Джъстин Кронин
Дванайсетте (19)

Осемнайсет

Дните се точеха бавно, а за автобусите нищо не се чуваше.

Неспокойствие завладя всички. Извън телените ограждения военните влизаха и излизаха, а броят им намаляваше. Всяка сутрин Китридж отиваше до навеса, за да научи какво е положението, и всяка сутрин си тръгваше с един и същ отговор: „Проявете търпение, автобусите идват“.

Валя цял ден. Дъждът превърна лагера в гигантска кална баня. След това отново изгря слънце, калта се спече и всичко се оказа покрито с кална коричка. Всяка сутрин се появяваха нови количества пакети с храни, които стоварваха от задната част на петтонните военни камиони, но никакви новини не идваха. Химическите тоалетни воняха, кофите за боклук вече не побираха отпадъците. Китридж прекарваше часове в наблюдение на входа, никакви бежанци не пристигаха. С всеки изминал ден мястото сякаш се превръщаше в остров, заобиколен от враждебно море.

Сприятели се с Вера, доброволката от Червения кръст, която най-напред се беше приближила към тях на опашките при приемането. Оказа се по-млада, отколкото Китридж си мислеше, учеше за медицинска сестра в „Мидуест Стейт“. Като всички цивилни служители и тя беше на ръба на силите си, напрегнатите дни се бяха отпечатали на лицето й. Вера разбираше безпокойството му, така казваше, всички го разбирали. И тя се надяваше да се качи на някой от автобусите, и тя като тях се чувстваше в безизходица. Един ден чакаха автобуси от Чикаго, на следващия от Канзас Сити, след това от Джулиет. Някакъв провал на ФАИС. Трябваше уж да получат и сателитни телефони, за да могат хората да позвънят на роднините си и да им съобщят, че са добре. Вера не знаеше какво се е случило със сателитните телефони. Дори местната мобилна мрежа се беше сринала.

Китридж започна да вижда едни и същи лица: елегантно облечена жена, която водеше котка на каишка, група чернокожи младежи, облечени в белите ризи с черни вратовръзки от Свидетелите на Йехова, момиче в униформа на водеща мажоретка. В лагера се възцари безразличие, драмата от неслучващото се заминаване се беше променила и потопила всички в пасивно състояние. Носеха се слухове, че водоизточниците са заразени и че медицинските палатки са пълни с хора, които се оплаквали от стомашни болки, болки в мускулите и треска. Много от хората имаха радиоапарати, които все още работеха, но единственото, което чуваха, беше пращене, следвано от вече познатото изявление на Системата за радиоразпространение при бедствия: Останете по домовете си. Намерете подслон, където сте. Подчинявайте се на заповедите на военните и на силите на реда. Звън и след това думите се повтаряха.

Китридж започна да се чуди дали изобщо някога ще се измъкнат от това място. И по цяла нощ наблюдаваше огражденията.

 

 

В късния следобед на четвъртия ден Китридж беше намислил да изиграе още една ръка карти с Април, Пастора и госпожа Белами. От бридж бяха минали на покер, като залагаха абсурдни суми, които бяха напълно хипотетични. Април, която твърдеше, че никога преди не е играла, вече беше отмъкнала на Китридж близо пет хиляди долара. Уилксъс беше изчезнал, никой не го беше виждал от сряда. Където и да отиваха, взимаха със себе си и багажа си.

— Иисусе, тук е като в пещ — рече Джо Робинсън. Той почти не беше ставал от походното си легло цял ден.

— Изиграй една ръка — предложи му Китридж. — Ще ти отклони вниманието от жегата.

— Христе — простена мъжът. От него се лееше пот. — Едва се помръдвам.

Китридж, само с двойка шестици, събра картите си. Април, с лице на изпечен покерджия, отново обра залозите.

— Скучно ми е — обяви Тим.

Април подреждаше хартиените парчета, които използваха за чипове на купчини.

— Можеш да си играеш с мен. Ще ти покажа как да залагаш.

— Искам да играя на друга игра.

— Имай ми доверие — рече тя на брат си, — тази е много по-интересна.

Пастора раздаваше отново, когато на входа на палатката се появи Вера. С Китридж се спогледаха набързо.

— Можем ли да поговорим отвън?

Той стана от леглото и излезе сред жегата в края на деня.

