Джъстин Кронин
Дванайсетте (60)

Петдесет и седем

И изведнъж беше свободна. Алиша Донадио, Последната от Първите, Новото създание и капитан от Експедиционния, прескачаше над телената ограда в нощта и бягаше.

Тичаше. Тичаше и не спираше.

Още няколко беше убила по време на бягството. Някои бяха жени. Алиша никога не беше убивала жени преди; не беше много по-различно като цяло. Защото, в крайна сметка, всички напускаха живота си по един и същи начин. Същата изненада се изписваше по лицата им, пръстите им докосваха раната с изследователска нежност, същият отнесен поглед, насочен към вечността. Имаше някаква красота в това.

Може би затова на Алиша толкова много й хареса.

Намери екипировката си, където я беше оставила в храстите. Копие и арбалет. Радиопеленгаторите. Коланите с ножове. Дрехи за преобличане, одеяло, обувки. Сто патрона муниции, но нямаше оръжие, с което да стреля. Оставила беше ножа на Чука, забит в левия бъбрек на мъж, наредил да спре, сякаш би могла да го направи наистина. Когато избяга от ареста, не знаеше дори дали е ден или нощ. Времето беше изчезнало. Светът, който откри, беше различно място. Не, това не беше истина. Светът беше същият. Тя не беше същата.

Чувстваше се отделена от всичко, призрачна, почти безплътна. Над нея зимните звезди светеха ярки и чисти като късчета лед. Нуждаеше се от подслон. Нуждаеше се от сън. Трябваше да забрави.

Подслони се в колиба, където някога сигурно са държали кокошки. Половината от покрива го нямаше, имаше само оголени останки: една стена, клетките, покрити със засъхнали курешки, подът — с твърдо отъпкана земя. Уви се в одеяло, пребитото й тяло трепереше от студ. Луиз, помисли си тя, така ли беше и при теб? Спомени връхлетяха ума й, ярки проблясъци на изтезанието, което разсече мислите й като мълния. Кога щеше да спре, кога щеше да спре.

Все още не беше съмнало, когато се събуди, умът й бавно се проясни. Нещо топло докосваше тила й. Претърколи се, отвори очи и видя огромна тъмна фигура да се извисява над нея.

Доброто ми момче, помисли си тя.

— Доброто ми момче, доброто ми момче — каза вече на глас.

Воин зарови лице в нейното, големите му ноздри потръпваха, къпеха лицето й с дъха си. Облиза очите й, страните на лицето й с езика си. Чудо беше. Нямаше друга дума. Някой беше дошъл. Някой беше дошъл все пак. Алиша беше копняла за това, без да го осъзнава, една душа, която да я утеши в този безутешен свят.

След това от мрака по силата на някакво чудо се показа силует, гласът на жената беше едновременно странен и близък:

— Алиша. Здравей.

Жената приклекна пред нея, свали качулката на дългото си вълнено наметало. Дългата й черна плитка се спусна свободна.

— Всичко е наред — каза внимателно тя. — Вече съм тук.

Ейми? Но това не беше Ейми, която познаваше.

Тази Ейми беше жена.

Силна, красива жена с гъста, тъмна коса и очи като стъкла на прозорци, осветени отвътре от златиста светлина. Същото лице, но различно, по-дълбоко, внушаваше завършеност, превърнала се беше в себе си. Лице, помисли си Алиша, с мъдрост. Красотата й беше повече от видна, повече от съвкупност от физически черти, идваше от целостта.

— Не… разбирам.

— Шшшш… — улови ръката на Алиша. Допирът й беше твърд, но нежен, като майка, която утешава детето си. — Твоят приятел. Той ни показа къде си. Толкова умен кон. Как му казваш?

Умът й беше натежал, вцепенен.

— Воин.

Ейми улови брадичката на Алиша и леко я повдигна.

— Боли те.

Как беше възможно? Как изобщо беше възможно? Вън от колибата Алиша видя втори силует, който държеше два коня за юздите. Развята от вятъра бяла коса и дълга сива брада прикриваха чертите му. Но начинът, по който се държеше, с осанка на боец, подсказа на Алиша кой е; мъжът в снега бе Лушъс Гриър.

