Джъстин Кронин
Дванайсетте (10)

Девет

Пикапът спря късно сутринта на втория ден, откакто Грей беше тръгнал на път.

Малко преди пладне слънцето грееше високо на небето. След безсънната нощ в мотел, близо до Лийдвил, Грей беше поел по междущатска 70 някъде около Вейл, после се спусна към Денвър. На изток чак до град Голдън магистралата беше като цяло чиста, но когато започна да навлиза във външния кръг от градски предградия с огромните им търговски центрове и разпрострели се застроени участъци, положението се промени. Цели участъци от магистралата бяха задръстени от изоставени коли и това го принуди да поеме по някакво отклонение. Огромните паркинги, редуващи се покрай магистралата, бяха сцени от замръзнал хаос, с потрошени витрини на магазини, пръснати по земята стоки. И тишината беше различна на това място — тя не се дължеше на липсата на какъвто и да било шум, ами на нещо по-всеобхватно и злокобно. Много от труповете, които видя, бяха обезглавени като провесения мъж от Червения покрив. Грей предположи, че Нула и останалите обичат да късат глави.

Положи всички усилия да не откъсва очи от пътя, да изтласка касапницата в периферията на зрението си. Странната, кипяща енергия, която го беше обзела в „Червения покрив“, не беше стихнала. Мозъкът му бръмчеше като изтръгната струна. Не беше спал ден и половина, но не чувстваше умора. Нито глад, което беше нетипично за него. На Грей обикновено му се налагаше да потиска глада, а сега по някаква причина дори мисълта за храна не му се струваше примамлива. В Лийдвил си беше взел шоколадче с фъстъци и карамел от автомат във фоайето на мотела. Мислеше, че все нещо трябва да сложи в стомаха си, но дори не можа да доближи проклетото шоколадче до носа си. Само от миризмата вътрешностите му се присвиха. Подушваше консервантите в чудото, противната воня на химикали, като от индустриален препарат за почистване на подове.

Когато центърът на града се показа пред погледа му, Грей разбра, че трябва да слезе от междущатската. Нямаше как да заобиколи колите, а колкото повече приближаваше центъра, положението само щеше да се влошава. Откара пикапа на паркинг на супермаркет и провери картата. Най-подходящият маршрут беше да заобиколи търговската част от юг, реши той, но това беше само предположение, изобщо не познаваше Денвър.

Зави на юг, после отново на изток, вървеше през предградията. Навсякъде виждаше едно и също, нямаше жива душа. Искаше му се поне радио да има за компания, но когато потърси някоя честота, чу само безсмисленото пращене, което чуваше от ден и половина. Известно време натискаше клаксона, мислеше си, че може да накара някой оцелял да се покаже, но накрая се отказа. Не беше останал никой, който да го чуе. Денвър беше гробница.

Когато двигателят угасна, Грей беше потънал в толкова дълбоко отчаяние, че няколко секунди дори не забеляза. Заради тревожещата го тишина започна да му се струва, че никога повече няма да види жива душа — че в целия свят, не само в Денвър, хората са изтребени. После осъзна какво се е случило, разбра, че двигателят е изгубил мощност. Няколко мига пикапът се движи по инерция със заключен волан. На Грей му оставаше само да седи и да чака пикапа да се движи по инерция, докато не спре.

Христе, помисли си той, това е всичко, което ми трябва. Пъхна оръжието на Иги в джоба на гащеризона си, изскочи от пикапа и вдигна качулката. Грей беше притежавал достатъчно потрошени коли в живота си, за да познае кога се е скъсал ремъкът на вентилатора. Логично беше да изостави пикапа и да намери друга кола с ключове. Намираше се на широк булевард със сгради като огромни кутии, в които се помещаваха търговски центрове за разпродажби на различни стоки: техника, мебели, строителни материали. Слънцето блестеше. Навсякъде паркингите бяха пълни с хаотично преобърнати коли. Нямаше сили да гледа към тях. Трябваха му само ремък и няколко основни инструмента за поправка, отвертка и два гаечни ключа, за да смени и обтегне ремъка. Може би в „Хоум Депо“ имат авточасти. Нямаше да е зле да провери.

Прекоси магистралата и се запъти към вратата, която зееше отворена. Мястото за складиране на предназначените за продажба бутилки с пропан до входа беше разбито и разграбено, но иначе входът на магазина не изглеждаше да е пострадал. Близо до него стояха наредени плътно и вързани една за друга косачки за трева, невредими бяха и изложените мебели за патио, покрити с жълт прах. Другият знак, че има нещо нередно, беше огромната квадратна табела от шперплат, подпряна до стената, на която със спрей беше написано ГЕНЕРАТОРИТЕ СВЪРШИХА.

Грей извади пистолета от джоба си, побутна вратата да се отвори и влезе. Токът беше спрял, но имаше някакъв привиден ред, много от рафтовете стояха празни, подът беше покрит с отпадъци. Вдигна оръжието пред себе си и предпазливо тръгна покрай предната стена на магазина. Погледът му търсеше сред табелите над гондолите онази, на която да пише АВТОЧАСТИ.

Изминал беше наполовина дължината на редиците, когато изведнъж замръзна намясто. Напред от лявата му страна долетя тихо шумолене, последвано от едва чуто мърморене. Грей направи две крачки и надзърна иззад ъгъла.

Някаква жена. Стоеше пред стелаж с мостри на бои. Носеше джинси и мъжка риза. Кестенявата й коса беше прибрана зад ушите и прихваната от вдигнатите на главата й слънчеви очила. Жената беше и бременна — не така, сякаш бебето ще се роди ей сега, но достатъчно. Докато Грей я наблюдаваше, тя измъкна малка квадратна мостра с боя от мястото й и намръщено замислена, започна да я оглежда под различен ъгъл. После я върна обратно.