— Нещо става — рече Вера. — ФАИС току-що получиха съобщение, че се спира целият транспорт на цивилни на изток от Мисисипи.

— Сигурна ли си?

— Дочух разговора им в кабинета на директора. Половината от персонала на ФАИС вече се е омел.

— Кой друг знае за това?

— Ти шегуваш ли се? Дори на теб нищо не казвам.

Това беше, изоставили ги бяха.

— Кой е командващият офицер?

— Майор някоя си. Май се казваше Порчеки.

Късмет.

— Тя къде е сега?

— Трябва да е в заслона. Имаше и някакъв полковник там, но вече си е отишъл. Мнозина от тях са си отишли.

— Ще говоря с нея.

Вера се намръщи несигурно.

— Какво можеш да направиш?

— Може би нищо. Но си струва да опитам.

Тя забързано си тръгна. Китридж се върна в палатката.

— Къде е Делорес?

Ууд вдигна поглед от картите си.

— Мисля че работи в една от медицинските палатки. Червеният кръст набираше доброволци.

— Нека някой да я повика.

Когато всички се събраха, Китридж им обясни ситуацията. При положение че Порчеки им осигуреше гориво за автобуса — голямо „ако“ — трябваше да изчакат с тръгването най-рано до сутринта.

— Ти мислиш ли наистина, че тя ще ни помогне? — попита Дон Пастора.

— Признавам, че съвсем не е сигурно.

— Според мен трябва просто да го откраднем и да се ометем оттук — рече Джамал. — Да не чакаме.

— И дотам може да се стигне и няма да съм против, но имам две съображения. Първото е, че говорим за армията. Да откраднеш, е добър повод да те застрелят. А второто е, че ни остават най-много още два часа от деня. До Чикаго има много път, а не искам да пътуваме по тъмно. Разумни ли ти се струват?

Джамал кимна.

— Важното е да не вдигаме шум и да се движим заедно. Щом веднъж новината се разчуе, ще настане ад. Никой да не се отдалечава от палатката. Ти също, Тим. Никакво мотаене наоколо.

Китридж беше излязъл от палатката, когато Делорес го пресрещна.

— Притеснена съм за тази треска — припряно рече тя. — Медицинските палатки са препълнени. Материалите привършиха, няма антибиотици, нищо няма. Положението излиза извън контрол.

— Според теб какво е?

— Очевидният виновник сигурно е тиф. Същото се случи и в Ню Орлиънс след урагана Ванеса. Толкова много хора, натъпкани на едно място, само въпрос на време е да се случи. Ако питаш мен, всеки миг закъсняваме с тръгването.

Нова тревога, помисли си Китридж. Ускорил крачка, се запъти към навеса, а пътьом подмина контейнерите, където гарваните ровеха из боклука. Птиците се бяха появили предишната вечер, несъмнено привлечени от вонята на трупащия се боклук. Сега сякаш мястото беше пълно с тях — толкова нагли бяха, че можеха да отмъкнат храната от ръката на човек. Появата на гарваните е лош знак, помисли си той.

В палатката на командирите Китридж избра най-директния подход и не предупреди за появата си, преди да влезе. Порчеки седеше на дълга маса и говореше по сателитен телефон. В стаята имаше трима подофицери и гъсто натъпкано електронно оборудване. Един от войниците изтръгна слушалките си и скочи на крака.

— Какво правите тук? Достъпът до това място е ограничен, забранено е за цивилни.

Но когато войникът тръгна към Китридж, Порчеки го спря.

— Всичко е наред, ефрейтор — лицето й беше изнурено, тя остави телефона. — Щабсержант Китридж. Какво мога да направя за вас?

— Изтегляте се, нали? — идеята се оформи в ума му, докато говореше.

Порчеки го изгледа. След това се обърна към войниците:

— Бихте ли ни извинили, моля?

— Майор…

— Свободен сте, ефрейтор.

С видимо неудоволствие тримата излязоха от палатката.

— Да — рече Порчеки. — Наредено ни е да се изтеглим зад границата на Илинойс. Обявена е карантина на целия щат от осемнайсет часа утре.

— Не можете просто да оставите тези хора. Те са напълно беззащитни.

— Ясно ми е — гледаше го строго. Сякаш всеки миг щеше да му каже нещо, но размисли. — Били сте в Баграм, нали?

— Моля?