— Какво ти сториха? — прошепна Ейми. — Кажи ми.

И толкова беше достатъчно. Волята й се пречупи, у нея се надигна вълна от скръб. Не толкова каза, колкото потрепери от думата:

— Всичко.

Най-накрая силно ридание я разтърси — плач от истинска болка и мъка се надигна нагоре към зимните звезди — и в ръцете на Ейми Алиша заплака.

 

 

ГИЛДЪР. Време е.

Гилдър, стани.

Но Гилдър не чуваше тези думи. Директор Хорас Гилдър спеше и сънуваше ужасен, непрекъснато повтарящ се сън, в който той беше във възстановителния център и душеше баща си с възглавница. Противно на истинската история това не се случи без съпротива. Баща му се мяташе, тръшкаше, ръцете му се гърчеха във въздуха, опитваше са да се освободи, докато надаваше приглушени викове за милост. Чак когато съпротивата спря и Гилдър махна възглавницата, видя, че е допуснал грешка. Не беше убил баща си, ами Шона. О, Боже, не! Изведнъж очите на Шона се отвориха, тя се разсмя. Така се смееше, че от очите й потекоха сълзи. Спри да се смееш! — кресна той. Спри да ми се смееш! Гилдър, рече тя, ама си смешен. Да можеше да си видиш физиономията. Ти и мижавата ти гривна. Майка ти е била курва. Курва… курва… курва…

Подготви пътя, Гилдър. Стани, за да ги посрещнеш. Моментът наближава.

Той се събуди изведнъж.

Нашият миг, Гилдър. Раждането на следващия нов свят.

Информацията удари ума му като ток. Изправи се в широкото си легло сред абсурдното количество възглавници, одеяла, чаршафи и осъзна с леко объркване, че е заспал с дрехите си. И защо, замисли се той изумен, му е притрябвало легло с балдахин? Толкова огромно, че в него се чувстваше като кукла? Отхвърли въпроса. Идваха! Тук бяха! Спусна крака на пода и ги натъпка в кожените обувки с връзки, които е имал очевидно силата да изрита, преди да заспи като мъртъв от изтощение. Натъпка краищата на ризата си в панталоните, втурна се към вратата и тръгна по коридора.

— Съреш!

Шумът от думкането отекна по празния коридор.

— Съреш, събуди се!

Вратата към апартамента на Съреш се отвори и новият началник на щаба се показа сънен, с бронзово лице. Носеше пухкав бял халат и пантофи, примигваше като мечка, излизаща от пещерата.

— Да му се не види, Хорас, излишно е да крещиш — прозя се в юмрука си. — Колко е часът!

— На кого му пука колко е часът? Те са тук.

Съреш се слиса.

— За сега ли говориш?

Стани и ги посрещни, Гилдър. Доведи ги у дома.

— Не стой там така, облечи се.

— Добре, хубаво. Веднага.

— Мърдай, по дяволите!

Гилдър се върна в своя апартамент и отиде в банята. Дали да се обръсне? Поне да измие лицето си? Защо мисли така, като момче във вечерта на бала? Прокара влажна ръка по косата си и си изми зъбите, опита се да се успокои. Какво се беше случило с пастата за зъби на това място? Каква е отвратителна на вкус, зърнеста, лепкава слуз? В името Божие, защо за деветдесет и седем години така и не бяха успели да попаднат на свястна паста за зъби?

Извади чист костюм от гардероба. Синята вратовръзка, червената, зелената с жълти ивици: не знаеше. Изведнъж се оказа толкова нервен, че пръстите му едва успяха да вържат възела. И гладен. Камък от студена пустота седеше в корема му. Посещение при стария му приятел Грей щеше да е точното лекарство за неговата нервност, но да беше помислил за това по-рано.

Застанал пред огледалото, пое дъх да се успокои. Полека, Гилдър, полека. Знаеш какво да правиш. Това е просто поредният ден в офиса. Не може да е по-лошо от срещата с Комитета на началник-щабовете, нали?

