Джъстин Кронин
Дванайсетте (45)

Четирийсет и две

Нескончаемото време; времето, което не познава свършек. Съществуването му беше кошмар, от който не можеше да се събуди. Мислите се носеха около него като проблясващи прашинки, които летяха накъдето и да се насочеше погледът му. Идваха всеки ден. Мъжете със светещи, червени очи. Откачаха пълните системи, отнасяха ги нанякъде с трополящата си количка и закачаха нови на стойките. Системите нямаха край, нямаха край иглите, които постоянно се пълнеха с кап-кап-капка от кръвта на Грей.

Тези хора жизнерадостно обичаха работата си. Разменяха си шеги, забавляваха се. Веселяха се за негова сметка като деца, които дразнят животно в зоологическата градина. Ето сега му гукаха и протягаха капкомера, от който се носеше прекрасно ухание към устата му, бебчо дали иска шишето? Гладен ли е бебчо?

Опитваше се да им устои. Притискаше мускули във веригите, извръщаше лице. Напрягаше всяка капка от силите си да не се поддаде, въпреки това винаги се предаваше. Гладът се носеше у него като огромна черна птица.

— Заради мама, кажи го, Грей. Кажи: „Аз съм бебчо и искам шишето, обещавам да слушкам“. Бъди добър бебчо, Грей.

Върхът на капкомера се носеше съблазнително под носа му, мирисът на кръв беше като бомба, избухваща в мозъка му, милиони неврони се нажежаваха в електрическа буря от чисто желание.

— Тази ще ти хареса. Екстра качество. Ти обичаш малките, нали. Грей?

От очите му започваха да се процеждат сълзи. Сълзи на копнеж и отвращение. Сълзи заради прекомерно дългия му живот, цял век прекаран гол и във вериги. Сълзи, затова че е Грей.

— Моля ви.

— Кажи го. „Обичам малките.“

— Умолявам ви. Не ме принуждавайте.

— Думите, Грей — вълна от лош дъх покрай ухото му: — Нека… да… чуя… думите.

— Да! Да, обичам малките! Моля ви! Само капчица! Само малко!

И най-накрая капкомерът с вкусната, землиста на вкус струя лягаше на езика му. Той премлясваше. Извиваше дебелия мускул на езика си и облизваше устата си отвътре. Сучеше като бебе, каквото твърдяха, че е, изпълнен с желание това чувства да не спира, но така и не успяваше: неволно подскачане на гърлото му — и течността свършваше.

— Още, още.

— Стига, Грей. Знаеш, че повече не може. По капка на ден докторът не пуска при мен. Достатъчно е, за да ти помогне да произвеждаш виралската сила.

— Само малко, малко. Обещавам, че няма да кажа.

Мрачно изсмиване: И да предположим, че ти дам? Да предположим, че ти дам още една доза? Тогава какво ще направиш?

— Нищо, кълна се, искам само…

— Аз ще ти кажа какво искаш. Ти, приятелю, искаш да изтръгнеш тези вериги от пода направо. Да ти призная, горе-долу и аз точно това бих искал да направя в твоята ситуация. Затова щях да си мисля. Щях да жадувам да избия мъжете, които са ме поставили в това положение.

След кратко мълчание гласът прозвуча по-близо.

— Това ли искаш. Грей? Да ни избиеш?

Това искаше. Искаше да ги разкъса парче по парче. Искаше кръвта им да се лее като река, примираше да чуе предсмъртните им стонове. Жадуваше за това повече, отколкото за самата смърт. Лайла, помисли си той, Лайла, чувствам, че си наблизо. Лайла, да можех, бих те спасил.

— До утре. Грей.

 

 

И така продължаваше безспир. Системите идваха празни и заминаваха пълни, капкомерът даваше резултат. Мъжете със светещи очи живееха благодарение на кръвта. Хранеха се от кръвта на Грей и бяха вечни, както и той беше вечен. Вечният Грей, окован във вериги.

Понякога се чудеше откъде идва кръвта, с която го хранеха. Но избягваше да го прави. Не искаше да мисли за подобни неща.

От време на време продължаваше да чува Нула, но сякаш вече Нула не му говореше. Явно тази част от сделката беше приключила отдавна. Сякаш Грей подслушваше нечий разговор, който се води от другата страна на стената, така звучеше приглушеният и идващ отдалеч глас, а и предвид останалите обстоятелства за него беше нещо като малка милост, че е оставян само в компанията на собствените си мисли и без Нула и неговото дрън-дрън-дрън в главата му.