Толкова неочаквана беше тази гледка, че Грей само я съзерцаваше в нямо удивление. Какво правеше тя тук? Изминаха цели трийсет секунди, а жената не забелязваше присъствието му, напълно погълната от загадъчната си работа. Не искаше да я изплаши, затова внимателно постави оръжието на отворена лавица и предпазливо пристъпи. Какво да каже? Никога не е бил добър в сближаването. Дори да разговаря с хората — не го биваше много. Реши да се прокашля.

Жената го погледна през рамо.

— Крайно време беше — рече тя. — Стоя тук вече двайсет минути.

— Госпожо, какво правите?

Тя се извърна от стелажа.

— Това отделът за бои ли е, или не е? — държеше куп мостри, разперени ветрилообразно като карти. — Мисля, че нюансът „Гардън Гейт“ става, но се притеснявам да не е прекалено тъмен.

Грей беше загубил ума и дума. Тя искаше да й помогне да избере боя ли?

— Вероятно никой не иска мнението ви, наясно съм — оживено рече тя, както се стори на Грей, малко пресилено оживено. — Пригответе ми я и ми вземете парите, сигурна съм, че всички така казват. Само че аз ценя преценката на човек, който разбира от занаята си. Е, какво ще кажете? Какво е професионалното ви мнение?

Грей вече стоеше само на няколко стъпки от нея. Лицето й имаше фина костна структура и бледа кожа, с почти незабележими, разперени като лъчи бръчици покрай очите.

— Виждате ми се объркан. Не работите ли тук?

Тя присви очи към него.

— Не работите ли тук?

— Госпожо, тук никой не работи.

В изражението й проблесна объркване. Както се появи, така и изчезна, а по лицето й се изписа вече гняв.

— Едва ли точно това трябва да ми кажете — отхвърли думите му тя. — Да се опита човек да намери малко помощ на това място е все едно като да си извади зъб. Но както казвах, трябва да разбера коя от тези бои ще подхожда най-много за детска стая — тя се усмихна към него плахо. — Предполагам не е никаква тайна, но чакам бебе.

Грей се беше срещал с всякакви откачалки, но тази жена беше за първа награда.

— Госпожо, мен ако питате, не бива да сте тук. Опасно е.

Лицето й отново сякаш застина, а после отговори така, сякаш първо обмисля думите, а в следващия миг пренастройва смисъла им.

— Наистина звучите като Дейвид. Да ви кажа откровено, тези приказки вече ми досадиха — въздъхна тежко. — Ами нека да е „Гардън Гейт“. Ще взема няколко кутии от нея с ефект драскана мазилка, моля. Бързам, ако не възразявате.

Грей съвсем се втрещи.

— Искате да ви продам боя ли?

— Вие сте или не сте управителят?

Управителят? Как се стигна дотук? Започна да осъзнава, че жената не се преструва.

— Госпожо, не знаете ли какво става?

Тя извади две кутии от стелажа и ги подаде.

— Ще ви кажа какво става. Купувам боя, а вие ще ми я смесите, господин… Струва ми се, че не знам името ви.

Грей преглътна. Имаше нещо у тази жена, която го правеше напълно безпомощен, все едно че го влачеше побягнал кон.

— Грей — рече той. — Лоурънс Грей.

Тя побутна кутиите към него и го принуди да ги вземе. Иисусе, ами тя буквално го накара да си попълни заявлението за работа. Ако продължеше така, никога нямаше да се сдобие с ремък.

— Господин Грей, бих желала да купя няколко кутии „Гардън Гейт“, моля.

— Ами не знам как да стане.

— Знаете и още как — тя посочи касата. — Просто въведете броя им в онази там, как се казваше… машина.

— Госпожо, не мога.

— Какво искате да кажете с това, че не можете?

— Първо на първо няма ток.

Забележката й имаше някакъв благотворен ефект. Жената изви глава към тавана.

— Май забелязах — рече тя безгрижно. — Тук наистина е малко тъмно.

— Нали това се опитвам да ви обясня.

— Ами защо не казахте направо? — изсумтя тя. — Оставам си без „Гардън Гейт“ тогава. Без никаква боя според онова, което казвате. Трябва да призная, че това ме разочарова. Наистина се надявах днес да привърша с боядисването на детската стая.

— Госпожо, не мисля…

— Истината е, че Дейвид би трябвало да се занимава с този въпрос, но не, той трябва да е другаде, да спасява света, остави ме сама в къщата като затворник. И къде, по дяволите, е Йоланда? Извинете нецензурния ми език. След всичко, което направих за нея, очаквах малко разбиране, така да знаете. Дори не позвъни.

Дейвид. Йоланда. Кои бяха тези хора? Всичко беше не просто странно, ами напълно объркано, едно беше ясно: клетата жена беше съвсем сама. Ако Грей не намереше начин да я махне оттук, скоро нямаше да е между живите.

— Бихте могли да я боядисате в бяло — предложи той. — Сигурен съм, че имат много бяла боя.

Тя го изгледа недоверчиво.

— И защо да я боядисвам в бяло?

— Казват, че бялото отива на всичко, нали? — В името на милостта Божия, да се чуеше само, звучеше като някой от педалите по телевизията. — С бяло можете да направите каквото си искате. Може да добавите нещо друго в цвят в стаята. Завеси, мебели.

Тя се колебаеше.

— Не знам. Бялото ми се струва малко обикновено. Но, от друга страна, наистина исках да приключа днес с боядисването.