— Мисля, че ви познах. Бях там, със седемдесет и втори медицински експедиционен отряд. Не вярвам да си ме спомните — погледът й се стрелна надолу. — Как е кракът?

Китридж беше прекалено изненадан, за да отговори.

— Справям се добре.

Леко кимване и по лицето й премина изражение, което можеше да мине за усмивка.

— Радвам се да видя, че сте го преодолели, сержант. Чух за случилото се. Ужасно нещо, онова с момчето — официалният й тон се възвърна. — Колкото до другото, имам двайсет и четири автобуса на път от арсенала в Рок Айланд и две автоцистерни. Плюс вашия автобус, което прави двайсет и пет. Очевидно е, че не са достатъчни, но само това можах да събера. Сведенията не са за всеобща разгласа, имайте го предвид. Не искаме да предизвикаме паника. Ще ви излъжа, ако не кажа, че нарушавам всякакви правила тук. Изяснихме ли се?

Китридж кимна.

— Когато автобусите дойдат, трябва да сте готови. Знаете какви са тези създания. Ще държим ситуацията под контрол, доколкото можем, но рано или късно този контрол ще се прокъса. Хората ще си направят сметките и можете да сте сигурен, че никой няма да иска да остане тук. Трябва да сме успели да направим четири пътувания преди затварянето на границата. Така е замислено да стане, но времето ни е прекалено малко. Имате ли шофьор за вашия автобус?

Китридж кимна.

— Дани.

— Онзи с шапката ли? Простете ми, сержант, не искам да проявя неуважение към човека, но трябва да съм сигурна, че той ще се справи със задачата.

— Няма да намерите по-добър от него. Имате думата ми.

Кратко двоумене, след това тя се съгласи.

— Кажете му да се яви тук в три сутринта. Първите тръгват в четири и трийсет. Не забравяйте какво ви казах. Ако искате да махнете хората си оттук, качете ги на автобусите.

След това се случи нещо, което най-много изненада Китридж. Порчеки се наведе, отвори долното чекмедже на бюрото си и извади два пистолета. Двата „Глока“ на Китридж, както си бяха в кобурите. Подаде му и синьо яке с надпис ФАИС на гърба.

— Облечете го, за да не се виждат. Идете при ефрейтор Дейнс отвън, той ще ви съпроводи до склада за оръжие. Вземете колкото патрони са ви нужни.

Китридж пъхна ръце в ремъците и облече якето. Жената му беше обяснила всичко просто и ясно. Останали бяха зад бойната линия, фронтът ги беше подминал.

— Колко близо са? — попита Китридж.

Лицето на майора помръкна.

— Вече са тук.

 

 

Лоурънс Грей за първи път чувстваше такъв неистов глад.

От колко време беше тук? Три дни? Или четири? Времето беше загубило смисъла си, ходът на часовете се нарушаваше само от посещенията на облечените в скафандри мъже. Идваха без предупреждение, като привидения, появили се от наркотичната омая. Херметическата шлюзова камера изсъскваше и те се появяваха, следваше убождането от иглата и бавното напълване на системата с алената плячка. В кръвта му имаше нещо, което те искаха. Но все не изглеждаха доволни, щяха да му източат кръвта като на жертвено животно. Умоляващо ги питаше какво искат. Защо ми причинявате това? Къде е Лайла?

Беше гладен. Същество с една нужда, дупка в пространството с размерите на човек, която трябваше да се напълни. Човек, който можеше да полудее от тази нужда. Ако се приемеше, че беше човек все още, но надали беше така. Нула го беше променил, преобразил беше самата същина на съществуванието му. Беше го обсебил. В ума си чуваше гласове, мърморене, сякаш глъч от далечна тълпа. Час по час шумът ставаше по-силен, тълпата се приближаваше. Мяташе се в ремъците като уловена риба. С всяка източена от него банка кръв силата му намаляваше. Чувстваше как остарява отвътре, стремителен упадък дълбоко в клетките му. Вселената го беше изоставила на собствената му орис. Смъртният му час беше близко, щеше да се разтвори в нищото.

Наблюдаваха го, онзи на име Гилдър и другият — Нелсън. Грей чувстваше присъствието им, как дебнат иззад лещите на охранителната камера, пулсиращите лъчи на очите им. Имаха нужда от него, страхуваха се от него. За тях беше като кутия с подарък, която, ако се отвори, може да се окаже, че гъмжи от змии. Нямаше отговор за тях, бяха престанали да го разпитват. Мълчанието беше единствената му останала сила.