Единствено Гилдър пиеше кръвта направо от източника. Така наричаха Грей, Източника, сякаш никога не е бил човек, а само вещ и предполагаше, че той е точно такъв. Невинаги, но понякога, когато се чувстваше особено гладен или по някаква оставаща си неразгадана за Грей причина, Гилдър се появяваше на вратата само по бельо, понеже не искаше да изпоцапа с кръв костюма си. Откачаше системата от тръбичката, вискозната течност рукваше към него и той я поставяше в устата си. Смучеше кръвта на Грей, както дете смуче разхладително със сламка. Лоурънс, обичаше да казва той, посърнал ми се виждаш. Добре ли те хранят? Тревожа се как си, като си все сам тук долу. Веднъж, много отдавна, преди години или десетилетия, Гилдър му донесе огледало. От онези, които наричат дамски огледала. Гилдър вдигна капака и го насочи към лицето на Грей с думите: „Защо не се погледнеш?“ От огледалото го гледаше старец, сбръчкан като ябълка — лицето на човек, който е на ръба на смъртта.

Той постоянно умираше.

Един ден се събуди и видя Гилдър, възседнал стол, да го наблюдава. Вратовръзката му беше развързана около врата му, косата му разчорлена, костюмът му беше смачкан и изпоцапан. Грей позна, че е към края на цикъла си. Долавяше мириса на гнило, който се излъчваше от мъжа — воня на гниещи отпадъци, на труп, леко сладникава — но Гилдър не посегна да се храни. Грей остана с чувството, че Гилдър седи вече доста време на това място.

— Позволи ми да ти задам един въпрос, Лоурънс.

Въпросът така или иначе щеше да бъде зададен.

— Добре.

— Бил ли си някога… как да се изразя? — Гилдър сви рамене неясно. — Бил ли си влюбен?

Изречена от устата на този човек, думата прозвуча напълно чуждо. Любовта принадлежеше на друга епоха, тя несъмнено беше праисторическо понятие.

— Не разбирам какво ме питаш.

Гилдър се намръщи и лицето му се набръчка.

— Така ли, а на мен въпросът ми се струва крайно прост. Хор от ангели пеят в небесата, не стъпваш по земята, ами летиш на педя от нея. Разбираш ме. Влюбен.

— Струва ми се, че не съм бил.

— Отговори с да или не, Лоурънс. Или си бил, или не си.

Той си помисли за Лайла. Изпитваше към нея любов, но не и любовта, за която говореше Гилдър.

— Не. Никога не съм бил влюбен.

Гилдър не го гледаше.

— А аз бях. Веднъж. Казваше се Шона. Но това не беше истинското й име, естествено. Кожата й беше като масло, Лоурънс. Сериозно ти говоря. Такъв вкус имаше. В очите й имаше нещо азиатско, нали знаеш как изглеждат очите на азиатките? А тялото й — той потри лице и въздъхна меланхолично. — Вече не изпитвам подобни усещания. Привличането към жените го няма. Най-вече заслугата е на вируса. Нелсън мислеше, че стероидите, които си взимал, вероятно са причината вирусът при теб да е различен. В това може и да има някаква истина. Но каквото човек си постели, на това и ще легне — той се изсмя иронично. — Да си постелиш. Това е странно. Ама смехория!

Грей мълчеше. Каквото и да го беше прихванало Гилдър, то нямаше нищо общо с Грей.

— Предполагам, че като цяло не е чак толкова лошо. Честно казано, не мога да кажа, че съм видял много добро от секса. Но дори след толкова години продължавам да мисля за нея. Сещам се за дреболии. Какво е казала. Слънчевата светлина, която падаше върху леглото й. Донякъде ми липсва слънцето — замълча. — Знам, че тя не ме обичаше. Голямо представление правеше. Знаех го от началото, макар че не исках да си го призная. Но това е положението.

— Защо ми го казваш?

— Защо ли? — погледът му се впи в лицето на Грей. — Ами това трябва да е очевидно. Понякога си доста тъп, прости ми израза. Ами защото сме приятели, Лоурънс. Знам, че според теб сигурно съм най-голямото зло, което ти се е случвало. Несъмнено може и така да се погледне. Сигурен съм, че всичко може да ти изглежда малко непочтено. Но ти наистина не ми остави избор. Честно ли, Лоурънс? Колкото и странно да ти се вижда, ти си най-старият ми приятел.

Грей си задържа езика зад зъбите. Човекът не беше на себе си. Улови се, че неволно се съпротивлява на веригите. Най-голямото щастие в живота му, почти толкова голямо, колкото и да умре, щеше да е да откъсне главата на Гилдър.

— Ами Лайла? Не искам да се ровя, но винаги съм си мислел, че между вас има нещо. Доста учудващо е, предвид твоята история.