— Точно така — окуражи я Грей и положи всички усилия да се усмихне. — Нали това казвам. Можете да я боядисате в бяло, а после да вземете решение какво да правите по-нататък, когато видите как изглежда. Това е моята препоръка.

— А и бялото наистина подхожда на всичко. Тук имате право.

— Споменахте, че е детска стая, нали? Тогава по-късно вероятно бихте могли да добавите някой фриз, да я пооживите. Сещате се, зайчета, нещо такова.

— Зайчета ли казахте?

Грей преглътна. Откъде се бяха взели тези зайчета? Зайчетата бяха любимата мръвка на пръчките. Наблюдавал беше как Нула ги нагъва от количката.

— Ами да — едва рече той. — Всички харесват зайчета.

Виждаше как постепенно възприема идеята. Което повдигна друг въпрос. Да предположим, че жената се съгласи да си тръгне — и после? Надали можеше да я остави да си тръгне сама. Чудеше се и колко напреднала е бременността й. Пет месеца? Шест? Не го биваше да преценява тези неща.

— Мисля, че в идеята ви има потенциал — рече жената и кимна с фината си брадичка. — Изглежда, двамата мислим в една посока, господин Грей.

— Казвам се Лоурънс.

Тя се усмихна и му подаде ръка.

— Наричайте ме Лайла.

 

 

Чак когато вече седеше във волвото на жената — Лайла всъщност беше оставила пари в брой при касите заедно с бележка, в която обещаваше да се върне — Грей си даде сметка, че някъде между носенето на кутиите до колата и подреждането им в багажника тя беше успяла да го накара да се съгласи да боядиса детската стая. Не си спомняше точно да го е убеждавала, просто го беше убедила, а след това изведнъж вече пътуваха, жената управляваше волвото през обезлюделия град, подминаваше развалините от коли и разлагащите се трупове, преобърнатите военни камиони и все още димящите отломки от опустошените жилищни комплекси.

— Човек си мисли — отбеляза тя, докато заобикаляше обгорялата грамада, останала от камион за куриерски доставки, който едва погледна — че хората ще проявят достатъчно съзнателност, за да позвънят в службата по разчистването, а няма просто да си оставят колите насред пътя.

Бърбореше и за детската стая (наистина беше ударил десетката със зайчетата), продължи да иронизира и Дейвид, за когото Грей реши, че е съпругът й. Грей предположи, че мъжът е заминал нанякъде и я е оставил сама у дома. Може би е била луда и преди събитията, но на Грей не му се вярваше. Случило й се беше нещо лошо, много лошо. Имаше си име за това, той знаеше. Посттравматично нещо си. В основни линии жената знаеше, но не осъзнаваше, а умът й в ужасеното си състояние я защитаваше от истината — истината, която рано или късно щеше да се наложи Грей да й съобщи.

Пристигнаха в къщата, голяма тухлена сграда в стил „Тюдор“, която се извисяваше над улицата. От начина, по който разговаряше с него, вече беше подразбрал, че жената е доста състоятелна, но подобно богатство не очакваше. Грей извади покупките от багажника на волвото — освен боята, тя беше избрала и комплект валяци, ваничка и различни четки — и изкачи стъпалата. На входната врата Лайла се суетеше с ключовете.

— Ключалката винаги леко заяжда.

Побутна вратата с рамо, отвори я и отвътре лъхна застоял въздух. Грей я последва в антрето. Очаквал беше вътрешността на къщата да прилича на замък, с тежки завеси и мебели с обемна тапицерия, висящи полилеи, но изобщо не беше така, приличаше повече на офис, отколкото на място, където се живее. От лявата му страна висок свод водеше към трапезарията, в която имаше дълга стъклена маса и няколко наглед неудобни стола, от дясната му страна беше дневната, голо пространство, в което имаше само нисък диван и огромно черно пиано. За миг Грей остана като замръзнал, безмълвно държеше кутиите с боя и се опитваше да събере мислите си. Подуши нещо — вонящ полъх на неизхвърлен отдавна боклук, който идваше от вътрешността на къщата.

Когато мълчанието се проточи. Грей побърза да го наруши.

— Свирите ли? — попита той.

Лайла оставяше чантата и ключовете си на масичката до вратата.

— На какво да свиря?

Грей посочи към пианото. Тя се извърна да погледне инструмента с някак учудено изражение.

— Не — намръщи се тя. — Идея на Дейвид беше. Малко префърцунена, мен ако питате.

Тя го поведе нагоре по стълбището. Докато се качваха, ставаше все по-спарено. Грей я последва до края на застлания с пътека коридор.

— Стигнахме — обяви тя.

Стаята изглеждаше неестествено уютна в сравнение с размерите на къщата. В единия от ъглите имаше изправена стълба, а подът беше покрит с парчета найлон, залепени за дъските на пода, във ваничка със засъхнала от жегата боя имаше валяк. Грей влезе по-навътре. Предишната боя на стените на стаята беше неутрално кремаво, но някой — Лайла, предположи той — беше прокарала, както й падне, широки ивици жълта боя нагоре-надолу по стените, без да следва някаква последователност. Поне три слоя щяха да са необходими, за да се покрие.

Лайла стоеше на прага с ръце на кръста.

— Вероятно — рече тя и трепна — е очевидно, че не съм кой знае какъв бояджия. Със сигурност не съм професионалист като теб.

Пак започваме, помисли си Грей. Но беше решил да приеме играта и не виждаше причина да я изважда от заблуждението, че знае какво прави.

— Имаш ли нужда от нещо, преди да започнеш?

— Май не — успя да отговори Грей.

