. За пореден път Китридж се почуди дали не трябваше да продължат да пътуват.

— Когато се измъкнем оттук, ще потърся други негови работи.