Мислеше за Лайла. И на нея ли се случваше същото? Всичко наред ли беше с бебето? Искаше само да я защити, да направи това единствено добро в окаяния си, незначителен живот. Беше нещо като любов. Като Нора Чънг. Само че хиляда пъти по-силно, енергия, която не искаше нищо, която не отнемаше нищо, а само да отдаде себе си. Лайла наистина ненапразно беше влязла в живота му, ами, за да получи той последен шанс. И все пак той я беше предал.

Чу съскането на херметическия капак. Влезе някакъв човек. Един от облечените в костюми мъже тръгна тромаво към него като грамаден оранжев снежен човек.

— Господин Грей, аз съм доктор Съреш.

Грей затвори очи и зачака убождането на иглата. Давай, помисли си той, източи я всичката. Но нищо не последва. Грей отвори очи и видя лекарят да изтегля иглата от системата. С внимателни движения постави капачето на иглата и с дрънчене я остави в кутията за отпадъци. Изведнъж Грей усети как мъгла обгръща мозъка му.

— Сега можем да говорим. Как се чувствате?

Искаше да попита: Ти как мислиш? Или само: Начукай си го.

— Къде е Лайла?

От торбичка на биокостюма си докторът измъкна малко фенерче и го приближи към лицето на Грей. През прозрачния екран на шлема лицето му изплува пред очите на Грей: високо чело, тъмна кожа с жълтеникав оттенък, малки бели зъби. Размаха светлината пред очите на Грей.

— Притеснява ли ви? Светлината.

Грей поклати глава. Започваше да долавя нов звук — ритмично пулсиране. Чуваше как биеше сърцето на мъжа, пулсиращото шуртене на кръвта през вените. Устата му се изпълни със слюнка.

— Не сте имали изхождане, нали?

Грей преглътна и отново поклати глава. Лекарят се премести към долната част на леглото и издърпа малка сребриста сонда. Потърка я бързо по голите стъпала на Грей.

— Много добре.

Прегледът продължаваше. Всяко късче информация беше записвано в бележник. Съреш издърпа нощницата на Грей над краката му и улови в шепа тестисите му.

— Кашляйте, моля.

Грей успя да се покашля леко. Лицето на лекаря зад защитния шлем беше безизразно. Пулсирането изпълни всяко кътче от мозъка на Грей, заличи всяка друга мисъл.

— Ще проверя жлезите ви.

Лекарят протегна облечените си в ръкавици ръце към врата на Грей. Щом върховете на пръстите му се допряха до него, Грей извърна рязко глава. Жестът беше машинален. Дори да беше опитал, нямаше да може да се спре. Зъбите му се забиха в меката плът на дланта на Съреш и се впиха в нея като менгеме. Отначало почувства крайно противния вкус на латекс, а след това в устата му нахлу сладост и я изпълни. Съреш пищеше и се мъчеше да се освободи. Със свободната си ръка буташе челото на Грей, опитваше се да се отскубне. Отдръпна се назад и удари Грей с юмрук през лицето. Не почувства болка, но се стресна. Грей охлаби хватката си. Съреш се отдръпна назад, стиснал окървавената си ръка в китката, притиснал в нея палец и показалец като турникет. Грей очакваше да се случи нещо страшно, да завие аларма, в помещението да се втурнат мъже, но нищо подобно не стана. Мигът си остана замръзнал и някак незабелязан. Съреш се отдръпна, впил в Грей поглед, в който се четеше неудържима паника. Свали окървавената си ръкавица и бързо отиде до мивката. Завъртя крана и ожесточено затри ръката си, като си мърмореше под нос:

— Боже мой, о, Боже мой.

След това си отиде. Грей лежеше неподвижно. В боричкането системата му се беше извадила. По лицето му, по устните му имаше кръв. С лениво удоволствие ги облиза. Стигаше, колкото да усети вкуса, но беше достатъчно. Обля го сила, както прилив облива бряг. Изпъна мускули срещу ремъците и усети как болтовете започнат да поддават. Херметическият капак беше друг проблем, но рано или късно и с него щеше да се справи. Грей щеше да почака. Той щеше да възсияе като ангел на смъртта.

Лайла, идвам.