Тя се прозя, прикрила уста с ръка. Изглежда, я връхлетя внезапна умора, все едно беше балон, от който бавно въздухът излиза.

— Тогава предлагам да те оставя да поработиш. Отивам да си вдигна краката да ми отпочинат малко.

И излезе от стаята. Грей чу как надолу по коридора хлопва врата. Това не беше ли най-лудото нещо, помисли си той. Със сигурност, когато се събуди в „Червения покрив“, не му и минаваше през ума, че ще боядисва стая за бебе в къщата на някаква богата госпожа. Напрегна слух да чуе други шумове от стаята й, но цареше тишина. Може би най-странното беше, че Грей всъщност нямаше нищо против случилото се. Жената си беше откачалка и доста обичаше да се разпорежда. А тъй като изобщо не го беше попитала какъв е по професия, нямаше как да я разочарова, че не е такъв, за какъвто го взема. Хубаво беше чувството, че някой му има доверие, макар и да не го заслужаваше.

Качи материалите от антрето и се залови за работа. Кой знае колко не се беше занимавал с боядисване, но и боядисването не приличаше на проектирането на космически ракети — бързо улови и свикна с ритъма на работата, а умът му потъна в щастлива празнота. Почти забрави как се събуди в „Червения покрив“, за Нула, Ричардс, Хижата и останалото. Измина час, после два, боядисваше ъглите по дължината на тавана, когато се появи Лайла с поднос със сандвич и чаша вода. Беше се преоблякла в джинсова рокля за бременни с висока талия, която, макар да беше широка, я правеше да изглежда в още по-напреднала бременност.

— Надявам се, че обичаш риба тон.

Той слезе от стълбата, за да вземе подноса. Хлябът беше покрит с дебел слой зелена плесен, миришеше на вкиснала майонеза. Стомахът на Грей се присви.

— Може би по-късно — смутено рече той. — Искам преди това да сложа и втория слой.

Лайла нищо не отвърна, вместо това отстъпи назад, за да огледа стаята.

— Трябва да призная, че наистина изглежда по-добре. Много по-добре. Не знам защо по-рано не бяха помислила за варианта с бялата боя — погледна към Грей. — Надявам се, че няма да ме вземеш за прекалено нахална, Лоурънс, не искам изобщо да се впускам в предположения за каквото и да било, но дали случайно нямаш нужда от място, където да преспиш тази нощ?

Грей не го очакваше, за това не беше помислил. Изобщо за нищо не беше помислил, сякаш отнесеното състояние на жената беше заразно. Но беше естествено тя да поиска от него да остане. След толкова дни, прекарани в самота, нямаше как да го остави да си тръгне — целта беше да го задържи тук. А къде би могъл да отиде той?

— Добре. Разбрахме се — тя се разсмя притеснено. — Трябва да призная, че съм много облекчена. Толкова виновна се чувствах, че те въвлякох в това, дори не те попитах имаш ли място, където да отседнеш. Пък и ти така ми помогна.

— Всичко е наред — каза Грей. — Искам да кажа, че ще се радвам да остана.

— За нищо — разговорът сякаш приключи, но на вратата Лайла се обърна и смръщи нос в отвращение. — Съжалявам за сандвича. Знам, че вероятно не събужда апетита. Все искам да отида на пазар. Но ще ти приготвя хубава вечеря.

 

 

Грей работи целия следобед, завърши и третия слой, докато слънцето залязваше в прозорците. Трябваше да признае, че стаята не изглеждаше никак зле. Остави четките и валяците във ваничката, слезе по стълбището и тръгна по главния коридор към кухнята. Както и останалата част от къщата, тя беше обзаведена пестеливо и в модерен стил с бели шкафове, черни гранитни плотове и блестящи хромирани уреди. Въздействието на помещението се разваляше от натъпканите навсякъде торби с боклук, от които вонеше на развалена храна. Лайла стоеше до печката — явно имаше газ — и раздрусваше тенджера на светлината от свещ. Масата беше подредена с порцелан, салфетки и сребърни прибори, дори с покривка.

— Дано харесваш домати — усмихна му се Лайла.

Упъти го към малка стая зад кухнята с мивка. Нямаше вода, с която да измие четките, затова Грей ги остави в мивката и с парцал почисти, колкото можа, ръцете си. Мисълта за доматена супа го отвращаваше, но се налагаше да положи усилия и да се опита да яде — нямаше как да го избегне. Когато се върна, Лайла вече разливаше супата в купи, от които се вдигаше пара. Отнесе купите на масата с чиния бисквити.

— Бон апети.

От първата лъжица му се заповдига. Дори не приличаше на супа. Противно на всички инстинкти, успя да я преглътне. Лайла, изглежда, изобщо не забелязваше състоянието му, трошеше бисквитите в супата и си хапваше. Впрегнал цялата си воля, Грей изяде втора лъжица, след това трета. Усещаше как супата засяда в основата на стомаха му като неподвижна маса. Когато понечи да изяде четвъртата, вътрешностите му се присвиха като притиснати в менгеме.

— Извини ме за секунда.

Постара се да не тича, докато стигне до помощната стаичка и успя в последния миг. Обикновено когато повръщаше, храната като да се изстрелваше от него, а сега напротив: супата безжизнено се заточи вън от тялото му. Иисусе, какво му ставаше? Избърса устата си, постоя един момент, докато се съвземе, и се върна на масата. Лайла го погледна загрижено.

— Всичко наред ли е със супата? — попита тя внимателно.

Не можеше и да погледне към чинията си. Чудеше се дали тя ще долови мириса на повръщано в дъха му.

— Хубава е — едва каза. — Аз просто… май не съм много гладен.