Всъщност можеше. Но нямаше полза от чуденето и маенето.

Когато стигна лобито, Съреш чакаше с шофьора на Гилдър.

— Камионите са на път — докладва Съреш, докато Гилдър измъкваше ръкавиците си. — Искаш ли пълен ескорт?

Гилдър отклони предложението, отиваше сам. Най-добре да не усложняват положението. Двамата се ръкуваха.

— Късмет — пожела му Съреш.

Докато колата се спускаше по склона, тревогата на Гилдър се поуталожи. Отпусна се в мига. При реката завиха на север и се отправиха към Проекта. Тъмният му силует се издигаше от земята като белег, квадрат от по-дълбок мрак срещу нощното небе. Порталът беше отворен, чакаше.

Не спряха, но завиха на изток по обслужващия път. Едно време го използваха, за да придвижват оборудването до мястото: докараните каменни блокове, бетонобъркачките от завода за бетон, камионите платформи с натрупаните на тях насъбрани и докарани стоманени пръти. Сега по него щеше да минава съвсем различен товар. Минаха през допълнителната врата. След още пет минути стигнаха до мястото, където двата камиона чакаха в полето със замръзналото стърнище.

Гилдър каза на шофьора да си върви. Кабините на камионите бяха празни и техните шофьори си бяха тръгнали. Гилдър притисна ухо до страната на единия от камионите. Чу приглушено мърморене отвътре, прекъснат от женско проплакване от уплаха.

Гласът в главата му мълчеше. Дълбоко спокойствие го обхвана като изпълненото с очакване затишие преди буря. Щяха да дойдат от запад. Той чакаше.

После се появи първият, след това още един, още един, единайсет точки от светеща флуоресценция, разпространена на равни интервали на хоризонта. Пролуките между тях се смаляваха, докато приближаваха, като светлините на приближаващ се голям самолет.

Елате при мен, помисли си Гилдър. Елате при мен.

Появиха се подробности. Не толкова се мержелееха, колкото се разширяваха. Един беше по-малък от останалите — това трябваше да е Картър, разбира се, помисли си той. Непознаваемия, необикновения Антъни Картър — но от гледката на другите му секна дъхът. С мощните си форми, грациозни движения и абсолютно себевладеене, сякаш смалиха пространството около тях, промениха измеренията, пренаписаха хода на времето. Понесоха се към него като светеща река, окъпаха го в светлината на своя величав ужас.

Елате при мен, помисли си той. Елате при мен. Елате при мен.

Мигът на пристигането им носеше усещането за пълна завършеност. Кръщение. Затваряне на кориците на книга. Дълго гмуркане в синя вода и мигът на навлизането, светът се отдръпна. Стояха пред него, велики и ужасни. Той пиеше величавите им, ужасяващи образи в техните спомени, сякаш се потапяше в басейн от чиста лудост. Ридаещо момиче на мръсен матрак. Магазинер, вдигнати ръце, коравия натиск на дулото на оръжие във вертикалната бръчка между веждите му. Чувство за непрогледен мрак, момче на колело, съзряно през предно стъкло, тупването от удара, последвано от остър гърч, когато тялото на момченцето попадна под колелата на автомобила. Невероятното чувства за секс, очите на жена, разтворени до невъзможното, докато въжето се пристягаше около врата й. Хор от ужас, поквара, черно зло.

Аз съм Морисън-Чавез-Бейфъс-Търел-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард-Картър.

Гилдър отвори вратата на каросерията на първия камион. Затворниците се опитаха да бягат, разбира се. Гилдър беше заповядал да са без окови; не искаше нищо да ги ограничава. Повечето направиха едва няколко крачки. Неколцината, които се поотдалечиха, бяха обзети, естествено, от краткотрайната надежда за спасение. Безсмисленият им полет беше част от екстаза. Моментът отпуши буйни струи кръв, рязко прекъснати писъци и остави мърдаща плът, разкъсана на две. В тишината, която последва, Гилдър отиде до задната част на втория камион и отвори гостоприемно вратата.

— Добре дошли, приятели. Най-после сте у дома. Ние ще се погрижим за всяка ваша нужда.