Нещо трепна у него. Не искаше да говори на тази тема, нито сега, нито когато и да било.

— Остави ме на мира.

— Недей така. Просто питам.

— Защо не си го начукаш?

Гилдър приближи със сантиметри лицето си до неговото, заговори с нисък доверителен глас.

— Кажи ми нещо. Все още ли го чуваш, Лоурънс? Истината ми кажи.

— Не знам за кого говориш.

Гилдър го погледна с укорително намръщване.

— Моля те, не можем ли? Да го чуем? Той е истински, затова те питам. Не е някоя дивотия в главата ми — взираше се напрегнато в Грей. — Знаеш какво ме помоли да направя, нали?

Изглежда, нямаше смисъл да отрича. Грей кимна.

— И като цяло, като вземеш предвид всичко, мислиш ли, че идеята е добра? Имам чувството, че мнението ти ми е много необходимо.

— Защо те интересува какво мисля аз?

— Не се прави на глупав. Все още си неговият любимец. Грей, в това няма съмнение. Разбира се, може аз да съм онзи, който командва. Аз съм капитан на този кораб, но това мога да ти кажа.

— Не.

— Какво не?

— Не, идеята не е добра. Ужасна е. По-лоша от нея няма на този свят.

Веждите на Гилдър се извиха като чифт парашути, издути от въздуха.

— Погледни се — за пръв път от цяла вечност Грей наистина се разсмя. — Въобразяваш си, че ти е приятел ли? Въобразяваш си, че някой от тях може да ти е приятел, така ли? Ти си им курвата, Гилдър. Аз знам какво представляват. Знам какво е Нула. Бях там.

Засегна го май. Гилдър започна да присвива и отпуска юмруци. Грей се почуди лениво дали ще го удари. Ни най-малко подобна възможност не го притесняваше, ударът щеше да наруши монотонността. Щеше да изпита нещо различно, нов вид болка.

— Трябва да кажа, че отговорът ти е доста повече от леко разочароващ, Лоурънс. Надявах се, че мога да разчитам на малко подкрепа. Но няма да падна на нивото ти. Знам, че точно това ти се иска, само че аз ще се проявя като по-извисен човек. За твоя информация: днес Проектът ще бъде завършен. Истински повод за рязане на панделката. Пазех го като изненада, мислех си, че ще се зарадваш да го чуеш. Ако беше пожелал, можеше да си част от събитието. Но очевидно съм те надценил.

Той стана и тръгна към вратата.

— Какво искаш, Гилдър?

Мъжът се обърна и вдигна кървясалите си очи.

— Ти какво търсиш? Така и не успях да го проумея.

Мълчанието се проточи.

— Грей, ти знаеш ли какви са?

— Знам, разбира се.

Гилдър обаче поклати глава.

— Напротив, не знаеш. Ако знаеше, нямаше да ме питаш. Затова ще ти кажа. Те са най-свободните създания на земята. Без угризения. Без съжаления. Нищо не ги докосва, нито наранява. Представи си какво е, Лоурънс. Абсолютната свобода. Представи си колко прекрасно е подобно битие.

Грей не отговори, нямаше какво да се отговори.

— Попита ме какво искам, приятелю, и ще ти отговоря. Искам онова, което имат те. Искам курвичката да бъде заличена от ума ми. Не искам да чувствам… нищо.

 

 

Вазата се пръсна на пода с удовлетворяващ трясък на стъкло. Бомбата в колата беше капката, от която преля чашата. Тази история трябваше веднага да приключи.

Гилдър извика Уилкс в офиса си. Докато началникът на щаба му влезе в стаята, Гилдър беше успял донякъде да се овладее.

— Събирай по десетима повече на ден.

Уилкс като да се слиса.

— Някои конкретно или?

— Няма значение! — Иисусе, понякога тази мъж беше като талпа тъп. — Не разбра ли? Няма значение, не е имало. Извиквай ги от сутрешната проверка.

Уилкс се колебаеше.

— Значи казваш да ги подбирам на случаен принцип. Не е необходимо да са хора, които подозираме във връзки с бунтовниците.

— Браво, Фред. Точно това казвам.

За секунда Уилкс остана на мястото си без никаква реакция, взираше се в Гилдър с удивление. Не беше удивление, ами притеснение.

— Да? Сам ли си говоря?

— Щом така искаш. Мога да направя списък и да го разпратя долу до хората от Човешки ресурси.

— Не ми пука как ще го направиш. Само задействай работата — Гилдър замахна към вратата. — Сега се махай оттук. И изпрати прислужница да почисти.