Отговорът, изглежда, я удовлетвори. Дълго го наблюдава, преди да проговори отново.

— Надявам се, че няма да се разсърдиш от въпроса ми, Лоурънс, но търсиш ли си работа?

— За боядисване ли говориш?

— Ами със сигурност и за него. Но също и за други неща. Защото, прости ми, ако си правя произволни заключения, но имам впечатлението, че може би си нямаш… някакви задължения. Няма проблем. Не ме разбирай погрешно. Какво ли не се случва на хората — премигна от другата страна на масата. — Всъщност ти не работиш в Хоум Депо, нали?

Грей поклати глава.

— Така си и помислих! Наистина в магазина ме остави с такова впечатление. Независимо от това свърши чудесна работа. Чудесна работа. Което само подкрепя идеята ми. Ако разбираш какво искам да кажа. Защото искам да ти помогна отново да си стъпиш на краката. Толкова ми помогна, искам да ти върна услугата. Наоколо има купища неща за вършене. Трябва да се постави фризът, разбира се, и проблемите с климатика, задния двор, нали си видял двора…

Грей разбра, че ако не я спре, никога няма да се измъкне оттук.

— Госпожо…

— Моля те — вдигна ръка и му се усмихна сърдечно — само Лайла.

— Добре, Лайла — Грей пое дъх. — Не сте ли забелязали нещо… странно?

Тя се намръщи озадачено.

— Не знам какво имаш предвид.

Най-добре беше бавно да даде назад, помисли си Грей.

— Ами например тока.

— О, това ли — махна с ръка пренебрежително. — Вече го спомена в магазина.

— Но не е ли странно, че токът не идва? Би трябвало вече да са го поправили?

По лицето й премина неясно вълнение.

— Нямам ни най-малка представа. Да си призная, не разбирам накъде клониш с тези приказки.

— А каза, че и Дейвид не се е обаждал. Откога не се е обаждал?

— Той е зает човек. Много зает човек.

— Не вярвам това да е причината да не се обади.

— Не вярваш… — рече тя с напълно безизразен глас.

— Не.

Лайла подозрително присви очи.

— Лоурънс, да не знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш? Надявам се, че ако си приятел на Дейвид, ще имаш приличието да ми го съобщиш.

Все едно Грей се опитваше да лови мухи във въздуха.

— Не, не ми е приятел. Просто казвам… — единственият начин беше да говори направо. — Не си ли забелязала, че няма никакви хора?

Лайла го гледаше настойчиво, скръстила ръце върху корема си. В погледа й се четеше трудно сдържан гняв. Тя рязко стана, грабна купата от масата и я отнесе при мивката.

— Лайла…

Тя бурно разтърси глава, без да го поглежда.

— Не искам да ми говориш така.

— Трябва да се махнем оттук.

Купата изтрака в мивката, когато я остави и завъртя с ожесточение, но и без полза напред-назад крана на чешмата.

— Да му се не види, няма вода. Защо, мамка му, няма вода?

Грей се изправи. Тя се обърна към него ядно свила ръце в юмруци.

— Не разбираш ли? Не мога отново да я изгубя! Не мога!

За бебето ли говореше? И какво имаше предвид с това „отново“?

— Не можем да останем — отново пристъпи към нея предпазливо, сякаш се приближаваше до застанало нащрек животно. — Тук е опасно.

По лицето й рукнаха гневни сълзи.

— Защо ти е да го правиш? Защо?

Политна към него, вдигнала юмруци като чукове. Грей стъпи здраво. Тя го заудря по гърдите, сякаш се опитваше да потроши врата. Нападението й беше хаотично, резултат от чиста паника, от емоционалната буря, разразила се в нея. Когато тя се отдръпна, Грей си възвърна равновесието и я придърпа към себе си, както боксьор вкопчва противника си, обвил горната част на тялото й и приковал ръцете й отстрани. Жестът му беше инстинктивен, не знаеше какво друго да направи.

— Не говори така — умолително рече Лайла, докато се мяташе в хватката му. — Не е вярно, не е вярно…

Изведнъж въздъхна дълбоко, изхлипа сломено и се отпусна в ръцете му.

Известно време, може би цяла минута, останаха така: приклещени в странна прегръдка. Грей беше поразен — не от ожесточената й реакция, която беше предвидима, ами от чистото присъствие на женско тяло в прегръдката му. Колко лека беше! Колко различна от него! Колко време беше изминало, откакто Грей беше прегръщал жена, откакто изобщо беше прегръщал някого? Или е бил докосван от друг човек? Усещаше твърдата закръгленост на корема на Лайла, притисната към него, едно настойчиво присъствие. Бебе, помисли си Грей и за пръв път истинското значение на този факт стигна до съзнанието му. Сред хаоса и разразилата се касапница на полуделия свят тази клета жена щеше да си има бебе.

Грей отпусна хватката си и се отдръпна. Лайла гледаше към пода. Пъргавата, досадна жена, която беше срещнал на стелажа с бои, беше изчезнала, а на нейно място се беше появило крехко, слабо създание, което приличаше на дете.

— Може ли да те попитам нещо, Лоурънс? — попита тя с немощен глас.

Грей кимна.

— С какво си се занимавал преди това?

За миг той не разбра въпроса й, после осъзна, че го пита какво е работил.

— Чистех — отвърна той и сви рамене. — Искам да кажа, че бях портиер.

Лайла поразмисли над думите му, без да даде израз на мислите си.

— Е, мисля, че тук ме побеждаваш — потри нос с опакото на ръката си. — Да ти кажа искрено, не ми се вярва аз изобщо да съм била някаква.

Отново се възцари мълчание. Лайла не откъсваше очи от пода, а Грей се чудеше какво ли ще каже сега. Каквото и да беше, той долавяше, че от думите й зависи тяхното оцеляване.

— Вече загубих дете — каза Лайла. — Момиченце, още бебе.

Грей чакаше.

— Сърцето й, нали разбираш — тя постави ръка на гърдите си. — Имаше проблем със сърцето.

Умълчалият се Грей имаше странното чувство, че през цялото време го е знаел. Ако не точния факт, то поне, че е имало нещо подобно. Все едно гледаше една от онези картини, които отблизо изглеждаха безсмислени, но щом човек се отдръпнеше от тях, изведнъж виждаше изображението.

— Как се казваше? — попита Грей.

Лайла вдигна лицето си, по което имаше следи от сълзи. За миг само го гледаше, очите й бяха преценяващо присвити. Грей се почуди дали е сгрешил, като попита. Въпросът просто му изникна.

— Благодаря, Лоурънс. Вече никой не ме пита за името й. Не мога да ти кажа откога не са ме питали.

— И защо не питат?

— Не знам — леко присви рамене. — Сигурно си мислят, че е лош късмет.

— За мен не е.

Пак се умълчаха. На Грей му се струваше, че към никого не е изпитвал подобно отношение в живота си.

— Ева — каза Лайла. — Дъщеря ми се казваше Ева.

Името сякаш придоби собствено присъствие редом с тяхното. Навън, зад прозорците на къщата на Лайла, се спускаше нощта. Грей осъзна, че е заваляло — тих, напоителен, летен дъжд, който почукваше по прозорците.

— Не съм точно човекът, за когото ме взимаш — призна Грей.

— Не си ли?

Какво ли искаше да й каже? Истината, естествено, или поне някоя от версиите й, но през последния ден и половина представата за истината се беше откъснала напълно от котвата си. Дори не знаеше откъде да започне.

— Всичко е наред — каза Лайла. — Не трябва нищо да ми разказваш. Какъвто и да си бил преди, вече няма значение.

— Може и да има. Имах някои… проблеми.

— Ами това те прави като всички нас, останалите, нали? Още един човек с тайна — тя отвърна поглед. — Това е най-лошото, наистина, когато мислиш за нея. Колкото и да се опитваш, никога никой няма да успее да разбере кой си в действителност. Ти просто си сам в една къща с твоите мисли и друго няма.

Грей кимна. Какво имаше да се казва?

— Обещай ми, че няма да си тръгнеш — каза Лайла. — Каквото и да се случи, няма да си тръгнеш.

— Добре.

— Ще се грижиш за мен. Ще се грижим един за друг.

— Обещавам.

Явно тук свършваше разговорът. Лайла въздъхна уморено и изпъна назад рамене.

— Ами предполагам, че е по-добре да си легна. Очаквам, че няма да си тръгнеш утре при първа възможност. Ако съм те разбрала правилно.

— Според мен така е най-добре.

Погледът й тъжно обходи стаята с блестящите уреди, преливащите торби с боклук и купищата мръсни чинии.

— Много лошо, наистина. Исках да довърша детската стая. Предполагам, че ще трябва да почака — отново се обърна към него. — Само още нещо. Не ме карай да мисля за това.

Грей разбра за какво беше молбата й. Не ме карайте да мисля за света.

— Щом така искаш.

— Ние просто… — затърси думите — ще попътуваме из страната. Как ти се струва? Можеш ли да го направиш за мен?

Грей кимна. Молбата му се стори странна, дори леко глупава, но беше готов да се преоблече и като смешник, стига да я накара да се махне от това място.

— Добре. Докато всичко си дойде на мястото.

Той чакаше да каже още нещо или да излезе от стаята, но не се случи нито едно от двете. Изражението по лицето на Лайла се промени — погледът й се изпълни с напрегната съсредоточеност, сякаш четеше дребен шрифт, който само тя виждаше. Изведнъж очите й рязко се разшириха, изглеждаше така сякаш ще се разсмее.

— Боже мой, ама каква сцена спретнах! Не мога да повярвам, че го направих! — ръцете й се стрелнаха към бузите й, към косата. — Сигурно изглеждам ужасно. Ужасно ли изглеждам?

— Мисля, че изглеждаш добре — успя да проговори Грей.

— Ето че седиш тук, ти си гост в дома ми, а няма вода. Това подлудява Брад.

Това име беше различно от предишното.

— Кой е Брад?

Лайла се намръщи.

— Съпругът ми, разбира се.

— Мислех, че Дейвид е твой съпруг.

Тя го изгледа безизразно.

— Ами да, той е. Имам предвид Дейвид.

— Но ти каза…

Лайла махна с ръка.

— Много неща казвам, Лоурънс. Това е едно от нещата, които трябва да научиш за мен. Вероятно ме считаш за съвсем луда жена и не грешиш.

— Изобщо не смятам така — излъга Грей.

По финото й лице проблесна иронична усмивка.

— Добре. И двамата знаем, че го казваш, защото си мил. Но оценявам жеста — тя отново огледа кухнята и кимна вяло. — Е, какъв ден само, ти какво ще кажеш? Опасявам се, че дори нямаме прилична стая за гости, но ще ти приготвя да легнеш на дивана. Ако нямаш нищо против, мисля да оставя съдовете за сутринта и да ти пожелая лека нощ.

Грей нямаше представа какво да мисли за всичко случващо се. Лайла сякаш беше излязла от своя транс на отрицанието и отново беше влязла в него. Не беше потънала в него, мислеше си той, тя го предизвикваше, контролираше мислите си със силата на волята си. Наблюдаваше с нямо удивление как се насочва към вратата, където се обърна към него.

— Толкова се радвам, че си тук, Лоурънс — тя се усмихна фалшиво. — Ще станем добри приятели двамата с теб. Знам го.

И си отиде. Грей слушаше бавните й тромави стъпки по коридора и по стълбите. Той разчисти останалата част от чиниите от масата. Би искал да ги измие, за да може на сутринта тя да слезе в чиста кухня, но можеше единствено да ги остави при другите в мивката.

Отнесе една от свещите от масата в дневната. Но в мига, в който си легна на дивана, разбра, че изобщо няма да може да мигне. Умът му тревожно не намираше мира, все още усещаше гадене от супата. Мислите му се върнаха към сцената в кухнята и моментът, в който я обгърна с ръце. Не беше съвсем прегръдка, просто се опитваше да попречи на Лайла да го удря. Но в един момент се беше превърнало в нещо като прегръдка. Усещането беше хубаво, повече от хубаво всъщност. Не точно сексуално, не и по начина, по който Грей си го спомняше. Години бяха минали, откакто Грей беше преживял нещо, което се доближаваше до сексуален порив — хормоните си бяха свършили работата — на всичкото отгоре, жената беше бременна, за Бога! И като се замислеше, това май беше всъщност приятното в цялата работа. Бременните жени не прегръщат хората безпричинно. Докато прегръщаше Лайла, Грей беше почувствал, че влиза в някакъв кръг, а в този кръг не са двама души, ами трима, защото в него присъстваше и бебето. Може би Лайла беше луда, а може и да не беше. Не беше той човекът, който да отсъди. Нямаше как да не проумява, че това е от значение. Тя го беше избрала да й помогне и точно това щеше да направи.

Грей почти се беше унесъл в сън, когато животинско проскимтяване раздра тишината. Той се изправи на дивана и се отърси от объркването си, звукът беше дошъл отвън. Забърза към прозореца.

Тогава си спомни за оръжието на Иги. В разсеяността си го беше оставил в Хоум Депо. Как можа да постъпи толкова идиотски?

Притисна лице към стъклото. Посред улицата лежеше издатина с размерите на куче. Не изглеждаше да се движи. Притаил дъх. Грей почака миг. Неясна сянка заподскача сред върховете на дърветата, силуетът избледня и изчезна.

Грей разбра, че цяла нощ няма да затвори очи. Но нямаше значение. На горния етаж Лайла спеше, сънуваше свят, който вече не съществуваше, докато вън от стените на къщата дебнеше чудовищно зло — зло, от което Грей беше част. Умът му се върна към сцената в кухнята, към образа на Лайла, застанала до мивката, а по страните й се стичат сълзи на отчаяние, стиска юмруци в отчаяние. Не мога отново да я изгубя, не мога.

Той цяла нощ щеше да пази до прозореца, а на сутринта ще ги изведе от това адско място.

 

 

Лайла Кайл мрачно размишляваше в мрака.

Чу скимтенето отвън. Куче, помисли си тя, нещо лошо се беше случило на някакво куче. Вероятно някой безразсъден моторист е карал с прекалено висока скорост по улицата? Разбира се, че това се е случило. Хората трябва да пазят повече домашните си любимци.

Не мисли, каза си тя. Не мисли… не мисли… не мисли.

Лайла се чудеше какво ли е да си куче. Разбираше, че си има някои предимства. Съществуване, изпразнено от всяка друга мисъл, освен за потупване по главата, разходка из квартала, усещането на пълния от храната стомах. Вероятно Роско (защото това, което чу, беше Роско; клетият Роско) дори не беше осъзнал какво му се е случило. Може би малко, накрая. В един миг е душел по улицата, търсил е нещо за ядене — Лайла си спомни отпуснатото нещо, което беше видяла в устата му тази сутрин, и веднага отхвърли неприятния спомен — а след това: ами нямаше след това. Роско беше отплавал в забрава.

А сега тук беше този мъж. Този Лоурънс Грей. За когото, осъзна Лайла, тя не знаеше нищо. Пазач. Чистел. Какво е чистел? Дейвид вероятно щеше да изпадне в истерия, ако разбереше, че е пуснала абсолютен непознат в къщата. Искаше й се да види израза на лицето на Дейвид. Лайла предполагаше, че може би е преценила погрешно човека, този Лоурънс Грей, но не вярваше да е станало така. Открай време имаше вярна преценка за хората. Разбира се, Лоурънс беше казал някои притеснителни неща в кухнята — много притеснителни. Как нямало лампи, хора и всичко останало. (Мъртви, мъртви, всички бяха мъртви.) Той със сигурност я ядоса. Но ако трябваше да е честна, свърши страхотна работа в детската стая и един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че сърцето му си е на мястото. Това беше друг от любимите изрази на баща й. Какво точно означава? Къде другаде можеше да е сърцето? Татко, аз съм лекар, веднъж му каза тя през смях, мога да ти гарантирам, че сърцето си е там, където е.

Лайла се чу да въздиша. Толкова усилия й струваше да поддържа всичко наред в ума си. Защото точно това трябва да прави човек, трябва да възприема нещата в определена светлина, а не в друга и независимо какво се случва, не бива да отвръща поглед. Светът може да се стовари отгоре му, може да го залее като вълна и тогава къде щеше да се озове? Самата къща нямаше да й липсва. Тайно я ненавиждаше от момента, в който беше влязла в нея, заради показните й размери, прекалено големия брой стаи и светлина като жълтеникав газ. Изобщо не приличаше на къщата, в която живееха двамата с Брад на улица „Марибел“ — уютна, удобна, пълна с вещи, които обичаха — и как беше възможно? Онова, което правеше от къщата дом, беше животът в него, нали? Тази къща беше помпозна чудовищност, музей на нищото. Идея на Дейвид, естествено. Домът на Дейвид^[1]; не беше ли нещо от Библията? Библията беше пълна с домове, домът на този и този, домът на това и това. Лайла си спомни как като момиченце се измъкваше от масата, за да гледа Коледата на Чарли Браун — обичаше Снупи почти толкова колкото, и зайчето Питър — и моментът, когато Линус, умният, който наистина беше мъж и се преструваше на момче с одеяло, слезе на долния етаж да каже на Чарли Браун какво е Коледа. В тая същата страна имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си. И ето, яви се пред тях Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ^[2].

Градът на Дейвид, Домът на Дейвид.

Но детето, помисли Лайла. Бебето беше там, където бяха мислите й. А те не бяха с къщата, нито шумовете навън (имаше чудовища), нито с Дейвид, който не се прибираше (мъртвия Дейвид), нито с всичко останало. В цялата медицинска литература се твърдеше категорично, убедително и категорично, че отрицателните емоции засягат плода. Той мисли, каквото ти мислиш, чувства, каквото и ти чувстваш, и ако си уплашена непрекъснато, тогава какво? Онези тревожни неща, които Лоурънс каза в кухнята: мъжът имаше добри намерения, опитваше са да постъпи, както мислеше, че е най-добре за нея и Ева (Ева ли?), но трябваше ли тези неща да са истина само защото ги е казал? Те бяха теории. Те бяха само негови възприятия. Което не означаваше, че тя не беше съгласна с него. Вероятно беше дошло време да замине. Наоколо беше станало ужасно тихо (Клетият Роско!) Ако Брад беше тук, точно това щеше да й каже. Лайла, време е за заминаване.

Защото понякога, много често, непрекъснато, Лайла Кайл имаше чувството, че бебето, което растеше в нея, не беше ново бебе, напълно нова личност. От сутринта, в която клечеше в тоалетната с пластмасовия прибор за теста между бедрата си и наблюдаваше с нямо удивление как малкото синьо кръстче се появя, тази идея покълна у нея. Бебето не беше нова Ева, нито различна Ева, нито заместител на Ева, тя беше Ева, нейното момиченце, което се е прибрало у дома. Все едно светът беше поправил грешката си, космическата грешка със смъртта на Ева беше заличена.

Искаше й се да разкаже на Брад за това усещане. Даже нещо повече: името му предизвикваше у нея толкова силен копнеж, че се разплакваше. Не беше искала да се жени за Дейвид! Защо Лайла се беше омъжила за Дейвид — лицемерния, надменен, вечно добротворящ Дейвид — когато всъщност все още беше женена за Брад? Особено сега, когато Ева беше на път да се роди, идваше отново да ги направи семейство?

Лайла продължаваше да го обича, там беше работата. Това беше тъжната и печална загадка. Никога не беше спирала да обича Брад, нито той нея, дори за секунда, дори когато любовта им носеше и на двама им прекалено много болка, защото момиченцето им си беше отишло. Разделиха се, за да забравят; нито един от двамата не можеше да го направи в присъствието на другия — тъжна и неизбежна раздяла, като първичното разделение на континентите. Борили се бяха до самия край. Нощта, преди той да си тръгне, куфарите му бяха в коридора на къщата на улица „Марибел“, адвокатите известени. Двамата бяха пролели толкова много сълзи, че вече нито един от тях не знаеше за какво плачат — състояние, толкова общо, колкото и времето, свят от несекващи сълзи — той беше дошъл в спалнята, която отдавна беше напуснал, пъхна се под завивките и за един час отново се превърнаха в двойка, движеха се заедно и безмълвно, телата им продължаваха да жадуват за онова, което сърцата им вече не можеха да понесат. Не си размениха нито дума, а на сутринта Лайла се събуди сама.

Но сега всичко се беше променило. Ева беше на път! Ева буквално беше тук! Щеше да напише на Брад писмо, това щеше да направи. Той със сигурност ще дойде да се погрижи за нея, той беше такъв, винаги можеше да се разчита на Брад, когато нещата се превърнат в ад в кошница. И как щеше да се почувства той, когато открие, че нея я няма? С ободрен от решението дух Лайла се промъкна до малкото писалище под прозорците, затършува из чекмеджето за химикал и лист от бележник. И сега какви думи да подбере? Заминавам. Не знам точно къде. Чакай ме, скъпи. Обичам те. Ева скоро ще бъде при нас. Прости и ясни думи, които елегантно улавяха същината. Доволна, тя прегъна на три листа, пъхна го в плик и написа отстрани „Брад“, подпря го на писалището, за да го види на сутринта.

Отново си легна. Писмото я гледаше от другата страна на стаята, правоъгълник от блестяща белота. Затворила очи, Лайла плъзна ръцете си надолу по твърдата кривина на корема си. Обхвана я усещане за пълното и изведнъж отвътре дойде газообразно подръпване, после отново и отново. Бебето хълцаше. Хълцук! — правеше бебчето. Лайла затвори очи, отпусна се и позволи на чувството да я залее. Вътре в нея, в пространството под сърцето й, един малък живот чакаше да се роди и нещо повече: тя, Ева, си идваше у дома. Денят наближаваше, Лайла знаеше. Умът й се носеше върху потоците на съня като сърфист, който лети по гребена на вълната, в следващия момент вълната щеше да я залее, да я потопи. Ева се беше умълчала под пръстите й. Обичам те, Ева, мислеше си Лайла Кайл и с тази мисъл се унесе в сън.